bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

   Съдба  

   

WheatЖеляз Кондев

 

    СЛЪНЦЕТО СЕ Е ИЗДИГНАЛО една копраля над ливадите в Езмене. Червеният камък проблясва и обагря в оранжево кооперативните лозя и личните градини на стопаните. Последните капчици роса по разцъфналите бадеми и череши се превръщат в лека като дихание пара. Рояк свраки са накацали върху циментовите диреци, а един едър мъжкар от върха на кичест бадем, по чудо оцелял сред кооперативните лозя, очевидно ръководи кратко съвещание, след което да литнат към набелязания за деня обект. Някои от лозите все още продължават да плачат, слънцето стопля сълзите им и те, бистри и топли, се ронят по пръхкавата земя и оставят следи като от капки дъжд...
    Чувал съм, че в почивните дни Париж обезлюдявал, всички се изнасяли на десетки километри от града, за да заредят сред природата кислородните си апарати с чист въздух. Така и цялото работоспособно население на наше село се беше отправило тази сутрин към лозя и градини. Като керван са се подредили магарета и каручки по коларския път нагоре, от време на време ще се чуе някой лек автомобил. Пролетният ден се отваря хубав за работа и отдих сред природата, земята тръпне, напоена и пухкава като тесто в нощви. Бай Стоян подвикна на Рандоковата Рашовца:
    - Рашовце, ти мари, мотика няма ли да хванеш, ами само клюки разправяш на женорята!
    Жената врътна глава и се провикна, сякаш само е чакала някой да я закачи:
    - Ти затуй кахър не бери! Имам си хора за всичко аз... Защо съм ги родила и възпитала тез синове, защо са ми довели снахи?! Дошло е време да ги гледам и да им се радвам. Дали ще работя или не, мойта е подредена. А ти, бе, Стояне, син като грамада уж имаш, пък и той като снаха ти от колата не слиза, а чака на протката да сложите туй-онуй в багажника и хоп... в града. Снаха ти пък, да я погледнеш колко е човече, ако речеш в стан да я вкараш, ваталите немой стигна, а урсузлука й за три села и косур...
    До дивата круша Панайот и Гела приведени чоплят земята с копачките, садят картофи. Щерка им, Фана, развежда едно рошаво кученце покрай синорите. Казват, че Панайот с парите, които дал за този рунтав барак, можел да си купи магаре и сега да не бъхти пеша до градината, че и инструмента да носи на ръка. Пък... хорски им приказки! Парите са си негови, както си иска, тъй да си ги харчи...
    Магаретата в наше село са на голяма почит - практичен и евтин превоз; де от частното, де от кооперативното, все ще се намери фураж и паша за едно добиче. По магарето и каручката можеш да съдиш за тертипа на стопанина и къде работят неговите синове или зетьове. Има каручки с автомобилни джанти, други са изрисувани по капаците и канатите, а не са рядкост и такива, на които колелата правят осморки, дет се казва заобикалят камъните. Чу се дума, че управата на село е набелязала мерки за подобряване породния състав на магаретата, като създаде ферма и започне да изнася дългоухи в страната, пък и в чужбина. Някои погледнали с насмешка на това начинание, но Кондю Шомата успял да ги убеди: "Кажете ми, другари - рекъл той, - къде може да се намери по-евтина, удобна и практична теглителна сила при таз световна енергийна криза?" Комай се поувлякох по магарешките работи, но правичко да си кажа и аз имам слабост към тях...
    Свраките бяха приключили съвещанието - ятото се чернееше в близкия кооперативен блок. Фана продължаваше да разхожда своето рошаво кученце и то току повдигаше заден крак до някой храст, за да засвидетелства своето присъствие по тези места. Пък може и други сметки да си прави - кучешка му работа... Разправя ми един приятел от града за неговите котки на вилата. По три пъти, вика, се котят на годината, а по закон Божи уж само напролет трябвало. Живеем, казва, във века на сексуалната революция...
    - Комшу, какво я мислиш? - подвиква бай Колю на Стефан, който е седнал до кайначето на горния край на лозето си и рови земята с пръчка. Хич и не го чу.
    - Интересно момче! - измънка бай Колю. - Ей го на, вече четирийсет лазарника подхвана, а не ще и не ще да се жени. Да речеш, че нещо не е в ред... здраво и право си е момчето като дряновица, ама на. Баща му, Бог да го прости, се спомина преди единайсет години. Набори сме. Трите войни изкарахме заедно, смел човек беше, а като стопанин тертиплия... с пръст ги сочеха неговите коне и волове. В двора му щом влезеш, всичко си е на мястото. На Тодоровден, като се надбягвахме с конете, той все пръв излизаше. Нагиздил алестия жребец като млада булка, козината му лъщи - същинска коприна, опашката сплетена досущ косата на селска мома. А той с черен мустак и къдрава коса, наперен на коня, също като старите генерали. Седлото и ботушите му беше правил бай Димитър, най-добрият майстор в нашия край по онова време... Ако беше жив баща му, друго щеше да е сега. Момчето се отдаде на тъжба и това е. Не ще и дума да се издума за женитба. А Дона, майка му, тя горката все туй вика: "Да се ожени Стефан, та и аз да видя снаха в къщата си, на унуки да се порадвам. То баща му тъй си отиде с отворени очи."
    Слънцето се е изкачило на най-високото горе и уморено си почива. Време за обяд. А който не е ял хляб на полето, само той не знае неговата сладост. И най-злоядите деца прояждат, не щат молене от баби и дядовци.
    - Ники, я иди извикай на чичо си Стефан, да дойде да хапнем, к'вото дал Господ.
    Ники е най-големият внук на бай Колю, на него кръстен. Детето изтича до съседа и след малко се върнаха двамата, хванати за ръка.
    - Заповядай, Стефко, да вземем да хапнем, че да си кажем по някоя сладка приказка. Тя, работата , край няма. Малко черно винце съм сложил в дерето да поизстине, от керацата е. Черното вино, да знаеш от мене, през всички сезони се пие... Върви. То е като мерака за женитба. По наше време, кога се любехме с бабата, не можеше да се жениш за кой да е и кога да е. Докато не се прибере харманя, дума и лаф да не става за женитба. И децата не можеха да се заченат по всяко време. Трябва така да си направиш сметката, че почне ли кърската работа през пролетта, булката да е на крак. Но загложди ли те мерака, както мене за бабата, никакви тънки сметки не прави човек тогава... Вземай от сиренцето, козе е, добра подложка за черното вино... Като всеки стопанин и аз си харесвам стоката, ама не само затуй ти хваля керацата. Да оставим винцето настрана, всеки му се услажда. Масрафа, тичането около нея е къде по-малко! Че керацата ни колове и циментови диреци иска, ни тел, само едно рязане и връзване. Ами като почне това пръскане?... Със син камък ли не щеш, със сяра ли... Химия! А химията, колкото и да е добра, е и враг на човека. А виж керацата не ще и ръсене - пиеш чисто вино! Бабо, я иди донеси винцето, да не закачаме унуките, че виж как сладко си похапват... Я кажете сега на дядо, къде е по-хубаво - в града или на село?
    - На село! - викнаха в един глас децата.
    - На село я! То в града какво е?... Апартаменти, слънце не видели, улиците разкопани, няма къде да си поиграят децата я на шило, я на топка. А тук, на село, кър голям... Място за игра има и въздуха друг... Ха наздраве, Стефко, че сиренцето без винце не върви. От дамаджанката ще пием, тъй е по-сладко.
    - Да си жив и здрав, бай Кольо - отвърна Стефан.
    Бай Колю вдигна дамаджаната, първата глътка задържа в устата си преди да я преглътне, завъртя мустак наляво-надясно, после го обърса с ръкава на рубашката и отново отпи от виното.
    - Щом искаш да разбереш едно винце дали е хубаво, първата глътка задържаш в устата. Като преглътнеш, започнат ли да ти се отделят слюнки, значи е добро.
    - Бабо-о-о, хайде да ни заведеш с батко в боровата гора, да си наберем шишарки... - примоли се малката Диана.
    - Я идете с батко си сами, че баба ви Мердановица ме вика нещо. Е, баба ще ви даде по една торбичка. Не влизайте много навътре, да сте ни под око!
    - Наистина винцето е добро, бай Кольо - млясна с уста Стефан.
    - Добро я! Ха сега пийни здравичката, че какви мъже сме, като не можем три литрова дамаджанка да пресушим... Туй, дето гледаш надолу до шосето, все лозя е било и на времето, ама не като сегашните на телена конструкция, а като моята кераца, на кютюк. Тогава не са си играели и да ги ашладисват. Рязваш си пръчка от мискет, шевка, бучваш в земята и на третата година береш грозде. Ама грозде! Не знам точно коя година ще да е било, но тети ми е разправял, че дошли французи ли, италиянци ли... и като видяли хубавата стока, завидяли ни. Обикалят те лозята из България, уж им се възхищават, и нали са все културни, с бомбета и бастуни, чукат с бастуните по лозите, а в тях... филоксерата. Пламват сичките лозя! Та оттогава започват да ашладисват на дивачка... Виж керацата и филоксерата не я плаши. Затова ти думам аз, че е с малко масраф. Доходна. А и черното винце си е друга работа... Така, поизстудено, да те гъделичка под лъжичката.
    Децата се бяха изкачили до боровата горичка под Зайчи поляни и подвикваха нещо на баба и дядо, но те не ги чуваха, унесени в сладки приказки.
    - То младите сега са тъй ма, Мердановице, не можем от всичко да им отбираме.
    - Не мой не мой, Колювице, ама я погледни Панайот и Гела... Прегърбили се от работа, а Фанчето? Курдисала се с таз бяла капела, сякаш на модерно ревю ще ходи. Палето и то все подир нея върви. Веднъж на фурната викам на Гела: "Що не го джендемосате това куче, ма?" А тя ми вика: "Ти не разбираш, специална порода е, пък и детето е привързано към него. " Кат рече детето, бая мислех да я подхвана, ама, викам си... какво ли ми трябват чуждите работи... То тяхното дете вече трети път се жени и нийде декиш не хвана. Напоследък, дет се беше захванала с чужденеца... и той я изгонил.
    - Ех, нали знаеш, хората имат зли езици, може да не е истина...
    - То пък тъй без нищо не говорят, мари!
    - Пак ти думам аз, на младите ний от всичко не можем да отбираме. Мене и бат'ти Коля знаеш ли на времето колко ни одумваха?... Женен беше и пак си го вземах! Деца, имот създадохме, ето на - и на унуки се радваме. Пък и сега много не му придирят дали са женени или с деца. Наша Герга оня ден се върна от баните, че ми разправя за една сватба. Како, вика, голям резил! Точно пред съвета, преди да подпишат, булката се хвана за корема и... хайде в родилното. Ама сватбата пак продължила. Виж, по наше време таквиз работи не ставаха. Пък разводите? Сега си е нещо нормално. Кат не им се чактисат характерите и току пръснат брашното.
    - Тъй, тъй! То сега и права им дават на такива, дето си вирят опашките. Чувам, че в града на момите безплатно махали бебетата, че и в тайна го пазели. А на наша Станка, дет само с мъжа си ляга и става, и две деца има, трийсет лева й взели, че и от зетя една шиша кръв. Туй право ли е сега, кажи ми?!
    - Може и да не е право, Мерданице, ама то какво са сега младите? Придобият едно дете и почват да свиват кълки. Хапчета гълтат, разни заврангулки си слагат, докато се бракуват. А с едно дете, все едно без дете. Ние на къра ги гледахме и пак къщите ни бяха пълни с деца.
    - Колювице ма, що не думате на Стефко да се ожени? Комшии сте, той батя си Коля ще послуша.
    - Затуй ги оставих и аз сами, кат мъже да си поприказват, пък Стефан може и да се стеснява от мене... Бая се разприказвахме. Да ставам, че и децата никакви не се виждат. Дядото ще ми дръпне една кавга, дет не ги наглявам.
    Изведнъж, като че доловило насоката на разговорите, магарето на бай Колю зарева призивно с висок басов глас. Магарицата на Мердана щавеше наболата трева по синора и току надигна глава, поклати я одобрително и захълца.
    - Стефко, ако ще и да ми се сърдиш, пак ще ти река... Ама ти не можеш да ми се сърдиш, баща мога да ти бъда по години... Виждам нещо те яде отвътре. Я си кажи мъката. Нищо че съм стар и аз мога да помогна с нещо, тъй де.
    - Стара работа, бай Кольо, много стара... И Господ не може ми помогна... Дет се казва, изтървал съм влака.
    - Ти луд ли си бре! Като катър ли мислиш да умреш, без да си видиш семето. То баща ти се помина, ама майка ти? Тя не иска ли на стари години да се порадва на снаха, на унуки? Я ги виж нашите... Ако не са те, ний с бабата ден и нощ ще се караме. Виждаш ли Никито? Досущ на мене мяза и на селска работа се спуща. Да знаеш от мене - туй унуките са голяма работа за нас, старите хора. Те са ни радиото,те са ни киното и телевизията... Да речем че си случаен човек, не си! Хората с пръст те сочат. Казват, че от туй, дет твойта бригада за една година пести - масла, нафта и разни други джунджурии, вий си ги знайте най-добре, можело да се купи цял нов трактор. От тези, дето гумите им мязат на гърба на угоено биче и кат рекат да тръгнат, змия сякаш съска. Портрета ти не го свалят от чаршията вече трета петилетка! Сума ордени и медали ти накичиха на гърдите. Оня месец в "Кооперативно село" гледам, пак за тебе писано...
    Бай Колю си пое въздух, прокашля се и направи кратка пауза за по-голям ефект.
    - Ордени, вестници, ама като няма женичка в къщи, дечица, да им се радваш... Не гледам ли аз у дома какво е. Ний, мъжете, все се перчим, ама без женичките за никъде не сме. Тъй зер... На, пийни по-здравичката, че и главите да завъртим, празник е днеска, туй ще ни остане. - Изведнъж се плесна по челото. - Слушай бе, Стефко... Ама гледай ти работа, пусто макар! Как не съм се сетил досега бе, майка му стара! То аслъ поостаряхме, оглупяхме... Еленка бе, магазинерката, какво й е, а? Нищо, че е разведена. Ти го знайш нейния Данчо, какъв развей прах беше, от кръчмата не излизаше, а всяка жена си иска свойто. Детенцето не е кой знае колко голямо, пък и вие ще си придобиете, що са години занапред. Какво ще кажеш, а?
    Очите на Стефан се бяха позачервили и май не само от виното. Той пое дълбоко въздух, понечи да каже нещо. Въздъхна... Полъхна лек ветрец. От голямата череша политнаха рой цветове като едри снежинки.
    Мердановите бяха натоварили багажа на каручката и малко троскот за магарето. Панайот и Гела се спущаха към село с копачки на рамо, Фанчето носеше рошавото на ръце. Няколко свраки се стреснаха от бялата й капела и уплашено литнаха към бадемите на Параджиковата могила. Откъм шосето изсвири клаксон - бай Стоян и синът му също се отправяха към село. Животът си течеше...
    - Твоя си работа, Стефко, но мене ако питаш, няма да сбъркаш. Тъй де.
    Лицето на Стефан поруменя, главата му се замая. Пред погледа му отново изплува образът на Латинка. Колко години вече живее с този образ... Беше добра и умна, искрена и непресторена, тялото й ухаеше на горски цветя, а пъстрите й очи блестяха като въгленчета в жарава. Обичаше я. До полуда. Латинка беше като волна сърничка - пъргава и грациозна. Виждаше я как размахва сърп и паламарка на нивата до Друмчето, а когато се завръща сам от къра, как го посреща усмихната на портата, нагласила гозба и подредба. Не приличаше на никое друго момиче, затова и нескрито му завиждаха, че ще си има такова гиздаво и работно булче - същинска майчина отмяна... Сърцето му заби още по-силно. Стори му се че се разтапя и потъва в пламтящите Латинкини очи, а наоколо се посипват искрици, които ослепително блестят и осветяват цялата поляна...
    Някъде от насрещното било се чу звън на хлопатари. Вечерникът леко полъхна и разклати младите листа и клонки на дърветата.
    ... Буйната коса на Латинка се разпиля като плачеща върба и го облъхна с ухание на горски цветя.
    - Латинке... - прошепна замаян Стефан, прегърна я силно и зарови лице в косите й.
    - По-внимателно, скъпи - промълви тя, повдигна главата му и го загледа в очите. - Трябва да знаеш, че ще си имаме дете...
    Никога през живота си Стефан не бе изпитвал такова чувство. Слепоочията му затупаха като сърце на преследвано сърне. Чувстваше се горд и неизказано щастлив. "Хора-а-а-а, ще ставам баща!" - идеше му да се провикне, че да го чуят всички, да заподскача от радост и да се търкаля като дете по тревата, да изпомачка войнишката униформа, която сега сякаш още повече го стягаше и му тежеше...
    След няколко дни замина на армейско занятие. Случиха се и други непредвидени неща - трябваше да дослужва една година. Много писма писа, но отговор от Латинка все не идваше. Силна тревога от предчувствието за нещо непоправимо загложди сърцето му. Животът в казармата се превърна в същински ад.
    Още щом се уволни, със свито сърце и стаена надежда тръгна към нейното село. Беше ранна есен. Планината все още дишаше с пълни гърди, нагиздена в зелено, жълто-кафяво и оранжево, само тук-там по върховете се виждаха сиви острови и беше трудно да се определи къде точно започваше небето. Ето я полянката, на която често се срещаха с Латинка. Спря се за миг, пое дълбоко въздух. Погледна към клисурата, където се виждаха няколко къщурки и ускори крачки. Забързан премина през малкото мостче и щом наближи Латинкината къща, спря и пооправи сакото и ризата, изчисти тревата и бодлите по панталона. Той вече виждаше Латинка как се затичва към него, как се хваща за възмъжалия му врат, а косата й все така ухае на горски цветя. Ще я прегърне и ще й каже колко много я обича, как едва не е полудял от дългата раздяла и мълчание и че най-после ще бъдат двамата заедно, завинаги заедно един до друг...
    Гръм го разтресе и овъгли сърцето му пред протката, когато видя некролога й. Починала при раждане. Нещо в душата му се превъртя, на мига стана друг човек. С колко момичета се е срещал оттогава, но пред очите му е все тя, Латинка. Двадесет години изминаха, а раната все кървеше, не зарастваше.
    Преди няколко дни получи писмо. Отвори го и ... сърцето му спря, като видя снимката на Латинка. Поокопити се, прочете писмото и разбра цялата истина - пишеше му неговата дъщеря и му изпращаше снимката си. От вестника научила адреса му, сега е студентка в София и го кани на гости...
   Стефан бръкна в пазвата си и извади плик, а от него снимката и един протрит и пожълтял, прегънат на четири лист. Подаде ги на бай Колю и продума:
    - Виж, това е дъщеря ми, студентка... А това е некролога на майка й. Никоя не ще я замести...
    Бабата и децата слизаха от боровата гора с пълни торбички шишарки, а Никито носеше и букет от жълт минзухар.
    - Така ми било писано, бай Кольо. Съдба...
    Стефан взе снимката и некролога от разтрепераните ръце на онемелия от изненада бай Колю, сложи ги внимателно в плика и го прибра на мястото му в пазвата си, до сърцето. После стана, нарами лопатата и клатушкайки се заслиза по урвата към село.

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories