Йордан Йовков

 

 

Биографични бележки

 

 

   Йордан Стефанов Йовков е роден на 09.11.1880 в с. Жеравна - Сливенско. Детските и юношеските години на Йовков преминават в родното му място, където получава основно образование (1895). Завършва гимназия в София (1900) След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. Завършва ШЗО в Княжево (1902 - 1904). В началото на 1904 г. се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му. През есента на 1904 г. Йовков се завръща в с. Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 г., когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. През юни 1913 г. е ранен край Дойран. След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание "Народна армия". След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на Гр. Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание "Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве" в Отделението за социални грижи и благотворителност. Остава на работа до есента на 1915 г., когато отново е мобилизиран и изпратен в гр. Ксанти. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920-27 г. е редовен сътрудник по печата. Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. Неизлечимо болен, през есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Умира след операция в Пловдив на 15.10.1937 г.

   Йовков дебютира като поет. През 1902-11 г. публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания. Първата си белетристична творба - "Овчарова жалба", с подзаглавие "Старопланинска легенда" - Йовков публикува в списание "Просвета" през 1910 г. Годините прекарани по фронтовете на трите войни, предопредлят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Открояват се импресиите "Те победиха", "На старата граница", "Безотечественици", "Ехо", разказът "Балкан" и повестта "Земляци". В документалните си очерци Йовков обективно свидетелствува за войнишките делници и празници - баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната - от първия й ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът. Написаното за войната е едно "не!" на взаимното изтребление между хората и "да!" на хуманизма и красотата. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите си през 1917 и 1918 г. два тома "Разкази".

   Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците "Последна радост", "Старопланински легенди", "Вечери в Антимовския хан", "Женско сърце" и романите "Чифликът край границата", "Ако можеха да говорят", както и незавършения роман "Приключенията на Гороломов", драмите "Албена", "Боряна", "Обикновен човек" и комедията "Милионерът".

   Йовков се утвърждава като класик на българската литература, отбелязал след Вазов и Елин Пелин нов етап в художественото самосъзнаване на нацията. Той търси и разкрива сложната и противоречива душевност на човека, копнеещ за красив и нравствен свят.    На насилието писателят противопоставя труда и близостта с природата: общуването с нея прави хората здрави, красиви, отношенията им - прости и ясни. Доверието и вярата в изначалната доброта на човека - това са позициите, от които изобразява героите си. В моралистичния му патос се съдържа упрек към наситената с катастрофи и размирици, с въстания и войни съвременност. В социалния и духовния хаос, обхванали страната, Йовков търси нравствени пътища за разрешаване на противоречията и социалните конфликти, за осъществяване на мечтаната от него хармония. Поради това силата на неговите художествени внушения не е и не трябва да се търси в идеологията, а в изобразяването на човешките добродетели, в страданията на хората, в превратностите на съдбата, в крушенията на човешките мечти и най-сетне - в изобразяването на българската природа. Силата на Йовковия хуманизъм не е в социалната му ангажираност, а в категоричната му етичност.

   Като драматург, още с първата си пиеса Йовков сътворява свят, изтъкан от етика и красота, в чиито пространства доброволно се самозаточва, измъчван от алтернативите на моралното и естетичното начало у човека. В развитието си като творец Йовков преминава сложни етапи, които очертават посоката от национална към общочовешка проблематика, като по този начин сътвореното от него надхвърля рамките на българската литература и се съизмерва с постиженията на европейската и световната художествена мисъл. Това обяснява интереса към Йовковото творчество в чужбина и нарастващия брой преводи в различни страни. 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни творби на Йовков - на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, финландски, хинди, шведски, японски и др. езици.

 


Разкази включени в сайта:

 

 

1. "Шибил"- от сборника "Старопланински легенди"