bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

   Сватба  

   

WheatЖеляз Кондев

 

    ­ ЛУД СЪМ БИЛ... Не било моя работа... Щели да ми се разпаднат старите кокали ­ подсмихва се дядо Петър под рунтавия си рус мустак. ­ Знам ги аз, кои са лудите, ама нейсе. Хукнаха надолу по пустините и из Европата долари да печелят. Откъде се пръкнаха толкова алчни днешните млади бе! Че лошо ли им беше тук на село. Йордан ­ ветеринарен, хората в къщи на крака му идват, на молба го удрят да им свърши работа. Цялото село на ръце го носи. "Златни ръце има твоя Йордан, дядо Петре" ­ ще рекат. И мене тука вътре, в душата, ще ми трепне от радост. Че кой не се радва, като чуе добра дума за чедото си?! Ами снахата? Тя пък зоотехничка... А бе, какво да се ядосвам повече за тях. Лудите са те, дето са хукнали по големи печалби и оставиха рахатлъка си на село. Зарязаха си и единственото дете. За негово добро било, нямало да се блъска, животът му щял да е уреден. И сега, когато ме викат от училището, да послушам бабата и да не отида!?... Тая няма да я бъде! Лош сън била сънувала... На сънища дядо ви Петър не вярва, туй са само женски преструвки.
    Крачи старецът по шосето, метнал габардиненото си сако през рамо, прехвърля от време на време тежката чанта от едната в другата ръка и продължава да си говори:
    - Пак иди - вика ми бабата, - ама подир неделя-две. Хората сега ме викат - думам й. - На всички деца родителите ще са там, а за наш Петърчо - никой. Какво ще кажат даскалите?! С друго око ще вземат да гледат на детито. Една унука си имам аз и ще отида, ако ще и потоп да стане! Хамен половината Европа през войната преминах, пък сега за някакви си шейсет километра до града... Нищо не са, ако трябва и пеш ще ги извървя! Кат преваля Даулите и кажи-речи там съм. Още колко хляб има в дядо ви Петър!... Ти не се кахари, бабо, ще се върна по живо по здраво.
От завоя се зададе камион, шофьорът намали, рязко закова до него и подвикна:
    - На къде си се запътил, старче?
    Дядо Петър стрелна с ръка напред и промърмори нещо, но от шума на двигателя нищо не се разбра.
    - За града ли си, викам, дядо?
    - Че къде другаде... При унуката отивам.
    - Хайде, качвай се! Ще те закарам.
    - А бе, то аз бързам, ама щом си рекъл... нека сме дружина.
    Дядо Петър се качи в кабината, остави чантата между седалките, свали каскета, сложи го върху жабката и внимателно огледа седалката, да не опре новия си панталон до някоя мазнотия. Макар и към седемдесетте, той имаше младежка фигура. Габардиненият костюм така добре му стоеше, сякаш в модна къща беше шит. То ако беше останало на него и с дочения щеше да тръгне, но бабата като се прихвана - не та не!... Намести се удобно на седалката, позаглади мустак и впери поглед напред. Машината като ламя поглъщаше пътя пред себе си, а дърветата отстрани сякаш пробягваха обратно към село, на бабата хабер да пратят. Шофьорът, младо момче, стискаше здраво кормилото, умело го въртеше на завоите и си подсвиркваше. Не издържа дълго така - погледна към смълчания старец и опита да го заговори:
    - На пазар ли, каза, отиваш?
    - Какъв ти пазар! Нали веки ти рекох... При унуката отивам, при Петърчо. На родителска среща.
    - Че тоз твоя Петър няма ли си баща, майка, ами ти да биеш толкоз път до града?!
    - Има си, как да си няма! Ама станаха гурбетчии, по чужбината са...
    "Може момчето да има право - помисли си дядо Петър. - То зер не е моя работа, ама за хатър на Петърчо. Йордан в града учи и по София се пиля колко години, но такъв ихтибар за него не съм сторвал. Е, тогава времената бяха други, до града ходехме от дъжд на вятър. А сега го имаме като съседната махала, отиваш и се връщаш за една пладня, дет се вика". И без да се усети продължи на глас: - Такива ми ти работи, момко.
    - За кои работи става дума, дядо?
    - За човешките, за кои... За катадневните грижи.
    - Значи, казваш, гурбетчии са родителите му, а? Да не са от ония, дето си оставят децата в провинцията, а те... Пък като те гледам и ти не си случайна особа.
    - Ей, момче, я не се задявай с мене, че!...
    Дядото скочи като ужилен и посегна да отвори вратата, но шофьорът рязко му дръпна ръката, изплашен от намерението на стареца.
    - Чакай бе, човек, какво ти става?! Ти от майтап не разбираш ли? Ще направиш някоя беля, че ще ме вкараш млад-зелен в пандиза. Какво толкоз лошо ти казах?
    - Ти мене, момче, няма да ме туряш при ония! Дядо ти Петър на село се е родил, на село е израсъл и там ще си умре. Не ми гледай одеждите, сложих ги за хатър на бабата, не че ми са по-сърце. На мене и в дочения кат ми е охолно.
    После събу обувката от десния си крак и я показа на шофьора.
    - Виждаш ли тоз чепик? Баща ми го е купувал, има-няма преди петдесет лазарника. Гледай подметка, гледай кожа! Като стъпна на тротоара, налчетата правят трак-трак, трак-трак. При кондурджията Теню в село са тъкмени. Бог да го прости, златни ръце имаше...
    Замълчаха, всеки потънал в мислите си. По едно време дядо Петър взе да се озърта наляво-надясно и изведнъж каза строго:
    - Спри, момче, спри ти казвам!
    - Потрай малко, дядо, тука не може! Линията е непрекъсната.
    - Спри ти думам, пикал съм ти на линията!
    Шофьорът се подвоуми за миг и спря. Дядо Петър слезе, а след него и той.
    - Ела сега да видиш, момче... Гледай де ми сочи ръката. Това е землището на моето село, а то остава долу в ниското и не се види. Ей там отгоре е Зеленич, а онова голямото празно място е Дълга поляна. На времето нашите бащи и деди, кат се завръщали със стадата от Добруджа, на тая поляна се сбирали, изваждали кавалите и засвирвали. Да ги чуят невести и близки и извън село да ги посрещат. По тия места и нашия Дели Ради дружина е сбирал. Панайот Хитов, Добри войвода, пък и драгодановския Цоню и те по тия места са шетали...
    Дядо Петър бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади пъстра издута кърпа. Вътре имаше разглобен кавал. Първом си плю на пръстите, после на снадките на трите му отделни части, зави ги една в друга и рече:
    - Слушай, момче, на туй хубаво място искам да ти изсвиря една нашенска песен, да поменуваш дядо си Петър с добро. Аз одеве бях малко кибритлия, но стар човек съм вече, ще прощаваш. Песента е за Дели Ради и тъй започва: "Дели Ради кехая думаше".
    Пое дълбоко въздух, рече да повдигне ръце, но сакото му застрашително изпука под мишниците. Той го свали, подаде го на шофьора и каза:
    - На таз песен тез одежди не вървят, чак душата ми стягат. Мелодията няма да стане истинска...
    Медният глас на кавала се сля с птичите песни на старата дъбова гора. Лекият ветрец и шепотът на младите пролетни листа сякаш го усилваха и разнасяха из целия балкан и там долу на юг, към града с високи пъстри блокове и стърчащи комини, към любимия му внук... Дядо Петър прибра кавала все така загледан към Дълга поляна, а мелодията, поета от ехото, още дълго отекваше по отсрещните баири и хълмове.
    - Какво ще речеш, момче, да вземем да тръгваме, че унуката ме чака...
    Шофьорът пусна колата по инерция, после включи на скорост и моторът забуча монотонно.
    - И къде, казваш, учи внука ти?
    - В строителното. Голям мерак ми е инженер да стане.
    - Ще стане, дядо, ще стане! Стига да учи.
    - За учението евала, учи детито! На село кат си дойде, от всякаква работа отбира. Всичко му иде отръки. Пък аз да ти кажа в наше село сега се е юрнал един народ... от новобогаташите. Къщя и дворове купува, палати за кеф строи. Немъчена народна пара трошат, ама иди ги спри де! И хляба и ножа, дет се вика, у тях. Затуй ти думам аз - наш Петърчо строителен инженер трябва да стане. Пък той мене много ме обича и за мой хатър ще го стори. Дядо туй, дядо онуй... все край мене се върти.
    - А ти на твоя Петърчо гущери буташ ли му?
    - К'во рече?
    - Пари, пари викам, даваш ли му?
    - Не мога да си изкривя душата, давам му, не че не му давам. Ама той сам никогиш не ми е поискал. Скромно си ни е детито, скромно... Ей го на, тая чанта той ми я подари, пък аз му дадох да си купи нова. Синът и снахата и те му пращат туй-онуй. Скоро с долари си купи някаква щуротия, не зная как й думате... Хем радио говори и свири, хем музика отделно си пуска.
    - Стерео касетофон се казва, дядо.
    - Ха тъй, тъй беше... На мене ми даде старото радио, да го слущам, кат съм с овците, пък и бази-бази в къщи с бабата му завъртаме копчето. На младини по цял ден надувах кавала подир стадото и вечер кат се върнех, на бабата й пращяха кокалите, ама сеги вече не ме бива за тия работи. Виж с кавала от време на време пак си посвирвам и, нали видя, винаги е в джоба ми... Пък да ти разправям к'во стана, кат се намери Петърчо. Тогава сина и снахата не бяха при нас, а някъде из Северна България... забравих му името на туй село. Та значи намира се Петърчо и те тоз час бият телеграма до мене с едно изречение: "Тате честит внук". Толкоз! Ни дума как ще се именува. Стоя си в къщи, хортуваме си с бабата, тя почна да се суети, че повечко розови дрешки стъкмила. Уж се радвам, а отвътре нещо ме гложди, та й викам : "Слушай, тез хора нямаше да се изхарчат кой знае колко, ако бяха писали и името на детито. Ще вземат да ме орезилят, че после и покрай село ги не ща да минават." Мислих, мислих к'во да направя, грабвам се и право в пощата. Отговарям им на телеграмата и аз с едно изречение: "Казвам се Петър". Заръчах на пощаджията името ми с по-едри букви да е.
    - Ти си им скрил топката бе, дядо! Направо си ги шашнал!
    - Санким, тъй беше с името на мойта унука...
    - А те после какво ти отговориха?
    - Кат дойдоха на село подир четиридесетте, сина ми дума: "Тате, не беше нужно така да ми отговаряш и да ме излагаш пред хората. Много добре знаеш, че на село нищо скрито не остава. Ний и без това бяхме решили на тебе да го кръстим."
    - Отгде да знам аз ... Викам си може да се пишете модерни и тъй да ми окипазите името, че езика си да не мога да превъртя да го кажа. Пък то от времето си е останало, закон народен - първата мъжка рожба да се кръщава на дядото по мъжка страна. Значи родът продължава да живее. Прав ли съм, момче?
    - Прав си, дядо, само че сега мъжът и жената са равноправни и ако...
    - Ти какво! Нещо против ли имаш? - сопна се старецът. - Тия работи умуване не щат. Така е било от векове и така ще бъде! Ти, момче, да не би случайно да си женен?
    - Защо пък случайно?
    - Кат те гледам, в лика си още кюсе... не ще си женен. Мъж, дет брадата му не е хванала дебел корен, не е още истински мъж. То в леглото е лесно, ама кат налегнат другите кахъри, тогива става трудно. Булчето ще вземе физиономии да ти прави, през чужди дувари да наднича, пред другите мъже да се курдисва. А един мъж допусне ли жена му да си вирне опашката, знай от мене, оправяне няма... През войната веки бях зрял мъж на близо трийсет години. С колко момичета и невести съм можел... Тъй де, но човекът затуй е човек, да прецени кое може и кое не. Виж иначе кат ми сложат гозбица, хапвах си, винце съм си пийвал... И то пак всичко трябва да е с мяра.
    - Те сега, дядо, още преди да се оженят са били с много мъже. Че може и по едно-две деца да са родили. Тъй ми.
    - Нали точно туй ти думах и аз! Ако всеки държи мяра и на мераците си, тез дечица не могат да дойдат от въздуха. Женското ще си позавърти опашката, ама кат няма кой да го сайдиса, ще си пличне малко студена вода и ще му мине.
    - Дядо, дядо... Та ти си бил голям моралист!
    - Виж... в такваз партия не съм членувал. Баща ми е бил земеделец и аз съм си такъв. А пък синът и снахата, знам ли ги...
    - Не става дума за партии и партийки, фрашкани със службогонци и келипирджии, дето само към кокала гледат. Всичкото туй, дето ми го разправяш...
    - Стой, спри камиона! - процеди с леден глас старецът.
    - Дядо, аз само...
    - Спри ти казвам! - изрева дядо Петър и тупна с голямата си длан шофьора по коляното.
    - Слез сега долу! И свали туй вехтото одеяло от седалката, да не изцапам габардинения панталон. Ха сега седни тука до мене, да си изясним приказката.
    - Дядо Петре, аз не съобразих... Не исках да обидя никого.
    - Точно затуй, млади момко! Още на лапад пикаеш, дет се вика, а големи приказки хортуваш. Ти за мене, стареца, може всичко да речеш, ще го преглътна. Но цяла една партия никой няма право да хули! Запомни туй от дядо си Петър и да ти е обица на ухото за цял живот.
    Дядо Петър прегърна шофьора през рамо. Въздъхна, загледан в далечината, и продължи бащински:
    - Ех, младо, младо... Младо-зелено. Трудно ще ме разбереш... За вас, младите, всичко е вятър работа. Ако не бяха ония бурни години, сега щеше да превиваш гръб за един кат дрехи. А ти сега си въртиш кормилото и си подсвиркваш. Може и фирмичка да имаш. А ние тогава от залъка си отделяхме за горяните. Хората, дет първи се вдигнаха против комунизъма. Малък си, не знаеш... Имот, събиран от няколко поколения, ей тъй с лека ръка, насила ни го отнеха. Уж доброволно, а излизаш пребит, посинял от бой от съвета. Що народ по концлагери изпратиха без да ги съдят, що народ избиха... Във всяко село имаше поне по десетина черни забрадки.
    Старецът въздъхна уморено, сведе глава и замълча като за помен. Дълго стоя така, после вдигна помътнял поглед и посочи с леко треперяща ръка:
    - Виждаш ли нататък, де се тъмнее Гребенец, Стидово? Тука беше единия отряд, а другия из Седларевския и Драгодановския балкан... Тъй си отиде нашия живот - тежък, труден, целия в пот и кръв. Щом си спомня тия времена, тъжно ми става за погубените другари. Ама кат погледна колко сега е свободен живота, драго ми е на душата, че успяхме да се преборим с комунизъма. Затуй се нервирам, кат чуя такива младоци кат тебе да лаят на аба.
    Дядо Петър тупна шофьора по рамото и приятелски стисна тънкия му врат.
    - Такива ми ти работи, момко...
    Шофьорът мълчеше, не смееше да погледне стареца в очите. А така му се искаше да се извини, че и да му благодари отгоре, но не знаеше как да го стори.
    - Да вземем да ставаме, че унуката ме чака.
    Шофьорът скочи пъргаво, рече да подаде ръка на стареца, но той не прие помощта и без усилия се изправи на крака. Камионът потегли към града, а дядо Петър вече беше там - представяше си срещата с любимия внук. Макар и да не познаваше неговите учители, сякаш чуваше думите на благодарност, отправени и към него за доброто възпитание на детето. Дори за миг си го представи и като строителен инженер на село. Как хората го сочат с пръст и викат: "Това е на дядо Петър унуката, досущ на него се е метнал." Приятна топлина се разля по тялото му, стана му леко на душата, идеше му кавала да надуе...
    - Дядо Петре, защо не вземеш да ми дойдеш довечера на гости, а? Хем ще си починеш, пък утре ще взема кирия за вашия край и пак ще сме заедно.
    - Нали знаеш, момко, имам си работа аз, унуката ме чака. Пък и ние, старите хора, не си меним лесно полога.
    - С внука си ще дойдеш, хем ще си побъбрите на спокойствие, че то в общежитията не допускат странични хора. Да взема да ти напиша адреса, на лесно място е. Като си свършите работата, елате.
    - Виждам, че от сърце ме каниш, момко, и не е редно да ти отказвам, ама нали ти рекох...
    - Моля ти се бе, дядо Петре... Виновен се чувствам, трябва да ти се извиня, задето...
    - Е хайде, щом я удари на молба... Само да не вземете специално да се приготовлявате, да се изхарчвате ненужно. За мене и унуката бабата ни е турила туй-онуй в чантата... Само ей тъй да се видим и опознаем с твоите родители. Пък и те да видят моя Петърчо.

    Камионът навлезе във вилната зона и шофьорът намали скоростта. Дядо Петър заоглежда големите вили от двете страни на пътя и зацъка с език.
    - Какво, не ги ли одобряваш?
    - За хубави... хубави са, но те питам, кому са нужни тез палати с толкоз стаи?... Стоят си празни кат на село. Таквиз сме си ние, алчни за много! Бързо забравихме сиромашията. Всеки гледа да е отгоре другия. На българина искаш ли да му вземеш парите, дай му да строи. Ама колко земица имаме, ако всички се юрнат да строят, няма да остане място ни за жито, ни за мамул, ни за картофи.
    - Сега тъй е модерно, дядо! В събота и неделя на вилата, хахо-хихи, джамбурета...
    - Да дойдат по селата да си ги вършат тия работи. Къщя празни колко щеш и земята няма да пустее. А тука може да стане един хубав блок с лозя, мамул... Скоро ми се оплаква председателя на новата кооперация. Вика: "Дядо Петре, много трудно се доставя строителен материал, ей на, краварника и таз година не можем завърши. Комунистите трупали дългове, парите не стигат, няма ги! Същите, дет ни крадоха петдесет години, палати вдигат на село, край морето, по чужбина..." А тука що тухли, що цимент е хвърлен на вятъра. Тая работа не я одобрявам аз.
    Шофьорът даде десен мигач, мина по едно тясно мостче, после зави наляво и спря пред входа на училището.
    - До тука, дядо Петре. И не забравяй довечера, ще ви чакам! Адресът е в горното ти джобче.
    - Ще гледам да натъкмим гостито. Да си жив и здрав, момко!
    Старецът слезе, поогледа костюма си, изтупа се по навик, взе чантата и тръгна.

    В училището строяха нещо. По тротоара имаше разхвърлени тухли. Дядо Петър остави чантата настрана и се зае да ги подрежда, като си мърмореше нещо под нос. Ученици минаваха покрай него, оглеждаха го учудено и с усмивки го отминаваха. Дочу зад гърба си: "Тоя си ги приготвя и нощес ще ги чопне."
    Кръвта нахлу в главата му, но стисна зъби и продължи да работи. Прибра тухлите, взе чантата и влезе в двора на училището. Потърси чешма да си измие ръцете. Спря едно момче и го попита:
    - Къде мога да намеря Петърчо Йорданов Петров от...
    - Ще търсиш курсовия на трети "в", господин Стефанов. Ей от оня вход ще влезеш и там ще ти кажат къде да го намериш. На вратата има табелка.
    - Вместо да ми обясняваш, да беше ме завел бе, момче. Ти с наш Петърчо не другаруваш ли?
    - Не. Пепи е голям, а съм още заяк.
    - Какво рече, не разбрах?
    - Аз, дядо, викам, съм първокурсник, пък Пепи е стар кокал.
    - Ама вий и тука ли се делите кат в казармата бре!?
    - Не че се делим, ама те са батьовци. Компанийки, цигарки, гаджета, хашишче...
    - Гледай ти, пък аз да не знаех, че на наш Петърчо толкоз му пораснала работата... Ще взема да му дръпна ушите аз на него! Значи, казваш, Пепи, а? Че то сега и аз трябва пак да се кръщавам, а кръстника ми се помина още през четирийсет и девета.
    - Ей, дядо, ти да не вземеш тия работи да ги изпееш на Пепи, че ще ми изгори бушона... Ето я стаята, влез тука и чакай.
    Там имаше още седем-осем души, сигурно майки и бащи, защото бяха далеч по-млади от него. Той поздрави и седна на един чин до прозореца. Взе да го опипва с ръка и усети някаква неравност по гладката му повърхност. Наведе се по-близо и що да види: пишеше "Пепи Й. Петров".
    - Хубава работа! - промълви дядо Петър. - Гледай как окипазило хубавия чин... Ще му дам едно писане аз на него, само да ми го мярнат очите!
    На вратата се показа учителят - млад мъж на около тридесет и пет години с дневник в ръка.
    - Добър ден и добре дошли! - поздрави той.
    - Добър ден - отвърнаха родителите.
    Дядо Петър единствен стана прав и недоумяваше защо другите стоят насядали по чиновете, дори някои продължаваха да шушукат помежду си. Учителят огледа по навик родителите от чин на чин и като стигна до него вдигна вежди:
    - Искате нещо да попитате ли?... Впрочем виждам и нови хора, пропуснах да ви се представя. Стефанов, класен ръководител на трети "в" курс. Навярно от вашите деца знаете това, но все пак е редно.
    Дядо Петър продължаваше да стои прав с прибрани покрай габардинения панталон ръце. Поизкашля се и каза:
    - Не знам, даскале, кое е редно и кое не, ама кат гледам повечето чинове празни, май няма да се проведе събранието. Само дет блъсках толкоз път... От едно време си знам - няма ли болшинство, няма събрание. Ако позволите, веки ще седна.
    - Седнете, седнете, дядо, нямаше нужда да стоите прав, нали виждате...
    Стефанов посочи с ръка останалите родители и те отправиха поглед към стареца. А той триеше с кърпа потното си чело. От вълнение мустакът му леко потрепваше. Стефанов разтвори дневника и продължи:
    - Да започваме работа. Явно ще бъде като друг път, на четири ученика един родител...
    Започна да чете имената на учениците и оценките по различните предмети. Правеше съответни бележки и за поведението им.
    - Петър Йорданов Петров. Има ли някой негов близък?
    - Има, как да няма! - скочи на крака дядо Петър. - Толкоз път бих, да чуя и аз някой блага дума за моята унука.
    Стефанов смутено погледна отново в дневника, после към дядо Петър, явно се колебаеше как да постъпи.
    - Останаха още двама ученика. Да свършим с тях, че после и с тебе ще си поговорим, дядо.
    Дядо Петър пъргаво се премести на по-преден чин и повиши глас:
    - Тая работа с прескачане не става, даскале. Щом си захванал наред, карай наред. Думай, думай, зер сърцето ми ще изфръкне!
    - Петровият случай е по-особен и най-добре ще бъде да си поговорим насаме. След пет минути свършвам и...
    - Не съм съгласен! - енергично се възпротиви дядо Петър. - Какво ще му е особеното на Петърчо? И той момчи като другите, здраво право, умно. На мене се е метнало... Не заради името, а заради тертипа! Затуй карай наред, даскале.
    Стефанов искаше да спести неприятните мигове на стареца и неудобството, в което знаеше, че ще изпадне пред останалите родители.
    - Аз само исках... Добре, щом толкова настоявате. Но... редно би било, тук да е бащата.
    - Сега аз съм бащата, аз майката! - отсече дядо Петър. - Думай, думай, че дяволите взеха да ме хващат.
    - Така. Петър вече има... - започна Стефанов. - Една, две... пет двойки. И още четиридесет неизвинени отсъствия, за което поведението му е намалено с две единици. А сега в момента го няма на училище. Каза ми, че дядо му бил болен и трябвало да си отиде...

   Дядо Петър слушаше и не вярваше на ушите си, обля го студена пот. Очите му се премрежиха и му се стори сякаш цялата стая се изпълни с черни дъски. Проблясна му, когато беше ученик на село, с какъв мерак ходеше на училище, с какво чинопочитание гледаше на учителите. А когато завърши, баща му нямаше средства да го изучи в града. След година-две с братовчед си Ради се хванаха да работят като хамали на гарата в града. Така завършиха по едно занаятчийско училище...
    Спомни си лятото на 1944 година. Селото е блокирано, идва при него полицейският началник Гарвана от Котел размахва някакъв списък и му нарежда:
    - До един час искам всички комунисти, ей тези тук, в кметството! Заповед на височайшото началство.
    - В моето село живеят почтени трудолюбиви хора. Вашият списък не ме интересува. Докато аз съм кмет, човек за политически убеждения няма да позволя да накажете. Туй предайте на вашето началство.
    - Тогава, господин кмете, ти ще дойдеш с нас.
    - Ще дойда, но хората ми няма да тормозите.
    След това близо месец го налагаха с овчи кожи, за да оцелее от побоя...
    Тръсна глава и се изправи, погледна учителя право в очите и заговори бавно и така тихо, че всички се умълчаха, но твърдо и уверено сякаш някакъв вътрешен глас му диктуваше:
    - Двойките колкото са на Петър, толкоз са и на тебе, даскале. В отсъствията и поведението също имаш дял. Защото за мене ти тука си кат кмет на тоз клас, на тез ученици. На времето аз кат бях кмет на село, всички при мене идваха... Кой добитъка му се изгубил, на кой нещо му откраднали. Жените идваха да си търсят мъжете, дет са забягнали не знам си къде. И аз на всички трябваше да отговарям, всичко трябваше да знам и оправям. Сутрин пръв ставах и обикалях селото, вечер сторвах същото... Затуй сега аз тебе питам, даскале, къде е мойта унука?
    Всички стояха като гръмнати, приковали поглед в стареца.
    - Не че искам да се оправдавам, ама четиридесет ученика са това. Ако тръгна подир всеки...
    - Остави ги тия шикалкавения! - прекъсна го дядо Петър. - Мойте бяха хиляда и шестотин души, във всяка къща сума ти имот и добитък и пак трябваше да се оправям с всичко. А ти, казваш, били четирийсет ученика. Знам, че не можеш да вървиш подир всеки, но да се дойде до това дередже и ти си си виновен! Трябвало е да направиш тъй, че те да идват при тебе и като на поп да ти се изповядват за всичко, а не ти да тичаш подире им. Пак те питам аз тебе, къде е мойта унука и ти си длъжен да знаеш! Ако ли не, докато не я намерим, няма да си отида!
    Всички възбудено шушукаха помежду си, някои повишиха глас; Стефанов недоумяваше как да излезе от неудобното положение. Един родител стана и се помъчи да защити учителя:
    - Тъй като волю не волю станахме съпричастни на този разговор и аз искам да взема отношение по въпроса. Първо, искам да кажа няколко думи за господин Стефанов... Смея да заявя, че той е един от най-добрите учители в техникума. А като курсов ръководител полага извънредно много усилия, без да скъпи свободното си време, за доброто на нашите деца. За да израснат достойни граждани на нашето общество. И в тази светлина съм твърдо против обвиненията на бай... Петър, ако се не лъжа. Сам господин Стефанов каза, че това не са едно-две деца, а четиридесет, вече в почти зряла възраст. Мога да ги нарека мъже, които сами трябва да си подреждат живота. Та те след няколко месеца войници ще отидат, скъпа бойна техника ще им бъде поверена... Прав ли съм?
    Едни закимаха утвърдително, други наведоха глави, без видимо да изразяват мнението си. Дядо Петър рязко се изправи.
    - Тия бабини деветини, дет ми ги разправяте на мене, ги оставете за махленските си събрания! Сеги аз пак питам даскала: къде е мойта унука?!
    Старецът бе твърд и непреклонен. Отново всички се разбъбраха. Стана втори родител:
    - Може би бай Петър има право. От село се е запътил човека, оставил добитък, двор и да не може да си види внука. Особено сега, когато една такава среща е нужна предвид укорното поведение на внука му. Но, струва ми се, че не е нужно да правим трагедия от случилото се. Млади са още, зелени... и с нас са се случвали подобни неща на младини. Момчето ще да е тука, в града, я в някоя дискотека, или пък в ученическа квартира на приказка. Ще помогнем и ние с каквото можем, да го намерим! Ще му се поговори, да осъзнае грешките си и нещата ще се оправят. Затова са учителите и ние, родителите, да им показваме правия път. Аз съм убеден, че този случай няма да се повтори, ще му бъде като обица на ухото. А и господин Стефанов, като има в предвид всичко това, вече ще го държи по-изкъсо... Та аз предлагам и моята кола. Ще се позавъртим из града и ще го намерим. Явно няма да е в общежитието, щом не е идвал на училище.
    Стефанов затвори дневника и отсече с нетърпящ възражение глас:
    - Благодаря за загрижеността ви, родители, но дядо Петър е напълно прав. Най-голяма вина имам аз, затова ние двамата с него ще го потърсим.

                  * * *
    Тъмночервеният москвич спря пред дискотеката. От него слезе Стефанов, влезе в заведението и не след дълго се върна. Кимна окуражително на стареца.
    - Ще го намерим. Един негов приятел го видял по ларгото. Има момчета от курса, които са на квартира, сигурно е при някой от тях.
    - Успокояваш ме ти, даскале, ама за душата ми веки покой няма. Толкоз неща съм преживял през живота си, никогиш кураж и вяра не съм губил, а сега... Кат препикано далче съм. Толкоз много да вярвах в Петърчо!...
    - Бъдещето е пред него, дядо Петре, за младия човек никога не е късно.
    Учителят заразказва подобни истории за учени и велики хора, но старецът явно не го слушаше - лицето му бе прибледняло, гледаше навън с невиждащ поглед.
    Стефанов спря колата в една странична уличка.
    - Дядо Петре - побутна го леко по рамото, - дядо Петре, чуваш ли ме?
    - Ха! - стресна се старецът и рязко обърна глава. - Аз май бях задрямал...
    - Ти, викам, да останеш в колата, пък аз ще отскоча до една квартира тук наблизо.
    - И аз ще дойда, даскале. Нека по-добре си поговорим в къща, да не ни слушат хората.
    - Може и до нас да отидем, там хем ще си починеш и на спокойствие ще си поговорите.
    - Не, не! Достатъчно беля сторихме и на тебе, сега остава да ти кондисаме и в къщата. Е, хайде да я видим таз квартира!
    Протката не беше заключена, циментова пътека с чемшир от двете страни водеше към дъното на двора, където се виждаше малка стаичка. Още от далеч се чуваше музика.
    Похлопаха на вратата и музиката спря. Почакаха, но никой не отвори. Дядо Петър зачука настоятелно на прозореца със спуснато перде. Подвикна строго:
    - Петре, не се спотайвай кат бълха в гащи, ами отваряй! Знаем, че си тука.
    В стаята цареше пълна тишина.
    - Ти, даскале, може да си вървиш. Нещо ми подсказва, че той е тук и ще чакам, докато ми отвори.
    - Не, ще почакам и аз.
    Известно време двамата стояха мълчаливо, всеки потънал в мислите си. Изведнъж ключалката рязко щракна и от вратата изскочи момиче. То извика уплашено, закри лицето си с ръце и побягна като кошута.
    Отвътре се разнесе миризма на тютюн и алкохол. Показа се и Петър, рошав, с приведена глава. Старецът пристъпи към него:
    - Добър ти ден, Петърчо. Няма ли да ни поканиш с даскала? Такъв ихтибар ти правим, а ти... Да влезем, даскале, виж момчето се притеснява, затуй си е глътнало езика. - Прекрачи прага и присви очи. - Вземи запали лампата, че в таз бърлога без светлина не е за стари хора.
    Петър светна лампата, понечи да дръпне и пердето, но старецът го спря:
    - Пердето нека да е пуснато, важните работи се вършат на закрито.
    В стаичката едва се побираше легло, стол и малка маса до прозореца. На нея имаше касетофон, бутилка водка с две чаши и кутия вносни цигари. На едно от леглата стоеше захвърлен сутиен. Дядо Петър го хвана с два пръста, вдигна го пред очите на внука си и процеди през зъби:
    - Туй к'во е бе, Петърчо?
    Момъкът заби поглед в пода.
    - Аха, сигурно даскала ще знае - старецът погледна към Стефанов, който стоеше прав до вратата. - Да ги махаш тия дисаги от очите ми, че!... Ами ти както си я подкарал, да вземем да те оженим бе, Петърчо, докато съм жив да си тропна барем и на твойта сватба. Ей го на, даскала е готов да стане кръстник, булката веки я видях, нищо че кат кадъна си закри очите, явно свястно момиче ще да е. Само ти дето не можеш да си връзваш гащите още както трябва, ама той цар живота, ще те научи... Я си погледни дюгеня бе! Виж как си закопчал копчетата, сополанко със сополанко... Замирисало му и на него на жена, айгарее се! Ела, седни тука срещу мене, да те виждам хубавичко, че да ти се порадвам.
    Петър с наведена глава седна на леглото и заподсмърча виновно.
    - Чакай, Петърчо, чакай, уж ще те женим, а ти взе да се цивриш кат жена. Я вдигни горе главата и ме гледай право в очите!
    Старецът извади носната си кърпа и грижливо избърса сълзите на внука си. Подхвана тихо, почти гальовно:
    - Я ми кажи ти сега на мене , дядовото, че и даскала да чуе, защо те пратихме в града?
    - Да уча - изхлипа след дълга пауза Петърчо.
    - Тъй. Пък аз си рекох, може да е забравило момчито... А ти к'во правиш?
    - Аз... вече...
    - Чакай, чакай! Недей да обещаваш кат крадец, хванат с крадено. Погледни ме право в очите!
    Изведнъж старецът рязко се изви и нанесе с голямата си длан звучна плесница на внука си. Той се сви до него, сълзите му рукнаха.
    - Значи пратихме те тука да учиш... Харно си разбрал. Затуй ти водя даскала на крака. Щом ти не отиваш при него, той ще идва при тебе, нали затуй му плащат... Да ви учи, да ви възпитава. Тъй ли е, даскале?... Не трябваше да пускаш момичето, сигурно и то се нуждае от същите грижи, хем заедно щяхте да си продължите образованието. Пък, за да се постарае даскала и те изучи добре, ще взема да му плащам в долари. Нали затуй се запиляха баща ти и майка ти из пустините надолу, твоя живот да е подреден. Апартамент в центъра на града, кола да имаш...
    Сълзите все по-обилно взеха да се стичат по лицето на Петър. Старецът извади кърпа и ги избърса.
    - На дядо любимата унука... Щом плаче, значи и сърце ще да има. Защо се цивриш сега, можеш ли ми каза? Тебе питам, защо?!
    Замахна с лявата си ръка, зашлеви му още една здрава плесница и отново избърса внимателно сълзите му. И неговите очи бяха влажни и тъмни като размътен извор, в който не слънцето, а луната леко проблясваше; треперещите му пръсти се ровеха в рижата коса на момъка.
    - Значи за училището се разбрахме... Тогиз даскала може да го освободим, да не ни гледа повече резила, пък ний с тебе ще си побъбрим още. На учителя си няма ли да кажеш нещо?
    - Аз, господин Стефанов...
    - Чакай, чакай! - сряза го старецът. - Какъв господин ти е той, щом го лъжеш на път и под път?! Ако на времето моите другари бяха като тебе, сега и папера ми нямаше да има. А от тебе нищо нямаше да излезе, освен един предател. Тежки думи казвам, ама тъй е. Сега много ви е лесно - кат видите дебелия край и "господине тъй, господине инак..." Срам ме е, че в рода ми се е пръкнал такъв. Ако до ден-днешен чуех някой да изрече лоша дума за тебе, нямаше да му се размине. А сега...
    Старецът стана, отиде до Стефанов, сложи ръка на рамото му и каза:
    - Тежко е , даскале, стар човек да гледа падението на унуката си. Опазил те Бог от подобна участ. Аз комай ти рекох някои криви думи, прости ми... Ти си умен човек и ще разбереш мъката на един старец, изгубил вяра в най-милото си чедо. Сбогом и сполай ти.

   Стефанов понечи да каже нещо, но се възпря - страхуваше се да не нарани повече стареца. Кимна за сбогом и излезе. Дядо Петър извади пак от джоба си кърпата с кавала, сглоби трите му части и засвири сватбарска ръченица.
   Свири с кавала, а в мислите си е там горе, на Дълга поляна... Мелодията се носи над цялото село. Ето че се задава Радка, облечена като невяста. Млада, румена, косите й буйни разпилени, бялата й рокля до сами нозете, с ръце, протегнати към него. Иска му се да захвърли кавала, да притича, да я посрещне, а не може. След нея като издън земя се появява Петърчо като дете с овче калпаче, потурки и елек, с кози цървулки. Носи сватбарски байрак, накичен с червени цветя и много пуканки. На дясното му краче едната тасма се е развързала. Дядо Петър иска да подвикне на Радка да хване детето за ръка, че ще се спъне, но уж говори, а глас не се чува... Сред сватбарите е и поп Ставри - размахва кандилницата и се препъва в дългото си черно расо. Уж едва-едва пристъпя, пък взе да застига Радка и Петърчо. Изведнъж небето притъмнява и всички се изгубват от погледа му. Само кандилницата на отчето присвятква в тъмнината.
    - Петре - счу му се гласът на отчето, - от сега нататък, ти вече си Божи човек, светия. Не можеш да се противиш на Божията воля... А сега тръгвай с мене, ще ти светя да отидем до вас и се сбогуваш с Радка. Зер на нея, много ще й е мъчно, ако не те види за последен път. Пък на тебе толкоз земен живот ти стига...
    Тръгват към село - отчето отпред, а дядо Петър след него.
    На протката ги чака Радка, пак тъй в бяло облечена, а главата й с черна кърпа забрадена. Още отдалеко вика на дядо Петър:
    - Нали ти рекох, Петре, че лош сън сънувах! Защо не ме послуша?... Да беше отишъл подир неделя - две. На кого ме оставяш, Петре, на кого...
    Радка пристъпва към дядо Петър с разтворени обятия, но поп Ставри я спира с думите:
    - Грехота е, Радке, да се прегръща светия! Божията воля е такава...

   ... В стаята се чуваха само горките ридания на внука; дядото беше отпуснал глава с поглед зареян в отвъдното, а пръстите му все още стискаха кавала, сякаш продължаваше да свири любимата си песен за Дели Ради.

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories