bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

    Едно сърце ®

 

 

Зорница Раданова

 

 

     - Готово - свали хирургическите ръкавици и с въздишка на облекчение излезе от операционната.
    - Докторе… - отвън чакаше млада жена на видима възраст около тридесетте, но тревогата като че бе я състарила за часове, докато чакаше с болезнено свито сърце в хладния син коридор. Питащият й поглед безмълвно, но очакващо се отправи към хирурга, който току-що бе излязъл след три часовата операция.
    - Спасихме я, ще живее - думите му като че отприщиха цялото напрежение, събрало се в душата на жената и тя не успя да сдържи в себе си плача на облекчение. Спонтанно прегърна доктора и сълзите й попиха в престилката му.
    Той леко я отведе до близката скамейка в коридора и я подпря, за да седне. Самият той имаше нужда да почине и да изпие нещо ободрително, затова се отправи към отсрещната кафе машина, напълни две чаши кафе и предложи едната на все още треперещата жена. Пое дъх, отпи една глътка и седна до нея. Макар уморен, плътният му глас издаваше цялата загриженост, с която се бе отнесъл към случая.
    - Малката има силен организъм, ще се справи, но сега е добре да почива. Ще остане няколко дни в реанимацията, за да я наблюдавам как се възстановява. Може да я видите, ще опитам да ви издействам разрешение да останете за придружител, макар че тук не е прието. - Отпи още една глътка от горчивата напитка и продължи: - Операцията беше изтощителна за целия екип, сърчицето на дъщеря ви упорито отказваше да се бори, но резултатът е окуражаващ. Влезте да я видите, аз ще дойда след минути.
    В бялата болнична стая, затъмнена с плътни бледозелени завеси, имаше разположени едно до друго две легла. На едното от тях лежеше току-що оперираното момиченце, а другото бе покрито с безупречно изпънати бели чаршафи. Следобедните слънчеви лъчи, които се прокрадваха под завесите, осветяваха малката масичка, върху която бяха подредени плодове и цветя.
    Това беше една от най-добрите частни клиники в столицата, а специалистите и персоналът бяха възможно най-високо квалифицираните. Но явно не беше само това: всеки един от тях - от обикновения санитар до професора - се грижеха за пациентите си като за най-близки хора.
    - Милото ми момиченце… - само тези думи успяха да се отронят от устата й, а ръката неистово стискаше бледата детска ръчица, от която излизаше игла, свързана с банка кръв.
    След малко се появи и докторът с бодра, но загрижена усмивка:
    - Е, няма да може да останете тук за цялото лечение, но можете да идвате по всяко време. Все пак, уверявам ви, че лично аз ще се заема с малката. Няма да е без наблюдение нито миг.
    Гласът му излъчваше една необикновена топлота и доверие, а в дълбокия кафяв поглед имаше нещо неизказано, но близко, почти бащинско…
    - Сега си отидете и починете, декемврийският студ уморява още повече. Да се надяваме, че за Коледа ще сте заедно у дома си.
    - Благодаря ви още веднъж, докторе… - умората вече вземаше надмощие и това личеше не само в гласа на младата жена.
    Съвсем скоро жълтото такси завиваше зад ъгъла, проследено от очите на мъжа в бялата престилка.

    Неусетно минаваха студените зимни дни. Младият лекар удържа на думата си и не изпускаше момиченцето от поглед. Пое всички дежурства на колегата си, за да остане в клиниката, погрижи се винаги да има наоколо медицинска сестра, прекара безброй безсънни нощи… Това момиченце му напомняше нещо лично, но толкова далечно и болезнено, че се бе постарал да го забрави. Дали бе успял?
    В кратките си срещи с майката бе разбрал, че живеят сами от близо година, след трудова злополука бащата загинал в една от галериите на мината, докато се опитвал да спаси други от подземния пожар. Сега гледаше момиченцето, чиито устнички вече имаха нежнорозов цвят и като че ли се усмихваха насън.
    Сякаш беше неговата любима малка… - прекъсна спомените си и бързо отиде в кабинета. Взе телефона и набра номера на адвоката си. Обясни му бързо всичко и с присъщия си твърд, но топъл глас допълни:
    - Провери всичко, проучи детайлите и ми се обади. На теб разчитам…

    Можеше - не - щеше да обича това малко създание като собствено дете… Сега оставаше най-трудното - да убеди в това и любящата млада жена, която се задаваше по коридора с огромен плюшен мечок за момиченцето си. Наближаваше Коледа…

 

 

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories