bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

    Благовест®

 

 

Зорница Раданова

 

 

    Осъмна пред машината. Старата печатна машина, която така и не замени за модерния и мощен компютър, който му подариха колегите от фирмата. Имаше някакво странно и необяснимо привличане в тази пораздрънкана вече "Марица" с избеляла лента и тракащи клавиши... Тя му даваше онова вдъхновение, което тишината и големите възможности на компютъра не можеха да му дадат...
    Утрото вече озаряваше прозорците на кооперациите отсреща, първите слънчеви лъчи се процеждаха през щорите на кабинета, минаваха над прошарената му глава и обливаха в перлената си светлина стената зад гърба му, на която висеше една единствена картина - портрет на някаква млада жена, обвита в млечносиня мъгла.
    - Благо, пак не си спал. Донесох ти кафе. - Беше жена му - дребничка и нежна, под очите й вече се четеше умората от годините, а може би и от още нещо...
    Кимна с глава вместо благодарност, без дори да я погледне и се отпусна върху облегалото на стола си. Погледът му се рееше някъде навън, мислите му блуждаеха, но дори той не знаеше какво е всъщност.
    Благовест. Така се казваше, така го наричаха и всички други - колеги, приятели, дори родителите му, приживе, се обръщаха към него с цялото му име. Само съпругата му още като младо момиче го нарече Благо, това го заплени и така си остана. Вече двадесет години брак, тя не го нарече по друг начин, дори в редките им кавги...Един твърде спокоен семеен живот, без сътресения, без скандали, но и без онази тръпка на страст и луда любов. Дори деца не можеха да имат, но се бяха примирили със съдбата си. Живееха си кротко, бяха добри съседи и съпрузи за пример, но някъде вътре в тях, между тях, зееше огромна пропаст. Двамата я запълваха по свой начин: тя - с вечното тракане на съдовете в кухнята или с тихото прокарване на иглата през етаминения плат, а той - с тракането на машината и от време на време, ако изпълняваше поръчки, с приглушения компютърен шум.
    Благовест. Скоро щеше да навърши четиридесет, но все още минаваше за един от най-желаните мъже в огромното предприятие, в което работеше. Така беше, откато се помнеше - още в гимназията ученичките си падаха по него, после, първата година в университета се ожени, но женските погледи не спряха да го преследват. Дори сега, все някоя колежка се изкушаваше да пофлиртува с него, докато му носеше документи за подпис или кафе в обедната почивка. А той се усмихваше с обезоръжаващата си усмивка, благодареше учтиво и отпращаше всички намеци... Странно, усмивката ли беше оръжието му, или прошарената вече коса? А може би силното и стегнато тяло, което си личеше и под строгия сив костюм, комбиниран с бледосиня вратовръзка, която така подчертаваше дълбоките му очи с цвят на аквамарин... Или всичко беше заради високия пост, който заемаше... кой знае...
    В службата даваше всичко от себе си, внасяше ведрост и настроение, беше бодър като сутрешното кафе, което всеки ден го очакваше на бюрото в кабинета. Всъщност, кафето бе единственото постоянно нещо в ежедневието му. Самият той динамична натура, не оставяше нищо да се случи просто така, без неговата намеса. Непрекъснато сновеше напред-назад, даваше съвети, когато му искаха, или помагаше на стажантите, а шегите и дълбокият му искрен смях поддържаше настроението на колегите не само в неговия отдел.
    Вчера, след обед, в кабинета му задъхано влезе един от стажантите - млад мъж на не повече от двадесет и пет, с блестящи очи и треперещи ръце. Сложи на бюрото бутилка уиски и кутия шоколадови бонбони, а на въпросителния поглед на Благовест отговори, като едва сдържаше вълнението и сълзите си:
    - Момиченце, г-н Маринов... Румянка ми роди момиченце...
    Мъжът зад бюрото се изправи, пое ръката на младия си колега и го поздрави. Когато остана сам в кабинета обаче, този силен и динамичен мъж се срина в креслото си. Отпи от уискито и покри лицето си с ръце. Не успя да сдържи сълзите си и се разтресе.

    Няколко минути по-късно, когато се овладя, в края на работния ден, подреди книжата, прибра бонбоните и бутилката в малкия бюфет зад вратата, заключи кабинета, качи се в колата и потегли. Не беше нервен, но имаше нужда от спокойствие, от време за размисъл. Затова търпеливо изчака голямото задръстване на булеварда, не обърна внимание на обграждащите го ругатни и клаксониращи до прегракване автомобили, спокойно натисна газта и се изтегли в една от малките пресечки. Поразходи се още малко и се прибра у дома си.
    От кухнята се долавяше изкусителният аромат на медените ореховки, които съпругата му току-що бе извадила от фурната. Благовест я погледна, усмихна се леко и се прибра в кабинета си. Там прекара и цялата нощ - пред бюрото с пишещата машина, макар да не бе написал ни една буква.
    Сутринта, когато жена му остави кафето до него и излезе, той отпи две глътки и я последва. Като че тази нощ го бе променила - не изглеждаше дори уморен, а някак нежен и силен. Доближи се до нея, обгърна кръста й с ръка и дълбокият му тембър огласи кухнята:
    - Виолета, - от кога не бе изричал това име, - да си осиновим детенце, а?

 

 

 

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories