bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Боян

 

 

DollarsВладимир Писарски

 


    ВСЕКИ ДЕН, ТОЧНО В ТРИ И ПЕТНАДЕСЕТ от гаражната кръчма "Елица" излизаше мъж на около тридесет години, с широкопола шапка и дълго, избеляло палто, което никога не закопчаваше. Той носеше черен, обемист куфар-калъф. Пресичаше паркинга без да бърза и пафкайки цигара, внимателно слизаше по заледените стъпала на подлеза.
    От сутринта валеше бавен, парцалив, коледен сняг. Тротоарите не бяха разчистени, трудно се вървеше, затова и пешеходците предпочитаха къщната обстановка пред побелелите овали на софийските улици. В "Елица" беше задимено, но нямаше кой знае каква клиентела. На масичката до вратата, свалил шапка върху стъкления плот, седеше същия мъж, а на пода, до краката му, бе опрян черния калъф. Той изглеждаше доста болнав. По лицето му, опнато и жълтеникаво, върху което носът хвърляше несъразмерна сянка, само очите даваха плахи признаци на живот. Те блясваха за миг ако някой го поздравеше или на тръгване му кимнеше за довиждане. Пред него имаше висока чаша с "манджа" - равни части джин и тоник, гарнирани с резенче лимон. Най-евтиното питие в заведението.
    - Здрасти, Бояне! Как е? Или:
    - Айде, чао, Бояне...
    Едни и същи реплики всеки ден. Боян измъкна ардичка от вътрешния джоб на палтото си и запуши. Вадеше винаги по една цигара, не целия пакет. Иначе, "аверите" му ги изпушваха бързо-бързо и преди да започне работа пак трябваше да купува. А в това кризисно, скъпо време всеки разход за Боян си беше лукс.
    - Здрасти, Бояне...
    Вече не ги и чуваше. А и те не очакваха отговор. Бяха свикнали да го виждат тук до 3 и 15. Кльощав, вглъбен в себе си чудак, който не се натрапва и не крънка почерпка. Към 8 пак се появяваше в полупразното кръчме, малко преди да затворят. Ако имаше добър ден даже почерпваше скромно. Ако ли не, пийваше още една манджа и сгушен в яката, павкайки, се изгубваше по уличката. Никой не знаеше, че жената на Боян полудя след второто раждане, че една възрастна съседка се грижи за трите - жена му, петгодишната Маги и бебето Оля - докато той кръстосва улици с проклетия баян . От 8 до 11 сутринта свиреше пред входа на голямо научно учреждение, пълно с жени, а вечер слизаше в подлеза, за да хване потока на прибиращите се граждани. Освен това, долу бе сухо, макар и твърде проветриво..
    - Чао, Бояне...
    "Чао, чао, - мислеше Боян - днес, ако не събера нужната сума, утре ще трябва да се сбогувам с инструмента. Инак, откъде пари за наема, парното и лекарството на Оля. Всичките плащания, които отлагах, отлагах... А не биваше! Особено лекарството. Днес-утре, днес-утре, стана седмица... Но от къде да пестиш, верицата му? Нали и хляб, и мляко, и сирене трябва!"
    - Как е, Бояне...
    "Екстра! - продължи монолога си той - Всичко ми е наред..." Боян се озъби кучешки на литографията върху отсрещната стена и отпи от манджата. Как щеше да продаде баяна? А после? С ръце ли ще пляска или ще свири с уста? Това беше единственото му средство за препитание, останало му в наследство от дядо му - белогвардеец, емигрирал в България със семейството си. Той го научи и на всички "балатние" песни, с които сега, ще не ще, си изкарваше хляба. По образование Боян беше геолог. Съкратен.
    - Три и десет е, Бояне. - подсети го момичето от бара. Допи си питието, наложи шапка и преди да вдигне калъфа, запали нова цигара.
    Мястото на Боян беше точно в средата на подлеза, пред фалиралия наскоро бутик. Отвори калъфа, подпря инструмента на витрината, а опразнената картонена коруба остави на цимента, в краката на забързаните, премръзнали минувачи. Когато се приготви и облегна гръб на студения бетонен дирек, Боян неочаквано забеляза артикулите на сгъваемата масичка отсреща. Играчки за елха. Огледа се. Витрините бяха украсени с разноцветни гирлянди и мигащи лампички, голям транспарант поздравяваше всички от името на "Кока-кола" с "Весела Коледа!" Боян изпъшка удивено, даже си потърка очите. Ден след ден той идваше тук и свиреше по четири часа, а не беше забелязал нищо… Та днес е точно 25-ти! Реши - ще стои по-докъсно, хората в празник са по-дашни. Може пък...
    - Бате, дай една цигара! - нахално го хвана за ръкава някакво петнайсетгодишно цигане. Боян му даде. Да му се махне от главата, да не му пречи. Днес трябваше да свири нон-стоп, да даде всичко на което е способен и може би...
    След един час се наложи да спре. Пръстите му премръзнаха. Почивка. Събра парите от калъфа, преброи ги. Уж, изглеждаха много, а и за кило сирене нямаше да стигнат. Все дребни. Боян разочаровано ги върна обратно в черното гърло на кутията. Ако върви така..
    - Бате, дай сто лева за един чай, бе! - беше пак същото цигане. Боян се навъси и все пак сдържано рече:
    - Още не съм заработил.
    - Е-е! А цигарка ше дадеш ли?
    Музикантът-геолог огледа с раздразнение момчето. Беше облечено в омърляна полушубка и зацапани зимни ботуши. Здрави. На главата си бе нахлупило мръсна скиорска шапка "Атомик". Всичко по него беше крадено и след това замаскирано с нечистотия. Боян беше срещал неведнъж подобни "просяци". Кръвта му ненадейно кипна.
    - Да се разкараш от погледа ми, ей, гаменче! - прокънтя гласът му в целия подлез. Циганчето злобно се озъби и цвъкна жълта плюнка до крака му, преди да офейка между тълпата...
    Три часа свири и пя Боян, застанал прав край все по-редеещия поток на минувачите. Струваше му се, че малката купчинка банкноти изобщо не е помръднала и дори да издържи до сутринта, пак ще е същата. "Май, трябваше да му дам, можеше да ми потръгне!" - укори се по едно време. Чудеше се, дали да не го повика. Мерна го да се мотае при сергията с цветя, с още няколко събратя. Докато се озърташе, свирейки, Боян пропусна да забележи младият джентълмен и неговата дама. Минавайки, мъжът в скъп лоден се пресегна над калъфа и пусна зеленикава банкнота, която, подета от течението, пикира и се скри под другите в купчинката. Двойката отмина смеейки се безгрижно.
    Всичко се мержелееше пред очите на Боян от умора и студ. Преди двадесет минути беше минал последния пийнал пешеходец, оставяйки в импровизираната каса своя скромен принос - 200 лева. С безчувствени пръсти Боян свали баяна на земята и се зае да брои припечеленото, мърморейки съкрушено:
    - Не са ме научили да се моля, нито да вярвам в Бога, но тази вечер е Коледа, нощта на чудесата, съчувствието и милостта към ближния… Ако Господ ме вижда, сигурно ми е много сърдит, дето не дадох проклетите сто лева на циганчето… Ама, отде да знам колко ще събера, ако не достигнат пак… Четри хиляди и сто, и двеста, и четиристотин, и петстотин, шест хиляди. Шест и двеста... Оооп! А?!
    Боян гледаше зеленикавата банкнота и мислеше: "Сънувам! Че кой ги е пуснал? Боже, благодаря..." Сълзите покапаха по хартийката, на която бе изписана с цифри стойността й - 100 долара. "За Оля, за сметките... Всичко се урежда! Даже подаръци ще им купя!..."
    Нещо хласна в тила Боян и той удари брада в твърдата мозайка. Преди да изгуби съзнание, видя няколко размазани фигури да се отдалечават, кискайки се. Видя и скиорската шапка...
    - Здрасти, Бояне!
    - Чао, Бояне!
    Все същото. Отдавна беше минало 3 и 15. Манджата, почерпка от някого, стоеше недокосната. Боян бе гологлав, а и баяна не се виждаше под масата. Не се виждаше и късата, черна лентичка, бодната с карфица в сърцето на Боян.
    Боян си мислеше: "Тъжно е, да... Но сме с едно гърло по-малко… Всяко зло, за добро... Естествено!"

 

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories