bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories  

           

Вода от извора®

(ЛЮТИ ЛАКЪРДИИ ЗА БЛАГИ ВРАЧАНИ)

IX част

    

 

худ.Петър КъчевВеско Лазаров

  

    Посвещавам тези мои скромни писания на всички врачани, които в продължение на векове, въпреки всички катастрофи и бедствия запазиха своя облик. Независимо в коя географска точка на майката земя се намира, врачанинът си остава врачанин и никога не забравя "Камико". Врачанинът е като еделвайса. Цъфти усамотен и сега никому ненужен.

 

   
    МУНИЯТА

    В онези времена бяха на мода градинските увеселения и журовете (сегашните купони). Всяка Събота офицерите от гарнизона във Враца устройваха увеселения, които бяха място за запознанства и сватосване с богатите госпожици на града ни. Имаше нещо красиво и тържествено в тях. Офицерите в безупречни военни униформи, а дамите в ослепителни бални тоалети.
    В този намръщен ноемврийски ден увеселението беше в дома на Скачокови. В уреченото време пристигаха офицерите с блестящи пелерини, които събличаха в хола, събуваха гумените галоши и оставаха с лачените си ботуши. Галошите се носеха, за да не се изцапат ботушите.
    Балът тъкмо беше започнал, когато запъхтян майор свали пелерината си и я закачи на закачалката в хола. Едно дребно мургаво човече събираше калните галоши и ги слагаше в чувал
    - Какво правиш? - попитал го майора.
    - Подполковник Икономов ми нареди да зема сички галоше, да ги измия и ги върна обратно. БА!
    Подполковник Икономов беше зет на Скачокови и в момента домакин.
    - Чакай малко! Да събуя и моите, та да ги измиеш! - казал властно майора.
    Така Мунията допълнил чувала с още един чифт галоши, които на другия ден заедно със Софията продали в София.

    ЯЙЦЕТО

    Известно време Котията беше на почит и уважение в кръчмата. Разказваше за всичко, което го питаха любопитните. Един ден Бошнако, който беше ловджия, го попита има ли там нещо за ловджилък.
    - Бошнак, има много за ловуванье, ама не е за теб и твоьо тек (едноцевна пушка). Шъ ти кажа, че там съм виждал такава птица, че ако прелети над назе шъ засенчи от Мало краище до Лиляшката могила. Ха, сега наздраве! - и вдигна юзчето пред ококорените лица на слушателите.
    Не се мина много време и се завърна Мешията. Пак се повтори познатата история в кръчмата. Любопитният Тома Неверни - Бошнако попита Мешията дали е виждал птицата, описана от Котията.
    - Да ви кажа, че съм виждал такава птица, значи да ви излъжа. Ама съм виждал яйце по - големо от Братешки връх. - каза Мешията и се почеса по врата, там дето не го сърби.

    ОБЛОГЪТ


    Чичо Васил беше много работлив, грижовен стопанин и майстор във всичко. Правеше прекрасно вино и подходящи мезета. Един ден, когато си работел нещо в мазата, дошли градските пияндета Панчо Мезето и Славчо Лъжисвет. Усмихнал се Панчо и казал:
    - Бай Василе, напраих облог със Славчо, че шъ ми дадеш една оканица вино и мезе от пастърмата. Нек' види Славчо к'ви приятеле сме и кък посрещаш госке. Знъм, че нема да срамувам от теб!
    После извадил оканицата от вътрешния джоб, а от страничния извадил парче вестник за пастърмата и му ги подал.

 

    ПЛЕТ ГНИЕ

 

   Комшията ни беше калфа в гостилницата на Пеко Миленката. Ненадейно Миленката почина и наследниците му я предоставиха срещу наем на калфата. Помогнаха му да стане майстор готвач. Понеже беше без капитал той вземаше продуктите на версия. На прост човек му дай пари, за да му видиш акъла! Видял малко пари, той започна да живее на широко. Кредиторите му разбраха, "че когато чумата върне на хората децата", тогава и те ще си получат версиите. Пиха по една студена вода и това е. Имаше само един кредитор, съселянин на майстор готвача, който беше много упорит. Един ден майстора се прибра и както винаги се отдаде на здрав следобеден сън. Кредиторът дойде и почука на вратата. Излезе майката на готвача и каза, че няма никой в къщи. Тогава той седна на прага и я успокои с думите: "Шъ го почекам! Време имам". Извади лулата и запуши. Вече допушваше не помня коя лула когато вратата плахо се отвори и се показа сънената глава на майстора.
    - Я виж! Кога доде, та не съм те видел?


   
ОВЕНЪТ

   

    Митко Усрията пасеше овците на балкана. Слизаше в града само да се преоблече, да види невестата си и да вземе гас и сол. Невестата му не скучаеше. Идваха разни познати на гости. Един ден дошъл някакъв непознат за махалата мъж. Мюзевирите веднага се събрали да обсъдят положението и да дадат урок на непознатия. Наточили няколко оканици вино, взели мезе и отишли на гости у Миткови. Жената се посмутила, но бърже се окопитила и сложила софрата. Запознала ги с госта и започнала гощавката. Към икиндия госта се натряскал като казак и изпаднал в безтегловност. Тогава извикали Цено Дърсата с каруцата, натоварили го на задната седалка, а те седнали до него от двете му страни. Каруцата тръгнала към Пощенския хотел, където госта бил отседнал. Мюзевирите му привързали на задника една овнешка опашка, която се спускала надолу по задния щит на каруцата. Минавайки по джадето хората учудено се спирали и после избухвали в неистов смях.
    - Т'ва е новиьо овен на Митко Усрията! - обяснявал на любопитните Дърсията.


   
ДРУГАРСКИ СЪД


    В годините на Народната власт се полагаха големи усилия за запазване на морала и честта на хората в социалистическото общество. По решение на Партията беше създаден така наречения Другарски съд. Такива инстанции имаше във всеки квартал. "Съдиите" бяха кварталните партийни ръководители.
    На едно заседание съдели кундурджията - кърпач - Коло Маската "за прояви несъвместими със социалистическия морал".
    Накрая му дали последната дума. Станал Маската, който до тогава седял като посрано дете, изгледал ги победоносно и казал:
    - Децата си изучих! Жената си ожених! К'во ми е бе?


   
ДОМ ПА ДОМ


    Баба Неда беше войнишка вдовица. Мъжът и загинал през Балканската война. С големи мъки и лишения успя да изучи единственото си чедо. Синът зае хубава служба, ожени се за богата мома и отиде зет на къща. Виждайки мизерията, в която живееше майка му, той дълго време настояваше тя да живее при него. Накрая баба Неда се съгласи и се премести при сина и снаха си. След известно време се замъчи по запуснатия дом и започна да настоява да се върне вкъщи, като все казваше:
    - Дом па дом! Дом па дом!
    Най-после склониха тя да се върне за малко в своя дом. Любопитен, синът и отишъл преди нея и се скрил. По едно време вратата изскърцала и баба Неда влезнала. Още с пристъпването на прага тя легнала на земята и започнала да се търкаля. Търколи се натам, трътне и рече "дом па дом", тър-коли се насам, пак трътне и рече "дом па дом".


   
ЧИЧЕ ЯЙЦА НЕ ЯДЕ


    Търговците касапи, сами си купуваха животните за клане от околните села. Обикновено водеха със себе си млади момчета, които докарваха пеша закупената стока в кланицата. Алията водеше със себе си братово момче. Отишли в село Лютаджик, закупили стока и понеже замръкнали, любезен стопанин ги поканил да пренощуват у тях. Улисани в търговията, те цял ден не били слагали троха в устата си. Стопанинът поднесъл ракия, докато стопанката бъркала качамака. После изпържила един тиган яйца. Изтърсила качамака на софрата, сложила буца сирене и тигана с яйцата. Поканила гостите на "каквото Бог дал". Тъкмо Алията да посегне към яйцата, се чул гласа на племенника му:
    - Чиче яйца не яде!
    Това смутило стопаните, но Алията ги успокоил. Племенникът му омел тигана с яйцата, а Алията гладен цяла нощ сънувал тигана с пържените яйца. По пътя за Враца момчето изяло толкова бастуни, че панталоните му се нацепили на задника.


   
ШКЕНДРИЯТА

    Георги Шкендрията беше тъпанджията на Палашовта музика. Една духова музика, без която не минаваше празненство, сватби, кръщенета, именни дни или събор.
    Този ден били поканени да свирят на събор в село Н. Започнали от рано, после свирили на оброка, където се правел курбана. Хапнали, пийнали, после пак пийнали...Тъкмо сборяните били на градус и искали да им се свири, когато се оказало, че нито един от музикантите не е в състояние да свири. А се знае, че пияните хора стават груби, глупави и зли. Музикантите знаели от опит, че от бясна свиня и от пиян човек далече да бягаш. Плюли си на петите и беж да ги няма! На всички им било лесно, но за Шкендрията с този тъпан бягството било непосилно. Виното започнало с веселба, но завършило с бой за Шкендрията. По едно време той сложил тъпана отпред и започнал да го бие. Пияните спряли за момент и той извикал:
    - Оти мъ биете мене? Я си бия тупано, а они че не свират не е моа работа.


   
СУЯКО

   Тошо Суяко поддържаше реда и чистотата в джамията, която махалата беше превърнала в партиен клуб. През деня продаваше в преддверието, което беше като бюфет, локум, бонбони, лимонада, боза и други лакомства. С течение на годините той разбра, че вместо на добре отиваме по - зле.
    Една сутрин, метейки салона, се изправил с метла в ръка пред портрета на Вълко Червенков. Замахнал заканително с пръст и рекъл:
    - К'во напраи? Дек' е белио 'леб, сиреньето и кашкавало? После се обърнал и изстинал. Зад него стоял Душето, един от местните партийни величия. Суяко се обърнал пак към портрета и бързо продължил:
    - Ти мен ма не слушай! Я така си приказвам. На времето с Димитър Благойов синдикализъм съм праил. През гоненията да знааш що бой съм изел! После продължил да мете.
    До вечерта партийното бюро го смени "по целесъобразност".


   
ПЕЦО


    Пецо бе сиромах човек, който си изхранваше многолюдната челяд с кираджилък. Двете дръгливи кравички и дървената кола му бяха единствения капитал. Един ден отишъл да кара сено. Докато товарели сеното, едната му крава влязла в люцерната и се напасла добре. Когато Пецо я видял било късно. На другия ден умряла. Отишъл Пецо в кръчмата да удави мъката си. В това време влязъл Сърбино, също кираджия, но с волове и желязна кола. Седнал при Пецо, поръчал си юз вино и му казал поучително:
    - Не ядосвай съ Пецо! Господ си знаа работата! И от опинци има нужда!


   
ДЖАМБАЗИТЕ


    Пецо решил да продаде останалата крава и с парите да си купи магаре и коза. Изкарал я веднъж на пазар, дваж, триж, но никой не я поглеждал. Последният път при него дошъл някакъв джамбазин, който го попитал продава ли кравата. После Джамбазина започнал да хвали кравата. Явили се купувачи и започнали да наддават. Пазарът бил станал, когато Джамбазина видял, че Пецо си повел кравата у дома. Настигнал го и ядосано попитал:
    - Какво правиш бе човек? Таман направихме пазара, а ти го развали!
    - Реших да гя не продавам. Толко годин' я не съм знаял, че съм имал такова добро добиче.


   
ЦИРКАДЖИЯТА


    На панаира във Враца беше дошъл цирк. Самите артисти си строяха шапитото. За майсторската работа наемаха хора от съответния град или село. Понеже закъсняваха с построяване на шапитото, един от организаторите беше потърсил срещу заплащане помощта на майстора дърводелец Моно. Опънали набързо предпазната мрежа и Моно се качил да укрепи купола. Чукал, правил каквото правил и по едно време извикал неистово, свил се на кълбо и паднал върху мрежата. Започнали невиждани акробатични номера. Като се успокоил, Моно си взел теслата и пребледнял и запотен слязъл от мрежата. Излизайки от шапитото, го настигнал собственика на цирка, който изказал възхищението си от акробатичните номера на Моно. Предложил му, докато цирка е във Враца, да прави някои от показаните номера срещу много високо възнаграждение. Моно се подвоумил доста, но след настойчивите увещания и чаровните усмивки на цирковите артистки казал:
    - С удоволствие бих дошъл, ама не знъм дали шъ моа 'сека вечер да си уцелвам мъдете с теслата.

    АКО БЕШЕ

   В онези гладни години лакомствата бяха мечта за нас. В местната сладкарница Генчо сладкаря си вършеше работата. Той беше добър човек и понякога ни даваше изрезки от пастите. На вратата застанал Мръвката и жадно преглъщал. По едно време не се сдържал и рекъл:
    - Ако беше Камджиянецо, до сега да си е посакал десет пъти, ама я не съм като него.
    Генчо си работел и не му обръщал внимание. Повъртял се Мръвката, попреглътнал и пак казал:
    - Ако беше Цифката, до сега да си е откраднал, ама я не съм такъв.
    Генчо продължил да си работи. По едно време Мръвката не се стърпял и рекъл:
    - Абе, чичо Генчо не видиш ли, че лигите ми изтекоа? Нема ли да ми дадеш едно крайщниче?
    - Мръвка, ако беше брат ми, да ти е ударил една тояга, ама я не съм такъв. Те ти едно парче и бегай!


   
НАСТА

   Тя беше жена на Амекията и се грижеше за многолюдното циганско семейство. Имаше ясновидска дарба и врачуваше на всички, които търсеха нейната помощ. Дели папаз като ревностен християнин не вярваше в способностите и. На една проповед в черквата я беше анатемосал. Обидена от това, Наста решила да му докаже ясновидските си способности.
    Извикала един ден Бабачията, който беше служил в кавалерията, и като всеки циганин беше добър конекрадец. Поръчала му да изведе през нощта коня на попа и да го закара в Турските гробища. На сутринта, когато потърсил коня в яхъра, Дели папаз намерил само оглавника. А трябвало да ходи на кръщене в село Згориград. Обиколил двора, повъртял се, па извикал Климата, който го закарал с файтона си на кръщенето.
    Минали се няколко дена, през които попа търсел безуспешно своя кон. Накрая, волю, неволю отишъл при Наста. Повъртял се, поусуквал се и накрая изплюл камъчето.
    - Насто, изчезна ми коньо. Шъ та признаа за врачка, ако ми кажеш дек'е!
- Попе, ти си човек, който не верва у врачки, затова шъ ми е много трудно. Като комшия и добър приятел на мажо ми шъ съ опитам! - казала тя.
    След това взела едно калайдисано котле с вода и започнала да се взира в него. Гледала, гледала и на края отсякла:
    - Не съм сигурна, оти ти си некръш, ама видех мътно коньо ти у некакво гробище. Пасе между гробовете. У т'ва гробище нема кръстове, а само побити камънье!


   
ОБИДАТА


    Заседанията на Другарския съд бяха открити и се провеждаха в джамията (превърната в местен партиен клуб). За децата това беше едно интересно забавление и те с нетърпение очакваха заседанията, за да научат нещо ново от живота на възрастните. Подсъдим на това заседание беше Гьошо Мерако (викаха му Мерако, защото беше голям мераклия на чуждите невести), за непристойно държане с Мара Траката. Председател на съда беше Ангел Душето.
    След обвиненията, в очакване на последната дума от Мерако, настанала познатата зловеща тишина. Тъкмо в този момент от залата се чуло:
    - Трът, тър, тър, тъъър.
    Избухнал гръмогласен смях от публиката. Възмутен, Душето попитал строго:
    - Кой пръдна?
    - Пепи, Пепи! - хорово отговорили децата и продължили да се смеят.
    Душето се изправил на съдийската маса и строго отсякъл:
    - За непристойно държане и неуважение към съда, отстранявам Пепи от съдебното заседание.
    Разплакан, Пепи си тръгнал под гръмкия смях на неговите приятели. По пътя за дома го срещнала баба Сийка и като разбрала каква е работата рекла:
    - Пепи, имаш три големи греове! Запомни! На оджа "пезвенк" съ не вика, а у джамия и пред съдия съ не пърди!


   
КЪСМЕТЪТ

 

   Врекията беше прислужник в общината. Там се научи да чете и много обичаше да говори "купешки" приказки, научени от чиновниците. Малката му къщичка беше до реката. Като всички нужници в махалата и неговия беше с изглед към реката. Отначало и той беше без врата, но по-късно, когато стана общински служител, Врекията скова от дъски нещо като щит и когато клекнеше го поставяше пред себе си. Като всички интелигенти, донасяше стари вестници и ги закачваше в нужника. Беше се научил да се бърше с вестници, а когато имаше време даже ги четеше. Е, понякога задника му приличаше на Черен Петър от печатарското мастило, но нейсе.
    На рождения му ден общинарите уредиха малък банкет. Имаше всякакви лакомства. Подариха му един билет от лотарията, който му бе връчен от секретарката на кмета, придружен с целувка и пожелание да спечели милиона. Отивайки си в къщи, усети че лакомствата дават зор да излезат на свобода. Бърже отиде на съответното място и когато се облекчи, дълбоко въздъхна. Потърси вестник, но за зла врага, неговият съсед Дани Дуни ги беше прибрал, защото от тях правеше фунийки за тиквените семки, които продаваше. Тъкмо мислеше да потърси нещо подръчно, когато се сети за лотарийния билет. Понеже не беше убеден много в късмета си, го използува вместо вестник. За всеки случай го залепи на вратата - щит.
    Какво беше неговото учудване и радост, когато четейки вестника видя, че билета му печели. Опита се да го отлепи, но лепилото благодарение на лакомствата беше хванало много здраво. Набързо прибра щита в къщи. След консултация с банката той нагърби щита с печелившия билет и го занесе на касиера за проверка и експертиза.


   
ВЧЕРАШНИ КЮФТЕТА


    Минджата беше колач в кланицата. Живееше в малката си къщичка с многолюдната си челяд. Всяка вечер, връщайки се от непосилен труд, носеше на морните си рамене торба с карантия от закланите животни. Тя беше основната храна на семейството. Баба Минджовица не вдигаше големия котел от огнището, в който непрекъснато нещо вреше. Махалата миришеше приятно на варено месо. Минджата ходеше привечер в касапницата на чорбаджията си и ако имаше хартисало месо, той му го даваше безплатно.
    Кадията, който беше комшия, често гостуваше на Минджата, особено когато многолюдното семейство седне да вечеря. Дойде Кадията, каже "Наздраве!", любезните домакини благодарят и го поканят да хапне каквото Бог дал. Наяде се хубаво, защото стопанката му избира най-хубавото, пийне винце, ако има, благодари и си тръгне.
    Една вечер баба Минджовица печела кюфтета на огнището. Над махалата се разнасял ароматен дим. Дългият нос на Кадията веднага усетил и тутакси се отзовал на гости.
    Софрата не била сложена още, а Минджата си пушел луличката. Когато влязъл Кадията, той го поканил да седне и го попитал:
    - Кади, ядеш ли вчерашни кюфтета?
    - Ям,ям, оти к'во м'ги е ? - бързо казал Кадията. Минджата изтърсил луличката, присвил очите си дяволито и казал:
    - Айде, ела заран на госке!


   
МУХИТЕ


    Мито Юначето и Петко Кьосо косили ливадата на Фоти Мирчев. На пладне окосили около една круша петровка, почистили и седнали да обядват. Като се нахранили, натрупали косена трева и легнали да поспят, докато се позахлади. С лягането Юначето захъркал, а Кьосо непрекъснато се въртял и гонел мухите, накацали по него. Не можал да мигне от тях, докато Митовото тяло било плътно покрито с мухи, но той не помръдвал. Като се позахладило, Кьосо нетърпеливо разбудил Юначето.
    - Ти се наспа, Бай Мите, а я не можах да мигна от тия муи. - казал Кьосо.
    - Пра'иш аджамийска грешка! Я съ наспах оти не гоних муите като теб. Запомни от мене! Не гони наялите се муи, оти на нийно место шъ додат гладните!


   
БЯЛА ТИКВА


    Дядо Пенко Катрачо беше сиромах човек, който работеше в общината като градски метач. Имаше няколко декара орна земя, даровете на която му подсигуряваха прехраната през зимата. Баба Пенковица гледаше няколко патици и една дръглива козичка. Единственият им син замина да отбива военната си тегоба. Баща му успя да го уреди у София, в камионния полк. След отбиване на службата сина му се уволни като титуляр шофьор. Дядо Пенко и махалата с нетърпение и любопитство очакваха той да си дойде, защото пишеше, че си води булка. Баба Пенковица застла нови черги в одаята, а на кревата сложи аладжена покривка. Приготви паничка с мед, та да върви живота им по мед и масло.
    На другия ден в кръчмата му честитяха снахата. С малко завист казваха, че софиянка да дойде във Враца е събитие. След няколко оканици, дядо Пенко въздъхна и рече:
    "Бела тиква у кукуруз. Она там не вирее. Там виреят други тикви - черни, жълти, корки".


   
ТЕСТОТО

    На производствено събрание станал един безпартиен работник и казал какво му тежи на душата. Оплакал се, че началника му е некадърен. Яви се сутрин на работа за пет минути и после ходи по партийни дела. Накрая завършил като казал, че те не могат да изкарват нормата на този некадърник. Седнал си сред бурните ръкопляскания в залата.
    Тогава станал партийния секретар и казал:
    - Това са вражески изказвания! Членовете на нашата партия са най - честните, най -кадърните, най - работните хора. Ние сме гръбнака на социалистическото общество. Ти знаеш ли от какво тесто сме ние комунистите?
    - Знаем, знаем! От превтасало тесто сте! - чули се гласове в залата.


   
АМЕКИЯТА


    Амекията бе добър майстор ковач и налбатин, чиято работилница и жилище се помещаваше в Поповата воденица, до стария кемерски мост. Беше добър приятел с Дели папаз, който през 1934 година го беше покръстил в християнската вяра и му дал името Атанас.
    Като християнин Амекията спазваше каноните на черквата, но за нищо на света не се отказваше от циганските традиции и обичаи.
    На един Банго Васил изпратил внука си Муто да сурвака за здраве дядо поп. Не след дълго Муто се върнал без сурвачка, разплакан и мокър.
    - К'во стана, бе Муто? Оти си мокър и ревеш? - разтревожено го попитал Амекията.
    - Попо, след като го сурваках, лисна по мене едно котле вода и рече, че не съм бил покръстен. Наместо да ми даде пари, он мъ покръсти - рекъл през сълзи Муто.
    - Не плачи дедовото! И ние шъ го кръстим според наш'та вера - казал Амекията и му подал една сребърна петдесетолевка.
    На Богоявление Дели папаз дошъл да поръси дома на Амекията за здраве. Последният бил в ковачницата, а Муто духал на огнището с духалото. Като видял попа, Амекията извадил едно желязо от огнището и го оставил на страна. Дели папаз поръсил работилницата, Амекията и Муто и застанал в очакване да пущи нещо майстора в котлето, което носел Клисаря. Амекията пуснал парата в котлето и помолил попа да му подаде желязото, което бил оставил настрана. Услужливият поп хванал бързо с лявата си ръка желязото, защото в дясната държал кръста с китката. Изревал и захвърлил желязото. В работилницата се разнесла миризма на попско печено.
    В този момент, привлечено от рева, влязло най - малкото цигане - Демо. Амекията му казал да му подаде захвърленото от попа желязо. Демо се навел, плюнал на желязото и то зацвърчало. Взел от дядо си клещите и му го подал, пред размътения от болка и учудване поглед на попа.


   
КАСАПИТЕ


    В онези години всички касапи колеха стоката в старата кланица. Там медицинско лице проверяваше закланите животни и ако всичко беше наред, поставяше печат на месото и го пускаше по касапниците. Всеки търговец си имаше колач, на когото му плащаше и му носеше обяд. Янко Патароко беше колач на Алията, който имаше касапница в Кокошарската капия. Понеже тогава карантията не се продаваше, Алията правеше чорба за Патароко, а колкото хартисваше я даваше на палашите си. Той беше ловджия.
    На Патароко му дошло до гуша от еднообразната храна и един ден като видял канчето с чорбата, нервно извикал:
    - Пак ли таа чорба, бе чорбаджи?
    Алията потрил мустаците си, усмихнал се дяволито и рекъл:
    - Е, сега яж чорба, па довечера като си идеш у вазе шъ ядеш и баница!


   
ИБРИКО


    Вятърът на мързела и глада го довея у махалата, чак от берковските села. Успя да излъже една сиромашка мома и се ожени. Официално щеше да отвори дюкян по занаята си, който и до сега не се разбра какъв е. Въртеше се по кръчмите и дюкяните, където слухтеше кой какво ще каже, за да го донесе където трябва. По онова време на видни места имаше плакати, призоваващи към мълчание. На един имаше голяма уста заключена с катинар, на друг - стена с уши и надпис: "И стените имат уши". А на мода беше шлагера: "Катинар, катинар и за млад и за стар трябва катинар!".
    Местният дундурмаджия (сладоледчия) Енвер, след като продадеше сладоледа закарваше количката в къщи и идваше в кръчмата, където черпеше всички. Харесало му на Ликьо сладоледчийския занаят и помолил Енвер да го посвети в тайните на занаята. След време Енвер видял, че от Ликьо не става нищо и след едно разливане казал пред всички в кръчмата:
    - Ликьо, от теб не става дундурмаджия! Ти си роден за ибрикчия! Оди у петък в джамията и чекай с ибрико пред нужнико! След молитва сички одим там! БА! Ибрико е глинен съд с вода, който турците използват за хигиена вместо тоалетна хартия. Той е прародител на съвременното биде.
    Така Ликьо стана Ликьо Ибрико.
    В годините на народната власт Енвер бе въдворен за дълго време в лагера Куциян благодарение грижите на Ибрико.

 


  * Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories