bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

В кръчмата

   

Scarlet Macaw

Желяз Кондев

 

    В СЕЛСКАТА КРЪЧМА човек може лисици да лови из цигарения дим, а пернишката печка допълва атмосферата с лекия си аромат на брикетни въглища. На петте маси здраво са заседнали и пият къде по трима, къде по четирима. Масата до печката е за двама. Тук са седнали Герги и Тодор.
    - Как си наборе, как си?
    - Днес съм по-добре от утре, Тодоре.
    - Виж го ти, наш Герги бе! На стари години остроумен взел да става...
    Герги сложи ръка на брадата си и с палец погали рунтавия си посребрен мустак. Гаврътна едра глътка, примлясна няколко пъти и се отдаде на размишления. Дълбоки. Върна се ехе-е, още в момчешките си години, кога баба му Съба го съветваше:
    - От мене,чадо, запомни няколко неща. Кат та гледам, веки се заглеждаш в момите. Идва време и либе да си избереш. А либето, чадо, е цветето на мъжа. То нито трябва да е много миризливо, нито да е много бодливо. Ароматът му дъхът ти да спира, а бодлите да те гъделичкат. По двор като ходи, меко да стъпва, цветята да се извъртат, птичките да запяват, комшиите врат да протягат, сърце да ти възрадва и мерак до старост да не бяга... Тъй живяхме ний с дядо ти Симен, ама на - зла орисница, рано ни раздели. Дядо ти се помина на педесе и шест години. Питаш ли ме, чадо, каква горчилка е живота ми без него веки трийси години?... А той беше левент кат тебе. Качеше ли се на жребчето да го язди, сякаш и добичето се радваше, а аз го гледах, гледах чак до друма, докат се изгуби от погледа ми. А кат се върна от войната - ранен, слаб, омършавял, сърцето ми плачеше. Само за месец и се съвзе при мене, гледах си го кат дети. Кат рече да ме вземе на ръце, хармана обикаляше с мене. Таквиз ми ти работи, бабиното...
    - Какво става с тебе бе, наборе, умълча се, сякаш си глътна езика - стресна го Тодор.
    - Само да знаеш какво си спомних и колко греховен съм бил към мойта баба Съба цели трийсет и три години...
    - Какъв грях пък пред баба ти? Най-много да си й размотал крусното, или скъсал някоя совалка. То туй не е грях, Герге, не е. И защо пък точно толкоз години си сметнал?
    - За нещо друго става дума, наборе, за друго. Баба Съба ми даде три съвета още като момче. "Като речеш - вика, - бабиното, да си дириш булче, първом трябва да те гледа право в очите, кат й говориш да не рови с крак по земята и най-важното да не е отдолу линията."
    - Нищо не разбирам, Герге... Че какъв ти е грехът?
    - То грехът ми, ако искаш да знаеш, е двоен, че и троен.
    - Ехе, двоен, че троен! То както я подхвана...
    - Слушай сега, да ти кажа някои работи... Знаеш, че мойта булка е от Кермен.
    - Ами знам, как да не знам! Цели два камиона сватове надодаха, весели хора, добряци, целия ти двор беше пълен със сватбари. То и тейко ти, Бог да го прости, нали му беше първо чедо, с голям мерак ти вдигна сватбата.
    - Тъй беше, Тодоре, тъй. Моят тейко, Бог да го прости, много ядове набра човека с мене... Колко пъти, съберем се момчета и момичета и къде, къде... хайде у дома на село. Не си тръгваме по два-три дена, а той завалията, баща ми, изприщен целия, ще рече: "Ей, момчета, то тъй не бива бе! Грехота от Бога! То вий както я подкарахте, много сватби ще оризилите. Тъй не може, за всяко нещо си има ред. А ти, синко, не забравяй, че имаш сестра. Ако и нея вземат да я подхвърлят на тоз-онзи харно ли ще ти е!?..."
    - Прав ще да е бил, Герге, тейко ти. То ти, че си беше хаймана, беше си, ама всяко нещо с времето си. Сега седна ли си на задника? Седна! Деца, внуци... няма накъде. Само очите дето проиграват на хубавото. Сърцето, душата го искат...
    - Та да ти разправям за жената. Ний с нея се знаехме от по-рано и на Тодоровден решихме да се вземем. Водя я аз при мойта вуйна, казвам й... така и така. А тя, горката, трепери като лист, жената де, че си и поплаква. Спокойно, викам й, ей сега отиваме в Кермен. След години ми разправя, че вуйна издебнала момент и й пришепнала на ухото: "Къде отиваш бе, чедо?... Дали подир някой ден няма да се върнеш..." Инак тя, вуйна ми, много ме обичаше, ама на... В казармата редовно ми идваше на свиждане, даваше ми по някой лев и винаги носеше точена баница... Пак се отплеснах от приказката. Какъв ти Кермен, карам я аз право у дома към два-три часа, на ранина. Вуйчото вика на баща ми: "Ставай, бай Танасе, булка ти водим!" и се провиква по сватбарски. Баща ми отваря единия прозорец към улицата, подава глава и вика: "Я да я видим таз булка бе!" Шепне нещо на мама и слизат и двамата да ни посрещнат."К'ва ти булка, бе Танасчо, рече майка ми, ам'чи то дети. Ни за лозе, ни за нива става..." Баща ми, като видя че не е от онези, дето идваха за по ден-два, рече: "Хайде добре дошли, влизайте!" А жената реве ли реве и нарежда: "Нали в Кермен щеше да ме водиш, сега никой не ме знае къде съм." Вуйчо Илия току я успокоява: "Не се притеснявай, ще бием една телеграма на майка ти и татко ти, ще им честитим зет... Зер в чорбаджийски род влезе, не си сбъркала, мойто момиче, не си!" Санким тъй беше, Тодоре, с мойта керменка. До зазоряване добитъка вреше в тенджерите и цялата рода събрана.
    - Значи майка ти тъй я посрещна, викаш?
    - Тъй я, но чуй по-нататък. Не знам ти дали я помниш, булката де, не я гледай, че сега е наедряла, ама тогива беше по-малко от петдесе кила. Разнасях си я аз от стая в стая като куфарче. Интересното е по-нататък, за Кермен... Обаждам се, аз на Джигеривото Тоти с таксито и тръгнахме. Влизаме в селото, ха таз улица, ха таз къща... жената все клати глава. Стигнахме на края на селото, до линията, на една педя, дет се вика, от Биково. Думам си, пак добре, може да е до линията, ама отгоре нея. Току слизаме от таксито и една дребна женица прекоси линията тичешком и се прегърнаха с жената. А аз - ни ума ни дума. Викам си, пак не изпълних бабината заръка. А бе пет къщи я имаше, я не по това време в Кермен отдолу линията, ама на!...
    - И какво стана?
    - Какво стана... Прекосих и аз греховната линия и това е. Инак хората харни, посрещнаха ме, както подобава на зет. На другия ден сутринта дядото впрегнал магарето и ни кани да обръщаме лозе на Николаевския баир. Няма накъде, отиваме ний, хващаме се за правите лопати и това е. Бая зор видях, да ти кажа. Като ми наизлязоха едни пришки по ръцете, не ти е работа... Дядото, нали си е баш ловджия, беше се приготвил. Един голям заек мъжкар беше стъкмила бабата в една тава...
    - Ехе-е! - изсмя се Тодор. - Откъде разбра пък, че е мъжкар. Тука сега малко поизлъга.
    - На, кръст ми е - прекръсти се Герги, - ако съм те излъгал! Това е най-простата работа, да познаеш един печен заек, дали е мъжки или женски.
    - Не думай бе, Герге! Я кажи ми как, че и аз да знам.
    - Слушай тогива. Значи тъста ми, дядо Илия де, Бог да го прости... както вече ти казах, беше голям ловджия. Винаги от лов се връщаше с пълна торба. Носи единия заек, а другите два-три ги скрива и после се връща да ги прибере.
    - Чакай бе, Герге, то излиза, че зайците в Кермен пасат сякаш на стада по ливадите!
    - Не съм ги пасал аз, ама туй, дето ти го казвам, е самата истина.
    - Я кажи, кажи, как ги познаваше мъжките дядо ти.
    - Работата е много проста. Като рече да се прицели, мъжкарят се изправя на задните си крака, поглежда към пушката и тегли една заешка попръжня на ловджията. Значи, дядо Илия изчаква и щом си затвори устата, дърпа спусъка.
    - Е добре де, а след печенето, как се разбира?
    - Значи, нищо не си разбрал... Нали вече ти казах, че устата му остава затворена и след печенето. А пък женските, тъй като не е отредено да псуват, те през цялото време хленчат и се молят, затова и устите им са отворени и след като ги опечеш. А бе, женската уста дали ще я вариш, дали ще я печеш, тя все си е отворена!
    - Брей, брей! Ама че дърта лъжа му дръпна, Герге! Пък аз мислех, че говориш сериозно.
    - Всичко туй, дето ти го рекох, си е чиста истина. Не те насилвам да ми вярваш, ама си е баш така. И не само това - дядо Илия беше и голям гъбарин. Дойде ли им сезонът на гъбите, качва на магаренцето в дисагите две-три туби, чайника и тръгва да ги полива по баири и ливади. Той им знаеше точното място... На другия ден носи пълни кошници. Правеше цели качета с туршия... Сега гъби по пазара колкото щеш, ама изкуствени, нямат оня вкус и мирис.
    - Че то твоя дядо Илия ще да е бил голям българин бе!
    - На едрина не беше едър, даже дребничък, но с точно око и пипето му сечеше. Спомням си веднъж ме заведе за риба на Безмерското блато с каручката. От чувал вади една дълга мрежа и ми вика: "Хайде, зетко, събличай се и хващай от единия край!" Хващам се аз, прекосяваме блатото с тази мрежа и какво мислиш? Едвам я изкарахме на брега. Наложи се да вържем единия край за пълдъмите на магарето, за да опъва и то. Всичките торби в мрежата бяха задръстени. Поотбираме по-едрите, дето са над кило, другите връщаме обратно. Така цели три чувала ти думам... Богат улов!
    - Ако мислиш, че ще ти слушам повече лъжите... - понадигна се от стола Тодор.
    - За вярването си е твой кахър. Ами я поръчай по още едно, че да си довърша приказката.
    На Тодор явно хич и не му се тръгваше, намести се на стола и извика на кръчмаря Райно.
    - Ами, да взема да ти разправя за лова на патици, а?
    - Откъде я почнахме, докъде опряхме... Остави тез ловджийски, рибарски и гъбарски измислици. Кажи ми за баба Съба.
    Райно донесе две пълни чаши с ракия и по една сода.
    - Ха наздраве, Тодоре! Виж как хубавичко си гълчим, а ти искаш да си тръгваш. И за баба Съба ще ти разкажа. За къде да бързаме я? Кат се приберем най-много жените да ни изхокат.
    - Виж за това си прав, че ще ядем калая, ами барем да е с качул, дет се вика.
    - Ха тъй де! Успокой се, отпусни си душата, че то не е речено, да не пием още по едно... Да взема да си довърша приказката за дядо Илия. Та не мина много време и ми вика: "Ти, зетко, не си ни за лозе, ни за нива. Аз тебе тука те искам за цвят на масата. Да си хапваме и пийваме!"
    - Той, дядото, ще да е бил много умен човек. Щом те е преценил така, по достойнство...
    - Аз обаче все подхвърлях, че имам грях към баба Съба, като съм взел жена отдолу линията. Така цели трийси и три години. Докато един ден баба Денка ми вика: "Слушай бе, зетко, дедо ти приживе не ти каза, но аз ще ти река. Мойта дъщеря е родена в центъра на Кермен, в дядо Славовия имот, тъй да знаеш!" На другия ден отивам на гроба на баба Съба, свещ да й запаля и грехът ми да отпадне.
    - Герге, Герге, може ли толкоз години да тормозиш хорицата бе!
    - Може и грях да имам, Тодоре, ама да бяха ми казали по-рано.
    - А бе то, наборе, една работа като ще рече да стане, става и туй то... Виж, то и без туй бая ме поизлъга, ами я вземи кажи и за патиците.
    Герги се усмихна самодоволно под мустак и недочака втора покана:
    - Та значи, дядо Илия си имаше гюме... Отиваме ний с него един ден на лов за патици. В гюмето имаше печка, топличко. Носехме си туй-онуй за хапване и пийване. Да знаеш от мене, туй патката, само името й дето е такова, иначе си е много умно и хитро животинче. Но ние си имахме и хитри миорета. Дядо Илия ги въдеше в специален кокошарник, зер без тях патка не можеш примами. Значи, стоим си ние в гюмето и чакаме... Миоретата грачат, ятата минават и заминават. Става вече един, два часът... По едно време едно ято от педесе-шейсе парчета... пляс-пляс слиза във водата. Поглеждам - дядото задрямал. Вземам аз двуцевката и се премервам в калабалъка. И тъкмо да дръпна спусъка, отде се извря една муха и кацна точно на мушката. И сега е пред очите ми. С главата надолу, с вирнати крака...
    - Добър вечер - прекъсна го Галов Вълю.
    - Дал ти Бог добро, Въльо - отговори му Тодор.
    - Да взема да сложа едно столче до вас на топличко, а?
    Двамата се посместиха, направиха му място.
    - То хубаво сядаш на нашта маса с Герги, ама сигур му знаеш адета.
    - Няма проблем бе, комшу! Бай Райно, дай още три ракии със сода.
    - Наборе, довърши си приказката, че да обърнем малко внимание и на Вълю.
    - До де бях стигнал бе, Тодоре?
    - Там, дето си вдигнала краката.
    - Да, да, краката... Че като й го... ама аз както си знам!
    Тодор попремига, стана прав и се провикна:
    - Слушайте бе, хора, слушайте! Все бях чувал какво ли не, ама таквоз чудо, дето ми го разправи Герги, досеги не бях.
    - Какво!? - скочи Герги. - Не ми вярваш! И как ще ми вярваш, като и на младини не те биваше за тия работи.
    Удари с юмрук по масата, дръпна стола и се понесе към изхода, като фучеше гневно:
    - Не ми вярвал!... Още колко са минали през ръцете ми, гащите им не мой носи!
    Чашата му остана пълна на масата.

 

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories