bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

    Кестени®

 

 

Здравка Евтимова

 

 

    "ОНЗИ" - КАЗА БАБА ЛАСКА, сдъвквайки буквите, зелените й очи присвити като клещи. Не можех да повярвам - така съскаше и ядеше букви, когато мислеше за Борис. Сега се върна от входната врата зачервена. Кръвното вероятно бе стигнало до веждите, а това беше на крачка от смъртта. Тя в повечето време се намираше на крачка от смъртта от двайсет и две години насам - от секундата, когато я запознах с Борис. Оттогава той бе "Онзи", който щеше да отмъкне нейното единствено съкровище, тоест мен, внучката, заради която се стараеше да не умира. Молеше своя еврейски бог да я запази още няколко години, дано има време да ме отгледа. Беше загубила баща ми, много умен мъж, и имаше само мен на света плюс две стари приятелки пушачки, с които пиеха кафе, понякога плачеха, но баба Ласка не - тя пиеше водка, докато те плачеха. "Онзи" - изяде още няколко букви тя. - Казах му, че те няма.
    Синовете ни - моите и на Борис- пораснаха. Баба се радваше, че ги има, но те бяха на "Онзи" и когато се биеха, тя не си задаваше въпроса защо го правят - беше й ясно. Гледайки въздуха, пълен с пух от възглавниците им, седеше на креслото си и съскаше - "Онзи, онзи!" Няма да се доводите с него до края, казваше ми често тя, още преди Борис да се запознае с другата жена - баба Ласка бе убедена, че той ще се махне при друга просто въпрос на време, нея никой не можеше да я подведе, още повече "Онзи".     "Добре, щом си толкоз празноглава, подмяташе тя, гледаш го, сякаш е слънце през декември, но той ще те измами."
    Аз се запознах с Борис под кестените в училищния двор в Радомир, където бях учител по английски за първа година и мислех, че светът - това са учениците от трети В курс. Те пет пари не даваха за английския език и се интересуваха от три-четири мръсни думи в него. Сегашно перфектно време за тях беше също както ски алпийски дисциплини за мен - тоест никога нямаше да се качат на ските на перфектните времена.
    Борис ме попита дали не зная някаква си фирма, която естествено не знаех, - баба Ласка имаше право, че лапам мухи и помня само тъпи стихосбирки и научнофантастични романи. Борис бил физик, корпоративен мениджър, така каза той, но аз не слушах - едва дочаках да свършат часовете с трети В курс. Не отидохме в стаята на евтиния му хотел в Радомир, не отидохме дори до мотела на десет километра надолу. Стана бързо - имаше кестени - големи дървета, които светят в лятото. Запомних - под ръцете на Борис изникваха птици. На следващия ден, след третите курсове и много сегашно, просто време, под ръцете му поникнаха кестени. Баба Ласка каза: не разбираш ли, че той ще те съсипе. "Той е от лъжците, моето момиче. Ти си моето най-ценно нещо." "Онзи" през цялото време ми даваше небе с врабци и вятър, със стари къщи и ягоди, с водката, която пиеше баба Ласка. "Тоя ще те съсипе, но щом си откачила толкоз, няма спасение. Имай поне деца, защото той ще се махне, а така, с децата, ще си го имаш завинаги."
    Баба ми пиеше от водката пестеливо, защото това беше лекарство за бедното й сърце. То понякога хлопаше като експреса за София и можеше да я откара оттатък, при нейната приятелка, смъртта. Въпреки това баба обичаше синовете ми. Те са кестени, развей прахове като баща си, но в тях има лято, а лятото е от тебе, коментираше баба - защото човек не може да бъде само кестен, мениджър и шмекер, в него трябва да има лято.
    Когато Борис наистина отиде при "другата" - физичка, негова колежка - баба Ласка забрани да изричаме името й. Тя също трябва да е направена от кестени и лъжи, реши старата жена и въздъхна облекчено. Дори и да се биеха, момчетата го правеха с лятото, което им бях дала, смяташе тя. От друга страна баба държеше здраво бастуна си в ръка и обрулваше кестените от тях, мъмреше ги и ме ожалваше, че от глупост съм останала сама на двайсет и пет години с две сополиви хлапета, които не могат да седят мирно дори докато тя слага ченето си в устата. Борис ми се обаждаше понякога - това бяха дни, когато цъфтяха кестени и идваха ята птици от юг. Аз цъфтях при моите класове в техникума, вече знаех,че те не са целия свят - парите бяха целият свят, а аз ги нямах.
    Бях превела още една книга с два милиона изстрели, експлозии и горещ секс, но парите отдавна заминаха - момчетата късаха дрехите като с ножици, но в тях растяха кестени, в тях беше Борис - и въобще не можех да го мразя, както би следвало да правя и както баба ласка горещо ми препоръчаше. Той е с "другата", обясняваше тя, но какво ме интересуваше другата - той ми беше дал кестените и птиците.
    Момчетата спукваха поредния чифт маратонки, изядоха последната тенджера боб и стигнахме дотам, че баба престана да пие водка. Горкото и сърце няколко пъти на ден се превръщаше в експрес за София и само защото смъртта и беше нейна приятелка, я оставаше да гледа синовете ми. Ти не си нормална, казваше баба ми, онзи те е побъркал съвсем. Тогава реши, че макар и стара, трябва да направи нещо за мен, за мен занесената, която знаеше, че светът е пари, но тичаше при ония кестени - макар че "Онзи" не идваше, нейната внучка ходеше при ония кестени в Радомир, хилеше се ненормално честита - и защо се хилеше на слънцето, което изсуши градината ни, на стария Москвич, който по никакъв начин не щеше да запали, на какво? Аз бях щастлива при кестените, там още бяха птиците на Борис, които бяхме опитомили. Бяхме опитомили и вятъра и го връзвахме в тревата да почива. Такъв човек е луд, казваше убедено баба за мен и най-случайно взе в едната ни стая квартирант.
   Ние всички - момчетата, баба и аз се струпахме в хола: това е хол само с голямо усилие на мисълта - четири легла, две бюра и един телевизор - всички здраво очукани, като телевизорът имаше склонността да предава в жълто или в синьо според метеорологичната обстановка - при дъждовно време в синьо, при слънце - жълто. В малката стая, която освободихме, се нанесе квартирантът - тих, невзрачен човек, голям чистофайник, каза баба, дори хлебарка няма да убие, толкоз хрисим. Химик, който си намерил работа в завода за алуминиеви профили в Радомир. "Тоя човек е за тебе - баба" - не можеше да го увърта, не я биваше по тайните заговори. "Специално ходих два месеца да търся подходящ квартирант за тебе."
   Човекът леко заекваше и когато ми каза - "Тти си сси ххххх-убава" се изчерви до веждите - сигурно и неговото кръвно е стигнало на една крачка до смъртта. Няколко пъти ме кара със стария си Форд до моите класове в Радомир, поправи чешмата, която постоянно плачеше, а баба гостолюбиво го черпеше с боб чорба и го молеше да показва математика на синовете ми, които веднага му се качиха на главата. Принудиха го да им чете приказки и той се подчини. Толкова утрепан беше той. Само за теб, заяви баба - никога няма да те зареже, гледа те като слънце през декември. Слънцето през декември никога не ми е правило впечатление. Аз продължавах да ходя при кестените до мотела, дори заведох там Тончо (онзи тих и кротък човечец), но под ръцете му не се родиха птици, не можеше да връзва вятъра в тревата да почива. Тончо беше трева и в него нямаше лято - той беше стая с четири очукани легла и един стар телевизор, който предава в синьо, защото времето винаги е дъждовно.
    В тая стая с леглата живееха синовете ми и баба, при това Toнчо имаше само нея на света. Дъщеря ни - на мен и на Тончо - беше кротко зеленооко момиче, в което със сигурност нямаше лято, нито зима, нито есен и пролет - имаше топла стая в това дете, а ако въобще имаше птица - то тя сигурно още се намираше в яйцето си и не се беше излюпила. Но Тончо вярваше, че това хлапе е целият свят, не се откъсваше от това дете, не се откъсваше от синовете ми и ги водеше за гъби, за дренки и есенни листа. "Видя ли!" - казваше победоносно баба ми, която отново бе започнала да посръбва по две капки водка на седмица - просто да намали скоростта на експреса в сърцето си, който е известно къде я бе засилил.
    "Онзи" бе престанал да се обажда, вече дори престанах да преподавам в техникума в Радомир, а отидохме в Перник, където нямаше кестени в целия град, но ходех при брезите, казвах си, че са кестени, вярвах, че връзвам вятъра в тревата, повтарях си, че е лято и опитомявам птици, и чаках Борис да се обади. Не знаех какво става с него - "Какво ще става?"- казваше баба, "Живее си с оная. А ти си луда." Но аз бях благодарна за птиците, за лятото и тревата, и си казвах: - Дано добре живее с оная.
    И така до онзи ден, когато баба извика "Онзи!". Аз не можех да повярвам. "Казах му че те няма - изсъска баба Ласка. - Къде тръгна?! Къде! Къде! Децата ще се върнат след половин час от училище. Мъжът ти отиде за хляб. Ти си луда!"
    - Борисе! - изскочих от тесния блок с окапала мазилка.
    Той вървеше към автобусната спирка, където нямаше нито едно дърво - посивял като тротоара, тежък като нощ.
    След стъпките му, направо върху асфалта, поникваха кестени.

 


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories