bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

    VIP момиче ®

 

 

Зорница Раданова

 

 

    - Ще се върна - изчуруликах весело през рамо, нарамих старата туристическа чанта, натъпкана до последно с малкото парцалки, които имах, пристъпих уверено напред и хлопнах вратата зад гърба си.
    Вече половин година живеех в тази дупка - малък, опушен апартамент на последния етаж в една от онези стари тухлени сгради в центъра на столицата. Построена още преди 50 години, тази кооперация бавно се рушеше и заради това апартаментите в нея се даваха под наем за смешни пари. Едва изчаках да навърша 18, събрах малко багаж от родния си дом и въпреки тъмния поглед на баща ми и насълзените очи на майка ми, взех малкото спестени пари, които сама бях припечелила през лятото като сервитьорка в едно кафене край морето, обадих се на приятелката ми, която също чакаше този момент и двете заедно се запътихме към гарата, откъдето хванахме влака за София със свити сърца и големи надежди...
    Големият град съвсем не ни посрещна дружелюбно, както си представяхме. Времето беше кално, сивото небе се изсипваше на остри студени капки върху главите ни и тъй като не познавахме никого тук, първата си нощ в столицата прекарахме сгушени една в друга на олющена пейка в чакалнята на гарата. Сутринта телата ни се бяха схванали и едва се помръднахме, когато към нас се доближи един униформен мъж и със строг глас каза:
    - Момичета, хайде, разходете се някъде и се прибирайте у дома. Гарата не е най-подходящото място за вас. Родителите ви сигурно отдавна са ви простили и чакат да се приберете.
    Станахме, посъбрахме си багажа, малко сплеснат, тъй като го използвахме и за постеля, и за възглавница, и лекичко се изнизахме от нощния си приют.
    С няколкото стотинки, които държах в джоба си, купихме вестник с обяви, застанахме до един телефон и останалите монети погълна празното му метално туловище. След няколко безуспешни опита попаднахме на стара женица, която ни предложи едно малко апартаментче на последния етаж в сградата, в която живееше. Вътре беше влажно, миришеше на мухъл и стените бяха потъмнели. Нямаше кухня, само една чешма и малък котлон пред тоалетната, която беше пригодена с нещо като душ и за баня.
    Двете с Лили се спогледахме, разбрали за миг, че не можем да очакваме домашния лукс и комфорт в големия град. Споразумяхме се със старицата да й пазаруваме, да изхвърляме боклука и да ходим да й плащаме сметките, а тя намали наема ни почти наполовина.Така и трите останахме доволни, а нас ни очакваше неизвестното бъдеще в големия сив град, който преди два дни толкова силно ни привличаше, а сега леко започвахме да съжаляваме, но връщане назад нямаше.
    След седмица и нещо, когато и последните ни пари се стопиха, трябваше да започнем да си търсим работа. Не беше никак лесно за две момичета като нас, дошли от далечно малко градче, да вдъхнат доверие, че могат да се справят с единадесет часовия работен ден, както беше при повечето частници. Още повече, че дори не бяхме завършили училище, а без диплома да си намериш добра работа е доста трудно.
    Цял ден скитахме по кафенетата, поне като миячки да ни вземат, а вечер тихичко си хлипахме под завивките… Не успявахме да си купим нито мляко, понякога и за хляб не ни стигаха… добре, че старицата се оказа добра и не бързаше за наема - беше доволна, че й помагахме и от време на време ни носеше топла супа, което за нас беше и спасение, и пир.
    Още две седмици на ръба на мизерното съществуване… Лили вече съжаляваше, че е оставила техните, всяка вечер хленчеше и искаше да се връщаме. И на мен ми се гадеше от мизерията, от хлебарките, които щъкаха навсякъде, от противната баня…но за нищо на света не исках да се върна. Не можех да си призная, че се оказах слаба и не мога да се справя със живота. Лили се съгласи с мен, но си личеше, че беше готова в първия удобен случай да се върне у дома при мама и тате.
   С всеки изминал ден положението ставаше все по-непоносимо, а хленчът на Лили - все по-продължителен. Започнах да чувствам вина, че я взех със себе си. От малка тя бе много плахо дете, никога не се отделяше от родителите си и дори по екскурзии тихичко хлипаше нощем..Сега аз трябваше да се грижа и за нея, още повече, че тя изглеждаше много по-малка за годините си и това още повече затрудняваше намирането на работа. Една сутрин, след безсънна нощ, станах с твърдото намерение на всяка цена да си намеря работа до вечерта. Пропуснах сутрешния чай, който си приготвяхме на старото котлонче, тъй като за кафе не ни стигаха парите, пресякох уличката и купих от вестникарската будка поредния брой на изданието с обяви. Зачетох се и погледът ми се спря на малкото текстче, в което съобщаваха, че търсят младо момиче за асистент на управителя. Дъхът ми секна - нямаше условие за образование, за език и възраст, така че тичешком стигнах до телефонната кабина и с трескави пръсти набрах номера...
    "Ту-ту-ту..." - сърцето ми тупкаше, докато от отсрещната страна вдигнаха телефона:
    - Добър ден!- чух бодър женски глас.
    - Ъ-ъ, заекнах от притеснение, аз...за обявата.
    - На колко години сте? -попита пак гласът.
    - Ами, на осемнадесет - едва чувах гласа си в слушалката.
    Миг тишина, като че и сърцето ми спря от притеснение, и отново чух гласа:
    - Добре, заповядайте в офиса ни, управителят ще се срещне с вас.
    След подробно обяснение как да стигна до офиса, затворих слушалката и се втурнах да настигна автобуса, който тъкмо отваряше вратите си на спирката. Едва не се спънах, докато се опитвам да се кача, преди да са затворили вратите, та две възрастни леки ме смъмриха, че не внимавам. Усмихнах им се гузно и се залепих до стъклото, за да броя спирките до мястото, където трябваше да сляза.
    Десетина минути по-късно вече бях пред вратата на офиса. Сградата, в която се намираше той, беше доста невзрачна, в началото на малка, почти незабележима уличка. Изкачих мрачното стълбище до третия етаж, поспрях за миг да си взема дъх и натиснах звънеца. Миг тишина, след което от вътре отекнаха женски токчета: так-так-так... Вратата се отвори и пред мен застана една млада жена с ярък грим и убийствен маникюр. Почти се стреснах от дрезгавия й глас, вероятно продран от многото цигари.
    - Вие се обадихте по телефона, нали? Видях как погледът й ме изгледа от главата до петите, преглътнах сухо и кимнах с глава, защото гласът ми се беше свил някъде и не искаше да излезе от там.
    Врътна глава в знак на покана и аз я последвах вътре по коридора. Жената се обърна и каза:
    - Шефът е в тази стая. Знае за теб и те очаква.
    Не знам как съм изглеждала в този момент, но явно съм била доста изплашена, та тя смекчи гласа си и с лека престорена усмивка ми предложи вода. Аз замигах в знак на отказ и протегнах ръка към месинговата топка на вратата. Плътен мъжки глас отвътре ми отговори и аз влязох. Сърчицето ми застина: в живота си не бях виждала толкова лукс. Огромна стая, покрита с мек килим, в който краката ми затънаха. Голямо масивно бюро и куп дребни сувенири, подредени върху него. Отстрани имаше меко канапе, което изглеждаше толкова удобно, че ми се прииска да си полегна на него. Прозорците...винаги съм мечтала за такива - големи, от пода до тавана на стаята, така че вътре беше много светло, а навън се разкриваше прекрасна гледка от задния двор на иначе невзрачната сграда. Долу, паркиран на сянка, стоеше лъскавият черен джип на шефа.
    За миг забравих къде съм и погледът ми застина на гледката от тези прозорци. В този момент чух плътния глас на мъжа, който до този момент беше гърбом към мен, потънал в огромното си кресло зад бюрото.В ръката си държеше чаша с питие, вероятно скоч, и ме погледна с воднистите си очи.
    - Здравей, малката - каза той и устните му се извиха в усмивка. Работа си търсиш значи...
    - Да - чух се да казвам и не познах собствения си глас. Сърцето ми беше на топка, а гласът ми бе слязъл чак в стомаха.
    - Хм - изсумтя той. Как се казваш?
    - Ъ-ъ, Христина, заекнах, но си казах името правилно.
    - Христина, - повтори той - значи, Крис.
    Повдигнах рамене мълчаливо, а той продължи:
    - И на колко години си, Крис?
    - Навърших 18 преди два месеца - този път явно бях по-смела, защото погледът му изведнъж се промени и той с прикрит смях на устните си каза:
    - Голяма си вече. Къде живееш?
    Разказах му набързо за квартирата, за Лили и за голямата нужда от работа, за да си плащаме наема и да живеем нормално. Той присви очи и бавно повтори:
    - Живеете сами, и дори не сте завършили училище? - в гласа му като че ли се четеше неодобрение.
    Смънках нещо и отново заговорих колко много имаме нужда от работа и как никой не иска да ни вземе. Шефът (така го нарече онази жена) отпи глътка от чашата си, задържа я за миг в устата си и бавно я преглътна. После се изправи и се приближи до мен. Аз отстъпих крачка назад, но той се усмихна и каза да не се плаша. Погали леко косата ми, оправи няколко кичура, които се бяха измъкнали от ластичката и докосна лицето ми. После се върна, седна в креслото, обърна се гърбом, с лице към огромния прозорец и заговори:
    - Чуй ме, Крис. Още си малка, нямаш диплома и не мога да те взема на работа в офиса. Но можеш да ми бъдеш специален асистент. - Тук сърцето ми подскочи, но не казах нищо. - Той направи пауза и продължи. - Ще живееш в дома ми, има достатъчно място. Ще ти купя нови дрехи, ще ти назнача шофьор, ще имаш всичко. В замяна на това ще ми правиш компания вечер и по срещите с колеги. Понякога може да оставаш и с тях. Зависи как се справяш. Ще ти дам пари да платиш наема в дупката, в която си сега, ще си вземеш багажа и ще дойдеш при мен.
    С цялата си глупост и наивност, без още да съм осъзнала какво точно иска този човек от мен, аз изхленчих:
    - А Лили? Ние сме заедно, може ли и тя...
    Той се обърна рязко, прекъсна ме и каза:
    - Никаква Лили, никакви приятелки. Дойдеш ли с мен, трябва да оставиш всичко останало. - Гласът му беше твърд и непреклонен, не посмях да кажа нищо. - Помисли добре, няма да работиш, а ще имаш всичко, което си пожелаеш. Ще идваш с мен по бляскави приеми, ще се запознаеш с влиятелни хора. Дупката, в която си сега, ще ти се стори само лош кошмар...
    Зави ми се свят от толкова много обещания, макар че сърцето ми диктуваше: "Бягай, махни се оттук, това е лошо, не е за теб". Аз обаче не слушах сърцето си, а чувах само едно: "Ще имаш всичко...".
    Не помня как съм излязла от офиса, как съм преминала пътя до нас, сепна ме гласът на Лили, която умираше от любопитство да разбере ще имаме ли работа или ще продължим да мизерстваме. Изведнъж осъзнах колко подло ще е от моя страна да я изоставя сама, без работа, без приятелка, дори без пари. Не смеех да й кажа за случилото се, за обещанията на онзи човек, само я погледнах гузно и преглътнах. През главата ми препускаха мисли: Да си събера багажа и да се измъкна тайно, да й разкажа къде съм била, да й платя наема и билета обратно у дома... Нито едно от тези решения не ми се струваше правилно. Тогава реших друго. Ще си събера нещата, ще отида в другата къща, ще поискам пари и за нея... Знаех, че и това не е правилното решение, но детският ми мозък не можеше да измисли друго. Цяла нощ не мигнах. Беше ми мъчно за Лили, но пък исках лукс, разкош и всичко онова, което ми обеща онзи шеф. За миг не помислих, че това би могло да е принуда за проституция, за нежелан секс... мислех само за онова, което ще получа. Вече се виждах в шикозна рокля от скъп бутик, с маркови обувки, купени в комплект с малка дамска чантичка, под ръка със солидния мъж, да пресичам салони, пълни с ВИП персони, да раздавам бляскави усмивки. Главата ми бързо се замая и за миг не помислих за рисковете на това начинание. На сутринта обясних на Лили бегло какво ще правя. Целунах я, нарамих чантата и заминах….

   

    Много по-късно, когато излязох от онзи ад на ВИП момичетата, или така наричаните високоплатени проститутки, осъзнах пропилените мигове и загубените връзки с истинските приятели.
    За щастие, всичко това остана в миналото; за съжаление, минало, от което днес се срамувам.

 

 

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories