bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

    Спомен от детството®

 

 

Весела Славова

 

 

    Беше точно десет часа, когато телефонът неочаквано иззвъня.
    - Ало.. - се чу женски глас в телефонната слушалка.
    - Добър ден! Търся Ема.
    Разпознах гласа на приятелката ми Рени от детските години. Тя живееше в друг град, но понякога за празниците идваше на гости у близките си. Предложи ми да се видим и си уговорихме час за среща.
    Видяхме се на автобусната спирка, която беше удобно място и за двете ни. Дори аз малко закъснях. Винаги закъснявам за срещи. Сещам се за нещо в последната минута, но тръгна ли, не се връщам. Откакто се помня, ако забравя нещо и се върна от вратата, за да го взема, няма да ми върви. Такава съм си. Приятелите ме познават и не ми се сърдят. Само съпругът ми от време на време обобщава, че постъпвам безотгворно към другите като ги карам да ме чакат.
    Видях я. Стоеше там на спирката. Гарвановочерните й коси докосваха облите й рамене. Носеше бяла блуза и зелена пола, която отиваше на елегантната й фигура. Колие от речни перли красяха шията й.
    Очите й търсеха да ме видят, да ме познаят сред множеството от хора, което се беше струпало на спирката. Мисля, че тя не ме забеляза, а може би не е очаквала да ме види толкова променена - все пак беше изминало десетилетие.
    Поздравих я с тон, с който се поздравявахме от деца.
    Зарадва се и ме прегърна. Познавах тази прегръдка - топла, нежна, майчинска, истинска; прегръдка на човек, който ти е близък; прегръдка на приятел.
    Решихме да се поразходим и след това да пием кафе. Тъй като Рени идваше рядко, градът й се стори доста променен. Разбира се нашата разходка минаваше и покрай онези любими места от детските ни години, по които времето бе сложило своя отпечатък.
    Припомнихме си за цирка, който идваше всяко лято, за карнавалът, който се организираше от кметството, за детската железница и за онази шарена въртележка, на която не можехме да устоим, а дядото, който продаваше билетчетата ни смигваше да се повозим още веднъж за негово здраве; дебелата лелка зад щанда, която се усмихваше добродушно, докато се редяхме на опашка за "вълшебен сок". Не знам защо така го наричахме. След като седнехме на пейката, за да го изпием, ни ставаше толкова смешно... По традиция, докато не си вземе сок и последният от компанията, никой нямаше право да отпие и глътка. Но това чакане не ни караше да правим кълбета от нерви, а напротив, докато стояхме и чакахме всеки път някой от нас правеше гримаси, друг гонеше мухите от чашата си, усетили сладостта или вълшебството...никога не знаех кое от двете...Трети, разказваше измислени истории. Четвърти се опитваше да имитира дядото с латерната, който стоеше на една трикрако столче и пееше малко по- надолу на улицата... Нашата забава нямаше край. И когато дойдеше и последният от десетчленната ни компания, ние избухвахме в смях, изпивахме набързо вълшебното питие и поемахме към нови приключения.
    Стигнахме до нашето място - "Мястото на тайните", както го наричахме. Срещахме се там, когато имахме да си разказваме нещо тайно, нещо, което ни беше помрачило настроението или пък разказвахме за мечтите си - съкровените.
    Рени ме попита дали си спомням за нашата първа среща. Не и отговорих веднага.
    Пазя светъл спомен за тази първа среща и до ден днешен. Бях седнала на белия камък, който тревата майчински бе прегърнала. В този ден носех бяла пола и бяла блуза. Беше хубав майски ден. Слънцето галеше кожата ми. Мама ми беше сплела две хубави плитки, които леко гъделичкаха вратлето ми. За миг бях затворила очи и се наслаждавах на спокойствието, което цареше около мен. Сякаш слънцето се скри зад облак и сянка падна върху мен. Отворих очи. Пред мен стоеше момиче, кажи- речи на моите години. Беше облечена с бяла блузка и тъмносиня рокля. Почерпи ме с бонбони, каквито не бях виждала до сега. Запознахме се. Предложих й да седне до мен на камъка. Отказа - майка й щяла да й се кара, ако си изцапа новата пола.
    Странно, но в онези времена не бяхме кой знае колко богати. Да съм имала една- две роклички, които перях редовно и сменях всеки ден. Никой не ми се караше, ако се изцапам. Казваха ми да се пазя чиста и толкова. Когато се прибирах с петно на блузката или рокличката, накисвах дрешката в легена, насапунисвах петното с домашен сапун и готово. Мама ми помагаше като простираше дрехите - просторът беше твърде висок за мен.
    Помня още, че ми направиха впечатление говорът й. Говореше не като по нашенски, а някак си подбираше думите си. Разказа ми, че от скоро са тук. Нямаше приятели. Предложих й моето приятелство и не след дълго я запознах с моята тайфа.
    Сега, седнали на стълбите пред голямата църква си спомних точно онова детство, което може би никога няма да се повтори и което може би няма да имат моите деца.


 

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories