bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

    Инцидентът®

 

 

Зорница Раданова

 

 

    Излетя от входа като стрела. Зад нея вратата се затръшна, но тя не обърна внимание. Не виждаше и не чуваше нищо около себе си, ушите й шумяха, като че не беше на себе си. Притича бързо през кварталната градинка, прекоси площадката с люлки и пързалки, където беше минало цялото й детство, неусетно стигна до оживената улица, по която автомобилите свистяха като полудели...
   Внезапни спирачки и тъп удар, после суматоха... Насъбраха се хора. Тялото й лежеше на асфалта, обърнато по лице, до нея локва кръв. От спрелия в последния момент автомобил слезе разтреперан мъж на средна възраст. Беше го обхванала паника, а пред него лежеше тялото на съвсем млада жена. Повтаряше само:"Убих я...убих я...". Съвсем скоро дойде и екипът на "Бърза помощ", сред насъбралите се явно бе останал някой, който да е запазил разсъдъка си и беше позвънил навреме. Двама мъже бързо слязоха, поставиха я внимателно на носилка, затвориха я отзад в колата, пуснаха сигналната лампа и потеглиха. Последва ги автомобилът, който я беше блъснал... Много скоро всички бяха забравили случилото се.

   В болницата лекарите реагираха светкавично, поеха я в свои ръце, а мъжът остана сам пред отделението. Стресна го гласът на младото момиче от регистратурата:
   - Вие сте неин близък, придружител?
   - Не..., да..., аз съм...съпругът й.
   Момичето го погледна, взе данните му, за да го запише и продължи работата си.
   Няколко часа по-късно се появи и докторът, който се зае със случая. Лицето му имаше онази (може би отработена с годините) лекарска загриженост, повика го настрана и каза с плътния си глас:
   - Спасихме я, но състоянието й е критично. В безсъзнание е, и не знаем колко ще продължи. Може да е час - два, може месец, а може и да не се събуди...Ако искате, можете да останете при нея, но тя не може да ви чуе, нито да ви види... Вие сте нейният...?
   - Съпруг.
   - Да, последвайте ме.

   Той беше единственият, който остана до нея през цялата нощ, на другия ден, и по-другия... Позволиха му да ползва другото легло в стаята, но предпочете да остане на дървения и неудобен стол до главата й. Стоеше до нея, от време на време хващаше бледата й ръка или изтриваше избилата по челото й пот. На всеки час в болничната стая влизаше или санитар, или медицинска сестра, за да провери показателите й, но мониторът отмерваше едно и също, равномерно и отчайващо състояние. Никой друг, освен самия него, не вярваше, че ще се събуди.
   След три дълги и мъчителни дни, прекарани неотлъчно до младата жена, той като че дойде на себе си. Огледа се, разходи се из стаята и реши, че когато се събуди, до нея трябва да има нещо свежо, нещо, което да й вдъхне сили за живот. А и той самият имаше нужда от малко раздвижване, не усещаше тялото си от дългото стоене на едно място. Макар да не искаше тя да се събуди сама, реши да излезе за час-два.
   Взе за себе си кафе от автомата на приземния етаж в клиниката, а за нея - букет свежи невени. После пак застана на пост... Излизаше само в краен случай, и за да смени цветята в стаята със свежи.

   Месец и половина по-късно нищо не се бе променило. Само веднъж дойде един служител на КАТ, за да уреди неяснотите около инцидента. Излязоха в коридора, за да не я безспокоят и скоро всичко се уреди.
   Макар леко да бе загубил надежда, че младата жена ще се събуди, все пак не се отказваше. Но усещаше, че има нужда да излезе от болницата, да поеме глътка чист въздух, да влезе в бар, да изпие едно питие...Донесе свежите цветя в стаята, а после се обади на дежурната сестра и излезе. Свежият вятър го лъхна в лицето и той си пое дълбоко дъх.

   Внезапно ръката й помръдна и на монитора се появи следа от живот. Уредите започнаха да пиукат като полудели, полуправата линия, сочеща сърдечния й ритъм, се заогъва. Веднага дойде докторът, а заедно с него и дежурната сестра. Сложиха й апарат, за да диша по-леко и се спогледаха - това беше като гръм от ясно небе, никой вече не очакваше да се събуди. А мъжът го нямаше, нямаше и как да му се обадят. Оставаше само да го чакат, за да му съобщят новината.
   Младата жена се опита да каже нещо, но сестрата й направи знак да не се опитва да говори:
   - Скоро ще дойде съпругът ви, той бе до вас през цялото време, не ви остави ни за миг.
   Прочете на лицето й неразбиране и дори учудване, но го отдаде на моментното й състояние - все пак твърде дълго е била в безсъзнание.
   - Ето, той се грижеше за свежите цветя - подаде й малка картичка, оставена до вазата небрежно.
   Тя я пое с отпаднала ръка и я отвори. С красив почерк вътре имаше изписани не повече от пет думи, които първо й се явиха твърде замъглено, но след кратко взиране успя да прочете:

    "Омъжи се за мен!"


 

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories