bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

Тишината след обяд

 

 

Rapeseed FieldВеселин Веселинов


     

    ВЧЕРА ПОСЕТИХ МАЙКА. Сряда е свободен ден и аз винаги обядвам с нея. Тя живее на последния етаж в сграда строена 1921 година, тъй пише на входа. Няма асансьор и трябва бавно да се изкачвам пет етажа по миришещото на мухъл стълбище, което изглежда е боядисвано за последен път преди войната. Изкачвам се бавно, с ръка на парапета, крачка след крачка, етаж след етаж и гледам унилите драскотини по стените. Не мога изобщо да си спомня кои са стари и кои пресни, те са част от гледката, която никога не се променя. Таваните са високи, както се е строило едно време и винаги оставам без дъх докато стигна до последния етаж. Как се справя мама хич не ми е ясно, но тя вече не излиза много навън. Само на пазар и да види познатите. Сигурно на връщане се отбива по комшиите да побъбри и тъй, на части, успява да се добере до апартамента. Стълбището е винаги тихо, сякаш не живеят хора тук, но това усещане е и змамно - изпод праговете се провират миризмите на различни манджи, готвени в момента, смесващи се с нормалната миризма на мухъл и помежду си в невероятен и неприятен букет.
    Веднъж изпълзял до вратата, спирам да поема дъх и да уталожа подскачащото си сърце, но никога нямам търпение докрай и протягам ръка към звънеца. Мощен старовремски звънец, толкова мощен, че разцепва тишината и ме стряска. Винаги ме стряска и сърцето ми бумка още по-силно, въпреки че зная какво ще стане, не мога да избегна изненадата. Примамливата тишина на стълбището притъпява готовността ми. След като звука отшуми трябва да чакам дълго-дълго докато мама отвори. Тя има закостенелите навици на плашливо градско чедо, с които съм свикнал толкова добре. Първо пита иззад вратата "Кой звъни?" с глас, който трябва да е строг, но е треперлив. "Аз съм", отговарям и след кратко колебание тя отваря вратата, грижливо залостена с верига и подава носа си. Разпознава ме и най-после отваря. С годините мама не само е загубила строгостта на гласа си, но се е и смалила и не може да погледне през шпионката. Затова открехва вратата първо, после я затваря за да свали синджира и едва тогава отваря истински. През това време сърцето ми се е поуспокоило.
    Апартаментът не се е променил от как се помня. Мама е фанатик, стане ли дума за чистота. Всичко подредено, без прашинка прах. Мебелите, някогашна направа, се държат. На десет години веднъж се викат бояджия и тапицер и това е всичко. Мама умее да върти къща, икономично и методично.
    - Приготвила съм котлети и картофена салата - съобщава тя, докато напредваме към кухнята.
    Там масата е наредена, само яденето е във фурната, да не изстине. Аз разтоварвам чантата с продукти, които винаги й нося, а тя все повтаря "Ама няма нужда, няма нужда", но е благодарна - пенсията й е малка, пазаруването я изморява, и освен това се радва, че синът не я забравя. В отплата тя винаги има две бири в хладилника. Сипва в чиниите и после бавно разговаряме между хапките. Как съм, как е работата, обичайни неща, на които отговарям колкото мога по-добре. После говорим за времето и каквито има новини. Мама ми разказва подробно за познати и съседи - люде, които аз не познавам отблизо и които не ме интересуват чак дотам. Махленски новини - някоя си Станка си счупила крака, дъщерята на Мика си дошла от Германия след толкова години и донесла куп подаръци, някакъв бай Пешо умрял и никой не отишъл на погребението, на мама новия месар пак й пробутал кокалите, все такива работи. Пълен отчет на махленските клюки , на коите аз уж съсредоточено кимам и сумтя. Най-сетне новините свършват, но мама ми слага втори котлет и ми налива още бира, тъй че трябва да продължим разговора. Мама се тревожи когато просто мълчим и единствено тиктакането на часовника разчупва тишината. Напрягам мозъка си да си спомня нещо интересно, а нищо такова няма, освен съботните мачове. Мама не се интересува от футбол, тъй че от немай къде й казвам, че имам нова колежка в службата и сме пили веднъж кафе след работа. Интересът на мама расте дума след дума и със закъснение проумявам, че е било по-добре да й разкажа за мачовете. Мама последователно пита как се казва колежката, колко е годишна, как се облича, хубава ли е, възпитана ли е и тъй нататък, докато стигне до любимата си тема - кога ще се оженя. Тя мечтае да се оженя, та да гледа внуци и не минава сряда без да се обсъжда тази тема. Обикновено аз нямам много да кажа и мама хем ме увещава, хем настоява, хем се плаши - сакън, да не излезе бъдещата й снаха някое говедо.Тази част от разговорите ни ме уморява, но като цяло приказката е приятна.А з много обичам мама и ми се ще да имам повече време което да прекарвам с нея или дори да заминем някъде за няколко дни, само двамата. Трябва да призная, че кротките ни обедни разговори са ми невероятно приятни и често се връщам назад в спомени - за ония дни, в които бях дете. През седмицата нямам време или желание за спомени.
    Когато сме се нахранили и привършили темите за днес, помагам на мама с мръсните чинии - аз й ги подавам, а тя ги мие и след като е свършено и това, тя се оттегля за следобедна почивка. Аз излизам на балкона, привлечен от хубавото време. Обикновено си тръгвам веднага след обяд, но пролетта закъсня тази година, дъжд и сняг, всяка надежда изоставена, но ето че най-сетне слънцето прогони намусените облаци. От два дни всичко е някак празнично, затова решавам да изляза на балкона в следобедното спокойствие. Пролетна умора размеква краката ми, тъй че само придърпвам стол, качвам крака на перилата, запалвам цигара и се припичам с премрежени очи. Съседната сграда е със същата височина и според странен строителен замисъл на не повече от четири метра далеч. Долните етажи са завинаги засенчени, но като компенсация всеки знае всичко за съседите отсреща от непрестанното заничане в прозорците и клюките нямат край. Майка ми, нейните поз нати и противниковия отбор отсреща си имат храна за мозъка и езика, няма що. Човек просто няма избор - отсрещните прозорци са единствената гледка. Както съм седнал виждам покрива чак до билото. Стръмен покрив с червени широки керемиди. На водостока са кацнали гълъби, перчат се и гукат огрени от слънцето. Синкавият тютюнев дим се въздига и разпростира, и през завесата му гълъбите и всичко останало стават някак нереални, сякаш са от или във някакъв друг свят. Отсреща има балкон, точно срещу тоя, на който съм седнал, и кухня, също както и зад мен. Кухнята е празна, само вратата към балкона отворена, за да влиза чист въздух. Имам чувството, че времето е спряло веднъж завинаги на припек, главата ми е празна от мисли и желания. Става ми горещо, но едва намирам сили да сваля пуловера и да навия ръкавите на памучната риза, така съм се размекнал и ме е налегнала дрямка, сякаш съм уплетен в паяжина. Гукането сега пристига някъде отдалеч, сякаш пробива дебели стени, изпадам в чудат, нереален полусън и с мъка държа очите си отворени от страх, че ако заспя, ще заспя завинаги. От безкрайни разстояния пристигат шумовете на града, скърцане на трамваи и автомобилни клаксони, шумове от свят, на който аз не принадлежа повече. Зад гърба ми цари мека тишина, мама е заспала дълбоко, прозореца й широко разтворен, предполагам. Този следобед няма да има край.
    Вратата на кухнята се отваря изведнъж и тишината изпищява. Гълъбите подплашено отлитат с напрегнат плясък на криле. В кухнята връхлита млад рус мускулест мъж. Само по бельо. Държи в ръка дрехи и обувки. Втурва се през кухнята, навън към балкона и от там на покрива. Катери се по керемидите със скоростта на заек. Изпуска едната обувка и тя полита в празното. След миг е отвъд билото, но по петите му хвърчи дебел мъжага със смешно тънки крака в кафяв костюм. Потънал в пот. Той увисва на перилата задъхано. Покривът е много стръмен. На кухненската врата се явява разчорлена жена по нощница, която писка "Недей! Георги, недей!", но гласът й замира и тя безпомощно се обляга на рамката, гледайки в пода и чупейки ръце пред гърдите си. Мъжагата диша морно, от челото се стичат ручейчета пот и гледа към билото на покрива, където вече няма никой. Тлъстите му пръсти стискат металното перило с такава мощ, че аха да го пречупят. Мъжът отпуск а пръсти, вади носна кърпа, бърше ч ело и разхлабва вратовръзка, за да диша по-свободно. Изплюва се в посоката, в която е отлетяла обувката, лицето му е червено от ярост, мътните му очи се взират в мен.
    - Ти какво зяпаш, бе?


 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories