bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

    Усмивка®

 

 

Зорница Раданова

 

 

    Никой не знаеше истинското й име, но всички я наричаха така. Не само, че винаги беше усмихната - дори видът й събуждаше усмивката на лицето на този, който я видеше.
Срещах я всяка сутрин на автобусната спирка: беше на около десет години, с огромни кафяви очи и коси, сплетени на две стърчащи плитки. Нослето й беше вирнато и обсипано с лунички. И усмивката, разбира се! Тази усмивка беше способна да разведри и най-мрачния мърморко!
    Беше облечена с джинсов панталон и карирано палтенце, с детска раничка на гърба - може би отиваше на училище. На главата си в по-студените дни слагаше пъстра шапка - от онези весели шапки, които имат звънче на пискюла и при всяко движение с глава напомняха за присъствието си. Като че малката казваше: "Хей, ето ме, тук съм. Я ме погледни!..."
Излишно е да ви обяснявам, че всяка сутрин това дете ми даваше достатъчно енергия, за да изкарам целия си работен ден с настроение, при все, че работата ми беше свързана с огромно напрежение и големи проблеми. И на още колко хора помагаше тази усмивка...
    Една сутрин Усмивка, така я наричахме, нали ви казах вече, не дойде на спирката. Отначало не ми направи особено впечатление, може да е тръгнала по-рано, или да дойде по-късно...но докато пристигне рейсът, оставаше по-малко от минута, а нея я нямаше...Нещо като че ме сви в гърлото, притесних се, кой знае защо...Може би неусетно се бях привързала към малката като към собствена дъщеря.
    На другата сутрин отново я нямаше. И на по-другата. Дали не беше болна? Тези дни се беше развилнял някакъв грип, може и да е настинала - ето такива мисли се въртяха в главата ми всяка сутрин, докато тайничко се надявах да я зърна отново. Уви, Усмивка я нямаше…
    След няколко седмици, наближавайки спирката, в утринния полумрак като че ли видях познат детски силует. Най-после! Беше малката Усмивка - не можех да сбъркам нито плитките, стърчащи под шапката й, нито звънчето, което подрънкваше от време на време.
    Леко забързах крачка - нямах търпение да чуя онова весело гласче, което всяка сутрин ми разказваше за своите две котета или за трудните думички по английски. Беше обърната с лице към посоката, от която трябваше да дойде автобусът, а аз идвах от другата страна, така че нямаше как да ме види. Приближих се тихичко зад гърба й и леко поклатих звънчето на шапката й.
    - Здравей!
    Тя се обърна и ме погледна - това не беше моята Усмивка, не можеше да бъде тя! Разбира се, панталонките, якето, шапката, звънчето - всичко беше същото, но усмивката… - да , усмивката я нямаше. Вместо нея ме посрещнаха две тъжни детски очи, които сякаш не бяха спали цяла нощ, и две бледи бузки без следа от свежата руменина, която ги заливаше преди. Погледна ме, а устичката й леко и тихо пророни:
    - Мама е болна…Взеха я в болницата…Не бях на училище, защото трябваше да се грижа за нея и за братчето ми, а тати е в чужбина .Сега Евгени го взе баба, аз ще си остана у нас, да ходя по-лесно до болницата, при мама.
    - А не те ли е страх да стоиш сама? - попитах със свито гърло. - Няма ли кой да те наглежда?
    - Мама каза, че съм голяма и умна…страх ме е, от тъмното… - като че се опита да се усмихне, но устните се изкривиха непокорно в една трагична, сериозна усмивка на възрастен човек.
    В този момент дойде автобусът и се качихме.Училището, а и моят офис бяха близо - на три спирки, така че скоро слязохме.
    - Ти сигурно не си закусвала - казах колебливо, защото не знаех как ще реагира.
    - Сутрин нямам много време…а и нали ще ни дадат в голямото…
    Гласчето й притихна, като че искаше да каже нещо, а не бива. Хванах я за ръка и я поведох към близката баничарница.
    - Баничка или кифла?- попитах, докато се ровех за стотинки в портмонето.
    - Не бива от непознати…мама каза…
    Мушнах в ръцете й кифлата и димящия чай:
    - Внимавай да не се изгориш и бързо на топло в училище.
    - Благодаря - чух звънчето от шапката, която бързо се изгуби в тълпата.
    Така продължи всяка сутрин - пращах я на училище с кифла и чай , и веселото огънче в очите пак започна да се появява.
    Един ден не я видях на спирката и изтръпнах. Не си намерих място от притеснения до вечерта. На другата сутрин забелязах, че моята Усмивка не беше сама на спирката - до нея имаше друга фигура, която я държеше за ръка. Приближих се и дочух детския шепот: "Ето я.". Когато вече бях до нея, видях че силуетът беше на млада, леко присвита и явно изтощена от болест жена, която ме погледна с благодарност:
    - Аз съм майка й. Аничка ми каза всичко: за закуската всяка сутрин, за грижите…вчера ме изписаха…благодаря ви много, безкрайно съм ви задължена.
    Погледнах малката:
    - Значи ти си Аничка?- усмивката й пак се беше появила - Аз пък си мислех, че се казваш…
    В този момент по мокрото шосе профуча камион и отнесе последните ми думи.
    Моята Усмивка отново се беше върнала. Денят ми щеше да е слънчев, независимо от мрачната прогноза на синоптиците.

 

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories