bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories  

           

Вода от извора®

(ЛЮТИ ЛАКЪРДИИ ЗА БЛАГИ ВРАЧАНИ)

VII част

    

 

худ.Петър КъчевВеско Лазаров

  

    Посвещавам тези мои скромни писания на всички врачани, които в продължение на векове, въпреки всички катастрофи и бедствия запазиха своя облик. Независимо в коя географска точка на майката земя се намира, врачанинът си остава врачанин и никога не забравя "Камико". Врачанинът е като еделвайса. Цъфти усамотен и сега никому ненужен.

 

   
  
    СИМЕОН СТЪЛПНИК


   Често ми е задаван въпроса: "Защо врачани са избрали деня на св. Симеон Стьлпник за свой празник? Какво свързва града със Светеца, като даже и параклис няма на негово име?"
    Ще изкажа мои предположения, защото загадката се крие във вековете.
    Врачанинът е прагматичен човек от първа ръка. При него всичко е пресметнато и точно - наименования, имена, прекори. Панаира се прави във време, когато почти всичко, което е родила майката земя е прибрано. Кърската работа е привършила. На Голяма Богородица се допива старото вино. Онова, което е хартисало, грижовният врачанин го прави на наложен пелин. Билките и плодовете са узрели. Остава да се наложат в специалните за целта бурета. По този начин запазват старото вино и освобождават съдовете за новата реколта.
    Врачанинът е сметнал, че не е нужно да издига параклис или храм. Какъв по хубав и величествен храм от стълпротворението в дена на светеца. Ден, в който града нараства почти двойно, а стока, домакини и гости правят наколкокилометрово стьлпотворение от черквата св. Николай, чак до Двете могили. Кой храм може да побере толкова поклнници и то за няколко дена? Мисля, че всеки светец би завидел на св. Симеон Стълпник.
    Но нека оставим настрана предположенията и се върнем на самия панаир, един празник, на който за няколко дена врачанинът и неговите гости са забравили грижите на ежедневието. Облекли най-хубавите си дрехи, те се веселеха кой как може, според възможностите си. Задължително беше за всеки дом, беден или богат, да бъде внесено нещо ново - барде, делва, паници, а турците - обезателно ибрик. Това е една негледжосана стомна с дълга шопка, която сега се замества от съвременното биде. Тя се ползваше, както от силния, така и от нежния пол.
    Нека опиша съвсем накратко стьлпотворението, наречено панаир в чест на св. Симеон Стълпник. За да се опише, са нужни много мастило и стотици листове хартия, нещо което не е по възможностите ми.
    От площадчето около храма св. Николай покрай Митрополията, та чак до Градския мирови съд бяха наредени сергии с плодове, дар на българската земя. Тук-там имаше сергии с плодове на Ориента - лимони, портокали, фурми. Тях можеха да си позволят по-заможните врачани. Трябва да отбележа, че под "Реклама" имаше специален магазин за плодове от Ориента. Наричаше се "Яфа", а го държеше Панталей Димитров (Панко) и работеше целогодишно.
    Към края на панаира тук беше "манна небесна" за циганите от махалата под Хижата. Те ядяха до насита всички плодове и фрукти, които търговците оставаха като негодни. Спомням си, че в първия учебен ден (15 септември), едно циганче от нашето отделение направи пакост на чина. Когато учителят го запита какво е ял, той отговори - "На лемоно брат му" - Което значеше портокал.
    На площада, който врачани наричаха Паметнико, бяха наредени направо на земята грънчарските произведения. Панаирджиите минаваха внимателно по тесните пътеки между тях. Една богата палитра, като се почне от окарини, калени пищови, всички видове грънци за бита, та се стигне до арменските попове. Те бяха нашите изповедници. Често по това време врачаните използваха приказката: "Като ти не аресва, оплачи се на Арменскио поп!"
    От Паметнико надолу, до Домус чаршия бяха сергиите с танури, гаванци, полупци, кошници, панери, обувки и произведенията на габровските ножари - ножове, чикии, брадви и различни видове хлопки.
    Площада пред Девическата гимназия и дома на Стефан Цеков бе препълнен с циркови палатки, стрелбища, люлки, въртележки, жонгльори и всякакъв вид "карагьозчии", както ги наричаха врачани. Карагьозлуците им бяха - гьлтане на ножове, изригване на пламък от устата, факири, певци, свирачи и така нататък. Редовен свирач беше Паруш Парушев, който със своя хармониум и неизбежния чадър над него събираше многолюдна тълпа със своите трагични истории. Винаги завършваше с "А сега да видим какво е станало по-нататък!" - след което продаваше своите песнопойки. По Домус чаршия (сега Търговска) бе по-тихо и спокойно. Тук се намираха сергиите с манифактурни и галантерийни стоки. На тая чаршия влюбените купуваха евтини панаирджийски гривни, синджирчета, пръстени, брошки, емайлирани червени сърца в средата с буква.
    От Домус чаршия, покрай градската градина, панаирджийското стълпотворение продължаваше до Пазарището.
    Интересно за всички бе ходенето по въже и изпълнението на различни номера. Изпълняваше ги един ломски циганин - Киро. Той опъваше въжето над главната улица между Маждраковата аптека и фурната. Площада пред Ловния дом и градската градина се изпълваше от жадни за зрелища панаирджии. Между тях минаваше агент на Киро и събираше таксата, която беше кой каквото даде. Коронният номер беше запалена печка на въжето, върху която той пържеше яйца. Когато го изкарваха на "бис", той "хвърляше" цигански гюбек.
    За да бъде по-представителен, Киро наемаше Палашовата музика, която свиреше през цялото време.
    На пазарището, тогава с официалното име цар Освободител, (сега площад Руски) се намираха сергиите със зеленчуци, които докарваха селяните от областта. Наред с тях бяха наредени дърва за огрев и строителни материали - предимно чамов и дъбов материал.
    Ако площадът пред черквата св. Николай беше "Манна небесна" за циганите под Хижата, то пазарището беше такова за циганите от Игризката махала. От тук надолу сергии имаше малко. Хармано беше известен с говеждия пазар, който се намираше на Двете могили (сега Завод за медицинско оборудване). Там се въртеше търговията с дребен и едър рогат добитък.
    На площад "Левски", който врачаните наричаха пред Йоловото, спираха колите на търговците. До там им беше разрешено и през време на целия панаир лагера им беше там. Кокошарската капия (сега площад Благоев), беше мястото на най-оживена търговия. Тук се продаваха или разменяха жито, царевица, слънчоглед, вино, картофи, дърва за огрев. Балканджиите докарваха картофи и дърва за огрев, а откарваха жито, царевица, олио и вино.
    Бирариите бяха задължителни за панаира. Централната бирария беше в градската градина. В тях по-заможните хора ходеха на развлечение. Трябва да се знае, че врачаните не бяха страстни биропийци. Бирата беше купешко питие (Прошеково пиво) и врачаните предпочитаха това, за което не се даваха пари и за което се пееше в народните песни - бистра ракия и руйно вино.
    Драги читателю, какъв по-хубав храм за св. Симеон Стълпник може да има? Едно стълпотворение от тридесет хиляди поклонници е най-добрата почит за него.
Не ни остава нищо друго, освен да свалим шапка и се поклоним пред врачанския гений!


    ПУАЛЕЦО


    На какви ли работи не се е нагледал и натеглил врачанина. Народната власт национализира "едрата градска собственост", ограничи жилищната градска площ и накрая взема земята. Всичко това се правеше за "благото" на народа, не го измислиха каламите. Апетита идва с яденето. Като се сдобиха с градската собственост, видяха че на врачаните им останаха по 2 декара стопанска земя. За да се сдобият и те с такава решиха да усвоят "пустеещите" земи, както навремето в СССР разработваха целините. Изкараха си постановление и "усвояването" започна. В района от "Мало краище" до Дълбокия Веслец бе "пустееща" земя, която каламите щяха да облагородяват. В някогашните "държави" на врачаните започнаха да никнат като гъби след дъжд всякакви сгради и вили. Лозята заприличаха на клетки от концлагер. Не се размина и на нашата "държава". Комшия ми стана "отговорен другар", който могилски го кръстихме Пуалецо. Първата му работа беше да докара работници, които му спретнаха една ограда, през която муха не можеше да мине. После му построиха скромна вила на два ката. Обзаведе я с нови талашитни мебели. На "откриването на обекта" дойдоха много държавни автомобили с държавни хора. Знайно е, че държавните хора обичат много банкетите, в които им минава половината живот. То беше откриване, то беше чудо - музика, песни, танци, стрелби.
    На другия ден една ведомствена чистачка изнесе и изхвърли в дола чисто нови дюшек, юрган, чаршафи и килим, от които се носеше познатата следбанктна миризма. Не след дълго в дола се събраха всички кучета и котки на могилата. Малко по-късно тя бе огласена от кучешки вой и котешко мяукане. Те бяха консумирали върнатите непреработени поръчки от банкета.
    Какво се бе случило?
    Любезният домакин предоставил новата спалня "Приета" за покои на гости от София. Единият едър и дебел като Кир Михалаки, а другият дребен и спечен като Рачко Пръдлето. Та легнали си двамата след обилното ядене и пиене. Михалаки отвън, а Пръдлето отвътре до стената. Човешко е изпитата течност да се източи. Станал Пръдлето, прехвърлил си единия крак през шкембето на Михалаки и го възседнал. Точно тук е мистерията. Пръдлето казва, че точно в този момент устата на Михалаки се отворила и от нея като вулкан изригнала банкетната лава. Михалаки пък твърди, че Пръдлето е "върнал" поръчката в момента, когато се е мъчил да го прескочи. Не е успял, катурнал се обратно и направил голямата работа.
    И до сега не се изясни кой от двамата държавни другари беше причина за "връщане" на поръчката.
    Благоустрояването около вилата стана бързо. Работници от "Паркове и градини" насадиха всякакви по вид лалета, нарциси и зюмбюли.
    На другата пролет нито едно луковично цвете не покара. Мнителният Пуалец извика специалиста, който беше проектирал и посадил градината, да разбере каква е причината. След щателно разследване злосторникът бе открит - едно слепо куче, което се грижеше само за прехраната си.
    Според Пуалецо то трябваше да бъде жестоко наказано. Идваха различни специалисти. Гърмяха го, тровиха го с карбид, палеха го с гас, но резултат нямаше. Есента той отишъл при бай Илия, който си живееше на лозето. Попитал го какво да прави с кучето.
    - Сега е късно, ама напролет ще го ликвидираш. За целта ще вземеш емфие и няколко ръбести камъка. Когато прасето се появи, в дупките ще поставиш камъните, ще ги поръсиш с емфие и ще ги заринеш.
    - Е и! Как ще убием кучето?
    - Няма да го убиваш, та да ти тежи на съвестта. То само ще се самоубие.
    - Как?
    - Пролетта кучето си проверява каналите. Като дойде до камъка ще го помирише. От емфието ще кихне, при което ще си удари главата в острите ръбове и ще я разбие. Тая рецепта я знам още от дядо ми, изпитана марка е!
    Пуалецо не умори кучето, защото за Нова година бе изтеглен в София. Михалаки и Пръдлето се отблагодариха за гостоприемството.


    ПАЧИЯТА


    Военните години и сиромашията ни бяха научили да се борим за оцеляването си. Родителите ни трудно отделяха пари за лакомства и кино. Тези средства си набавяхме самите ние по следния начин.
    Безбройните патици в махалата се грижеха сами за прехраната си. По цял ден се гмуркаха в малката вада и ловеха риба. Те снасяха яйцата си около вадата, а понякога и в самата вада. Всеки обяд, когато свършвахме училище ние минавахме по вадата и ги обирахме. После ги носехме на евреина яйчар Мурдо, който ги закупуваше на половин цена. С патиците живеехме в мир и разбирателство. Често пъти и те се ползваха от нашия труд. Издебваха ни когато сме заети с риболов и лакомо изгълтваха уловената и нанизана на сламка риба.
    В резултат на криминалното яйчарство всеки Божи ден се чуваха писъци и ревове. Това бяха педагогическите мерки на родителите ни. Всички деца в махалата живеехме задружно и делехме наравно хубави и лоши неща. Но всяко стадо си има мърша. И ние не бяхме изключение. Такъв беше Съдията, който никога не пропущаше случая да изтъкне достойнствата на своя род. Според него прадядо му е бил Кадия (съдия) в турския съд. В подкрепа на това изтъкваше фамилния прякор. Баща му беше разсилен в едно държавно учреждение и есенно време ходеше с бирниците да мерят виното. Съдията не без гордост казваше, че баща му е бирник. Именно родовите достойнства налагаха той да раздава правосъдие, за което винаги отнасяше як бой. Обичаше да казва: "Я шъ та насада на пачи яйца!" От махалата и отделението никой не го обичаше. Затова главният учител, който водеше отделението ни, го беше поставил на задните чинове с едно сиромашко, но добро и честно момче. Сиромашията на всички беше голяма, но това не пречеше от нас да се изисква строга хигиена - остригана глава, измити ръце, изрязани нокти, закърпени, но изпрани дрехи. Всичко това се проверяваше след молитвата от учителя. За всички нередности Съдията ни "садеше на пачи яйца". Особено страдаше от това Ликьо, който седеше на един чин с него.
    Спомням си един час по Вероучение. Учителят ни разказваше притчата за добрия самарянин, който извадил трън от лапата на един лъв. Изведнъж от последния чин се чу глас:
    - Господин учителю, тоа си пърди!
    Учителят продължи притчата, но отзад отново са чу настоятелен глас:
    - Господин учителю, тоа си пърди!
    В стаята избухна смях, който принуди учителя да ни усмирява. Той се обърна към Ликьо и му каза:
    - Илия, иди на двора и го отвържи на сефелък! Като свършиш се върни!
    И вместо притчата, той започна да обяснява свойствата на боба, който по онова време беше основната ни храна. Обясни колко вредно е за здравето да се задържат газове в стомаха. Обясни, че наред с почивката през междучасията човек трябва да се облекчава в специалните за целта места.
    Ликьо, както казах, беше сиромашко момче и ежедневната му храна, както на повечето от нас беше посен боб. За разлика от мексиканците нашия посен боб се вареше с много чесън, люти чушки, джоджен. Бобът правеше газовете, а подправките един неповторим аромат, който дълго се носеше около облекчилия се.
    Преди Великден яйцата ставаха дефицитни. Съдията му беше намерил цаката. През време на междучасията, вместо да играе с нас, той вземал шапката и беж на малката вада. Обере пачите яйца и скрити в шапката ги сложи под чина. Видял това Ликьо и в момент, когато Съдията го "садеше", той наистина го насади на пачи яйца. Извадил Ликьо шапката с яйцата и я подложил върху седалката на Съдията. Сядайки на чина се чу рев и той скочи като ужилен, но закъсня. Омлета от пачи яйца беше сложил позорно клеймо върху панталоните му. Веднага подрастващият мюзевирски гений го кръсти пожизнено Пачията.


    АМА РИБА, А-А-А...


    В тогавашните бакалници се продаваше всичко - от свински цървули до хранителни продукти. За Никулден власите от Дунава докарваха осолена риба в кошове. Зимата реката замръзваше и не можеше да се лови риба. Родителите ни купуваха за празника риба, а после минавахме на пръжки, сланина и месо от домашните прасета.
    Почти винаги част от осолената риба не се продаваше и бакалите трябваше да я изхвърлят.
    Всички познаваме поройните пролетни дъждове, когато като из ведро се изсипват тонове вода. Тогава улиците ни заприличваха на мътни вади, защото канализация нямаше. Ако времето беше топло и се явеше дъга, ние се събувахме и с удоволствие цамбуркахме в уличните вади. След един такъв дъжд се появи дъга и се чу писклив глас: "Ама риба а-а-а!"
    Излязох на улицата бос и се запътих към мястото, откъдето идваше рекламата за риба. По бързотечащата мътна вода блясваха коремите на едра риба. Пред дома си Пачията ловеше във вадата риба и я хвърляше в отворената им порта. Започнах да му помагам, но той се разсърди и развика, че рибата си е негова. Чула гласа, излезе майка му и ми се скара.
    Скоро се събрахме момчетата от махалата. Отидохме пред Джамията, където бакалина Нисо. миеше един кош за риба. Пресметливия евреин беше си спестил пътя до реката и изхвърлил вмирисаната риба в поройната вода.
    Дълго време връзвахме риба за портата на Пачията и махленските котки не даваха покой на съдийския род.

    ПАНТАЛОНИТЕ

    Пишейки тези редове си мисля, колко лесно е било на родителите ни. Ако не сме в къщи, ще ни намерят до Джамията или в Джафер бахча. Весел и безгрижен живот си живеехме. Волни, весели и щастливи, като птички прекарвахме свободното си време. До обед играехме на воля в бахчата на всевъзможни игри, а след обяд се занимавахме с къпане и риболов.
    При риболов всички събувахме панталоните и гащите си и ги оставяхме на големия камък в реката. Този път Атанас, който беше дошъл с новите си панталони, за да ни се похвали, ги събул и закачил на една трънка, за да не се цапат. Понеже излязъл бързо от къщи, за да не го събуят родителите му, той напъхал комата хляб в джоба си. Този път уловът беше богат и ние седнали на камъка нанизвахме рибата на стръкчета трева. Както спокойно си работехме, от към бахчата чухме грозен рев и грухтене на прасе. Озърнахме се и що да видим?
    Атанас държи в ръката си някакво дърво, крещи и гони свинята на Мица Мишанина. Свинята, наденала нещо като торба на зурлата си квичи, бяга и се мъчи да се освободи от торбата. За минути тя успя да смъкне торбата, разкъсвайки я и прецапа заедно с прасенцата си вадата. Атанас взе останките от торбата и плачейки се запъти към нас.
    Чудехме се защо плаче, но останахме като гръмнати когато видяхме, че парцалите които носеше не бяха торба, а новите му панталони.
    Какво беше станало? Когато Атанас си събул панталоните и ги закачил на трънката, забравил да извади хляба от джоба си. Гладната свиня, в стремежа си да изяде хляба, беше направила новите му панталони на парчета.
    Веднага всички започнаха да дават съвети. Накрая решихме да му дадем всичката риба. Той да я занесе на шивачите Ангел и Кото в замяна на ремонта на панталона му. Намерил ги в кръчмата, дал им рибата и оставил парчетата от панталона.
    На другия ден Атанас дойде със закърпени панталони и закърпена буза. От страх за панталоните той не се прибрал в къщи, а се качил на джанката на Кадънката, който живееше срещу тях. Заспал с кокошките, но на сутринта, когато петелът пропял, се стреснал и паднал от джанката. При падането си беше разцепил бузата, която бе закърпена пак от Ангел, но Ангел Докторо.

 


  * Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories