bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Котка в сянката

 

 

Don't Forget Me!Владимир Писарски

 

      КОТКАТА БЕШЕ НА ТЪМНО и светло-оранжеви райета и с бяла папионка.
      Дебнеше край сергиите на спекулантите, пред Библиотеката. Циганките, продавачки на семе я гонеха, но тя не беше от страхливите. Отскачаше и фучеше заплашително към разветите им фусти.
      - Тю, да се треснеш дано! – крещяха те.
      А котката се спотаяваше в живия плет.
      Тук се продаваше всичко. От цигарен дим и кошчета за ценности, до дамски гърди и естествена пластмаса. Когато нещо се търкулваше от несръчните пръсти на спекулантите, котката светкавично го грабваше и изчезваше. Затова всички пред Библиотеката я мразеха и гонеха.
      Течението на времето довлече един ден и Поета. Той се хвана за ръба на сергията и изскочи на тротоара. Носеше тежък плащ и бе облечен в нудистки плащ. Котката се приближи, подуши сака. Миришеше вкусно. Неочаквано Поета я погали.
      - Здравей – каза й.
      - Мъррр… - тя се отри в краката му. Първо муцунката, после гръбнака и накрая опашката, чак до връхчето. Кожата му настръхна при допира.
      - Имаш чудесна папионка! – направи й комплимент. Тя го изгледа недоверчиво.
      Може би се питаше, защо той не се бои от нея? А може би не обичаше комплименти?
      - Остави я! – викна Фатима – Тя е крадла!
      - Нима? – не повярва Поета – Крадла ли си? – погледна я право в зениците.
      Котката не издържа, замахна с лапа:
      - Мяу! – и се скри.
      Поета продаваше думи в наелонови пликчета. Слагаше празното пликче върху устните си и изговаряше дума след дума. Когато пликчето се издуеше, той ловко залепваше отвора и слагаше заглавие. Заглавията бяха на ленти, с джувки, на конфети, прозрачни, тежки… изобщо всякакви. Котката го наблюдаваше с интерес. Отдавна не бе срещала подобен човек. Или по-точно казано – от сто години. Беше й приятно, че я погали, но защо ще се съмнява в нея. И то заради Фатима.
      Фатима продаваше семе. Не беше лоша циганка, но не можеше да забрави как котката събори цяла поставка колби пълни с първокачествено семе. Мъжът й го бе отгледал. Расов мъж.
      Жените често спираха пред сергията на Поета. Това дразнеше котката. Тя пропълзяваше незабелязано и внезапно измяукваше. Изненадана, купувачката пускаше пликчето и думите се разбягваха по плочника. Тогава котката с удоволствие помагаше при залавянето на по-пъргавите.
      Поета приемаше тези изблици на ревност с усмивка. Понякога й подхвърляше ненужните запетайки и тя ги схрускваше във въздуха. Другите не можеха да се начудят как Поета още търпи котката:
      - Тя му гони клиентелата, а той я храни!? Не е в ред тоя! Нещо му има…
      - Ами, има му! – казваше друг – Не му пука, това е всичко. Нали стоката му не мухлясва.
      - Верно казваш. Вземи моята примерно. Кой ще ти купи цици с мухъл? Никой.
      - Абе, за пукане, пука му. – намесваше се Фатима – Нали съм до него, виждам. Понявга му иде да я изрита. Друго е неговото, друго…
      Веднъж хайка парашутисти изпопадаха на тях. Спекулантите се разтревожиха – пак ще трябват рушвети. Хайката влачеше парашути от сергия на сергия и проверяваше. Поета не разбираше защо е тази суматоха. Повика котката:
      - Маац-пис-пис!
      Тя се измъкна от храстите и с достойнство приближи. Поета я сложи в скута си и заговори:
      - Как си? Изглеждаш напрегната. Може би си гладна? Козината ти се нуждае от химическо. Тук имаш петно от кръв, а на задната лапа…
      Докато й приказваше хайката приближи продавача на гърди.
      - Какво продаваш? – запита го хайката. Тя беше сляпа.
      - Цици, госпожа, цици! – провикна се продавачът. Защото хайката разполагаше само с едно ухо, а в момента то приемаше шифрована заповед от Центъра.
      Единият член на хайката се надвеси над стоката и стисна всяка, облизвайки зърното. Накрая толкова се изтощи от възбуда, че едва успя да доложи на останалите:
      - Лицето не извършва контрабанда с пресно млеко… Чиста проба коластра…
      Другият член поднесе вещевата торба и продавача пъхна в нея две от най-едрите.
      Хайката застана пред Поета. Членовете й се сбърчиха, за да подушат, но не усетиха нищо.
      - Какво продаваш, бе? – попита го раздразнено.
      - Думи. – отговори Поета. Той пусна котката и се изправи – Ще си купите ли?
      - Тоя за ква ме взема? – запита хайката в Центъра.
      - За хайка. – отговори вместо Центъра Поета.
      - Млък! – скочиха към него два члена. Искаха да му сложат белязаници.
      Тогава котката изхъстя злобно към тях, наежи се. Членовете се дръпнаха ужасени:
      - Тя е с него… - докладваха те в Центъра.
      След дълго съвещание хайката отново поде:
      - Имаш ли тапия?
      - Какво? – Поета се озърна безпомощно.
      - Питат те какъв си и с какво право. – подсказа му шепнешком Фатима.
      Той се усмихна и разгърна плаща си:
      - Аз съм Поета.
      - Нелегално име, Прякор, Фамилно? – хайката попълваше формуляр.
      - Нямам.
      - Така… А с какво право?
      - С правото на Поета.
      - Няма такова. – хайката потри ръце – От кой отрасъл?
      - Отрасъл ли? – Поета се обърка – Ами… Отраснах на село…
      - Не бе! – сряза го хайката – Какво каза, че продавал, думи ли? Да се провери!
      Членовете заровиха късите си пръсти в пликчетата, душеха ги отблизо, захапваха ги. Нежният наелон се скъса, думите се пръснаха с писъци…
      Котката не издържа повече. С неестествен рев се нахвърли върху хайката, като нанасяше смъртоносни удари и с двете лапи. Тя разпори корема й и от него изпълзяха перфоленти с шифровани доноси. Посипаха се очи и уши. Накрая отвътре изскочи пулсиращ печат. Котката го захапа и хайката увисна на изтегляните Отгоре парашути.
      - Уф, каква гадост! – потръпна Поета, тръскайки крак, за да се отърве от полазилата го перфолента. Фатима ги нарязваше с ножица и пълнеше с тях Едисонов съд. Лентите опитваха да се изплъзнат, мушеха се в процепите под сергията, но циганката успяваше да ги измъкне. Продавачите на очи и уши бяха коленичили и събираха по-запазените в канчета с формалин.
      Поета прибра спуканите пликчета в сака. Много думи се бяха изгубили безвъзвратно. Опита се да ги намери, но напразно. След сражението по тротоара се въргаляше какво ли не. Помъчи се да си ги припомни, някои успя, но останалите просто бе забравил. Липсваше му…
      - Къде е тя? – той се огледа наоколо. Фатима вдигна рамене.
      - Трябваше да й благодаря. Тя ме спаси…
      - Ще се върне. – успокои го циганката – Тя винаги се връща, проклета да е!
      - Мислите ли?
      Фатима махна с ръка и продължи да реже. Поета реши да потърси котката. Ако е ранена, ако има нужда от помощта му? Той разтвори храстите, взря се.В сумрака на сенките бе непроходимо. Но бодлите и слузестите охлюви не можеха да му попречат да я намери. Запровира се. Тръните се обагриха с кръвта му, а охлювите се впиха в раните и смукалцата им набъбнаха. Очите й блеснаха далече в тъмното като примамлив сигнал. Поета безразборно кършеше клони, черупки хрущяха под коленете му. Обаче, вместо да се приближи, ненадейно се озова от другата страна на живия плет. Фатима надничаше над плета.
      - Ще се върне сама. – повтори напевно Фатима. После заобиколи и му помогна да се изправи. Плащът му бе разпран и облепен с охлюви. Циганката изсвири пронизително и те изпопадаха. Тя огледа скъсаното.
      - Дребна работа. Ще го закърпя. – Фатима поведе Поета към сергиите. Той нямаше сили да се противи, пък и му хареса да се грижат за него.
      По-късно щеше да потърси котката, щеше да я нагости с цяло пликче думи, щеше да я гали докато заспи. Тя много обичаше да заспива в прегръдките му.
      Времето бълбукаше в есенните часовници на дърветата и се втурваше стремглаво край сергията на Фатима и Поета. Те продаваха семе. Поета беше щастлив и безгрижен. Беше забравил всички свои думи. Беше забравил котката. Носеше тъмни очила, за да не го познае хайката, Фатима му беше подарила нов плащ, през който не се виждаше. Денем продаваха, а нощем тя събираше семето му в колби. Рекламираха го като “Семе от Поета”. Той дори бе забравил, че е поета. Казваше си, че е много хитро хрумване, защото много клиенти си купуваха, мислейки си, че жените им ще родят Таланти. Фатима беше доволна, замогна се, купи си по-стегнати гърди и сини очи, цялата им сергия бе облицована в естествена пластмаса и прочее придобивки. Тя също бе забравила котката.
      Слънчевото кълбо на следобеда се търкаляше, размотавайки нишката на деня, но попадна в нечии меки и ловки лапи и спря. Котката се завърна неочаквано. Тя беше търсила Поета цяла сутрин и щеше спокойно да го отмине, ако случайно не бе съзряла в кошчето за ценности дрипавия му нудистки плащ. Фатима не обичаше да изхвърля.
      Котката издебна момент, в който циганката спореше за цената на една от колбите и се отърка в краката му. Първо муцунката, после гръбнака и накрая опашката, чак до връхчето. Кожата му настръхна при допира.
      - Мррр…
      Поета погледна надолу, но тъмните очила му пречеха. Когато ги свали, бе заслепен и не виждаше нищо. Чу Фатима:
      - Какво правиш? Ще те познае хайката!
      Чу и:
      - Мяу!
      - Пст! Марш поразнице!
      Той свали тежкия плащ, а още несвикналите му очи съзряха котката, захапала в зъби нудисткия.
      - Спри се! – викна Фатима – Да не искаш белязаници?
      Поета се поколеба. Тогава котката изигра последния си коз. Измъкна от ухото си пликче с думите, които Поета бе изгубил по време на сблъсъка с хайката. Тя драсна с нокът и думите се разпиляха по сергията. Най-скъпите му думи. Поета се хвърли да ги събира. После грабна стария си плащ и се спусна да догони котката, без да чува псувните на Фатима. Той пропадна в котешката сянка и никой не го видя повече на сергиите, пред Библиотеката.
      А в сянката на живия плет…
     

 

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories