bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories  

           

Вода от извора®

(ЛЮТИ ЛАКЪРДИИ ЗА БЛАГИ ВРАЧАНИ)

VI част

    

 

худ.Петър КъчевВеско Лазаров

  

    Посвещавам тези мои скромни писания на всички врачани, които в продължение на векове, въпреки всички катастрофи и бедствия запазиха своя облик. Независимо в коя географска точка на майката земя се намира, врачанинът си остава врачанин и никога не забравя "Камико". Врачанинът е като еделвайса. Цъфти усамотен и сега никому ненужен.

 

   
  
    КАФЕНЕТАТА


    Във Враца, като областен център на почти цяла Северозападна България бяха събрани всички държавни, обществени и частни учреждения. Естествено е, че интелигенцията тук беше голяма. Наличието на много банки, съдилища, учебни заведения, войска, фабрики обуславяше различните съсловия. Поради това, че почти всички учреждения, кантори и дюкяни бяха съсредоточени в центъра, то и кафенетата бяха предимно тук. Всяка гилдия си имаше свое кафене. На сегашния площад Ботев имаше няколко. Най-голямото кафене беше "България" намиращо се в сградата на Стефанаки Савов. Георги Пингвино го държеше, а му помагаше неговия брат - Борко Бамбачо. В кафенето имаше билярдна зала и беше предимно кафе-клуб на богатите врачани.
    Кафенето на бай Манол също се намираше на площада в непосредствена близост до адвокатските кантори. Това беше кафенето на адвокатите. Цялото адвокатско съсловие се събираше сутрин на кафе и мюзевирлък.
    До зеленчуковите хали, срещу Алековата фурна, се намираше кафене "Спортна среща" на Христо Рапето. Там, както показва името му, се събираха млади хора - спортисти.
    Срещу входа на Митрополията се намираше кафене-градина, което го държеше турчина Батин. Това беше кафенето на хората, занимаващи се с политика - предимно социалисти.
    На другата страна на площада, срещу джамията, се намираше кафенето на Мустафа х. Якубов. Посещаваше се най-вече от турците и по-сиромаси българи - дребни търговци и бакали.
    Срещу градската градина, сега Съдебна палата, се намираше кафене "Мока".
    Аз ще се опитам да опиша атмосферата, която цареше в тези кафенета по онова време. Предварително моля за извинение, защото моето перо е слабо и недостойно да пресъздаде поне една малка част от картината и атмосферата, която цареше там.
    Ще започна с Бай Маноловото кафене, което беше като клуб на адвокатите и хората работещи в правосъдната система. Както е известно, това са хората, които, както казва народа: "Не вземат уста на заем". Тук, както и навсякъде, непрекъснато се правеха шеги и мюзевирлъци. Предмет на тези шеги и мюзевирлъци бяха всички, но на прицел бе младият, умен и талантлив адвокат Ваньо.
    Още със завършването на факултета, чичо му, виден общественик и политик, беше му отворил собствена кантора. Тя се намираше срещу, адвокатските кантори в съседство с книжарницата на Георги Денков и фотографския салон "Фото Ото" на Пелов.
    Име, авторитет и клиентела не се печелят лесно, особено ако кантората ти не е до останалите. Започнал Ваньо да се обзавежда - писалище, пишеща машина, маса и столове за клиентите. За да не остане по-назад от другите дал и заявка да му вкарат телефон. Поръчал си фирма при Лидански, закачил я и зачакал. Ден, два, седмица седи Ваньо пред кантората, гледа как старите адвокати отсреща си пият кафето на рахатлък и правят поредния мюзевирлък. За съжаление клиент не се задавал от никъде.
    Една сутрин, когато поръсил с вода и измел кантората си, в която никой не влизал, видял че от тротоара пред Популярната банка към кантората му се насочва млад човек. Веднага седнал Ваньо зад писалището, извадил куп папки и се хванал за телефона.
    След секунди вратата се отворила, мъжът влязъл и поздравил Ваньо, който разгорещено разговарял по телефона. Ваньо му кимнал с ръка да седне и продължил разговора:
    - Вижте какво! Това дело е много тежко и трудно адвокат би се заел с него. Консултирах се с д-р Стойчев и той ми каза същото. Казуса е много заплетен и трудно ще го решим, защото изисква време. Аз съм претрупан с дела и много трудно ще ми бъде да отделя време за Вас. Ще помисля и след няколко дни пак ми се обадете! За хонорара ли? Няма да е по-малък от милион и половина, два! Дочуване!
    Поставил Ваньо слушалката на място и се обърнал към мъжа:
    - Кажете Вие, какво желаете? По какви дела сте тук?
    - Господин адвокат, аз съм техник от пощата и господин Началника ме изпрати да Ви свържа телефона.
    След свързването на телефона Ваньо решил, че трябва да открие кантората си официално и направи водосвет. След водосвета отседнала колегията в ресторант "Реклама" и започнали да поливат кантората. Хапнали, пийнали добре и всеки по дома си.
    На другия ден, на сутрешното кафе, започнал коментар на водосвета. Ванко, стар адвокат и бохем, непрекъснато въртял главата си и цъкъл с език. Поради някакво заболяване главата му се въртеше наляво-надясно като баланса на джобния му часовник "Омега". Това направило впечатление на Ваньо и той го попитал:
    - Бай Ванко, защо цъкаш непрекъснато с език?
    - Чудя се Ваньо от каква стомана е направен носа ти! Вчера като падна пред "Реклама" носа ти изрови три павета. Сега гледам, че му няма нищо. Не му личи.
    - Няма защо да се чудиш, бай Ванко! Нищо чудно няма! Носът ми е направен от същата стомана, от която е направена пружината на врата ти, та тридесет години главата ти се клати безспир, без да се скъса.
    Първото дело на Ваньо било като защитник на ищец, богат селянин от Г. Пещене. Делото се водело за откраднат кон. След като свършило делото и прочели присъдата циганина - конекрадец го коментирал така: "Като стана моя адвокат, все едно, че съм го учил какво да приказва. Ама като стана да приказва неговия адвокат все едно, че ме гледал какво съм правил. Неговата мамка!"

 

    ***


    Интересни са пледоариите на този млад и високоерудиран човек. Те бяха стилно издържани и изцяло пропити от тънкия врачански хумор, в което сами ще се уверите. Спомням си коментариите в града за пледоарията по делото срещу Тодор В. от село К. Врачанско. Адвокат на ищеца беше така наречения Лиско. Личност, за която ще си позволя да се отклоня от темата и да дам някои биографични бележки.   

    След "Великата деветосептемврийска революция " на
    партията, взела власта с оръжие в ръка й бяха необходими
    "грамотни" хора, верни на партийните идеали, които да заемат
    ръководни постове. Нямаше система, в която да не бяха
    подменени поне деветдесет процента от старите и опитни
    служители с нови. Народът казва: "Направи гьол, жабите сами
    ще наскачат в него!" Веднага се явиха хиляди "учени люде",
    които следваха висшето си образование с десетки години.
    Студентските им шапки бяха изгубили цвета си и трудно
    можеше човек да го определи. Та именно тези хора по решение
    на партията, докато българските млади хора воюваха и гинеха
    на фронта, успяха да се дипломират "с оръжие в ръка". Те
    заеха местата си като "народни обвинители", съдии,
    прокурори, адвокати и така нататък. Един от тях бе и
    въпросния Лиско. Този прякор му бяха лепнали врачанските
    мюзевири, сигурно заради физическата и духовна близост с
    хитрушата от приказките.

   

    Накратко фактите по делото бяха следните: - Ответник по делото беше Тодор В. от с.К., а ищец Георги Д. от същото село. Георги беше завел дело срещу своя работодател - богатия търговец и земевладелец Тодор В. Георги беше млад човек, по професия шофьор. Той бе служил като войник в камионния полк в София.
    След завършване на службата си, довел една палава хубавелка за невеста от квартал "Хиподрума", където тогава се намираше Камионния полк. Георги беше сирак и живееше с по-малкия си брат в малка кирпичена къщичка в края на селото. Тодор го беше назначил за титуляр-шофьор, а брат му за помощник-шофьор на малка камионетка "Опел", която използваше за транспорт в търговската си дейност.
    На 9 август 19..година след обяд Тодор наредил на Георги да замине с брат си за с. Заножене, за да докара няколко кубика дъски.
    Заминали братята веднага, натоварили дъските и понеже се стъмнило, решили да пренощуват. Добре, ама нощите в балкана са студени. Помръзнали, помръзнали в тясната кабина и решили да се приберат в село К. Пристигнали в селото и паркирали пред тяхната къща. Влезли тихо, за да не събудят невестата. Влязъл Георги в своята стая и що да види. Съблечени голи и прегърнати сладко, сладко си спели Тодор и невестата. Излязъл Георги на пръсти, отишъл при брат си и започнал семеен съвет, какво да правят. Мислили, мислили и за да запазят семейната чест решили да накажат Тодор. Свалили две букови дъски и набързо сковали кръст. Влезли в стаята, събудили го и както си бил гол го привързали към кръста. На върха му приковали панталоните и каскета, а с ризата му закрили срамните части. Така го пуснали да се прибере у дома си. Понеже кръста бил тежък, а долната му част допирала краката му под колената, той можел да прави съвсем малки крачки. Полека, лека Тодор вървял към своята Голгота - дома си. Вече започнало да се развиделява. За щастие или нещастие каруца с негови ранобудни съселяни го срещнали на улицата. Конят се уплашил, побягнал и обърнал каруцата, като захлупил стопаните си. Конят уплашен, уплашен, ама стопаните му трижди по-уплашени. Глътнали си езиците от страх. Тодор се обадил, назовал ги по име. Понеже започнало да развиделява, те го познали. Приближили плахо до него и го развързали от кръста. Натоварили го на каруцата и го закарали у дома му.
    Сметката на братята да запазят семейната чест излязла крива. Клюката бързо се разнесла из селото. Тогава местния партиен секретар ги научил да подадат молба до съда за поругаване на семейната чест. За останалото той щял да се погрижи. Това е накратко одисеята на Тодор, за която бе изправен пред Околийския миров съд - Враца. Той се намираше в съседство с черквата "Св. Възнесение", срещу дома на Хр. Мечкарски и старата поща.
    Партийният секретар удържа на думата си. Той, след консултация с Околийския комитет на БРП, се спря на Лиско. На делото бяха докарали всички комунисти от селото, за да подкрепят своя съселянин Георги.
    След кратко изложение на фактите и разпита на свидетелите бе дадена думата на защитата. - Пръв започнал Лиско. - Другари Съдии и съдебни заседатели, Днес Вие сте призвани да решите и накажете един престъпник за деяние, което е жалка останка от буржоазното минало и морал. Минало и морал, което ние комунистите изпратихме в небитието. Преди да започна, аз искам да опиша кой е ответника. И на черния фон на неговата биография да изпъкне трудовата ремсистка биография на ищеца Георги Д. Тодор В. е добре познат на трудещите се селяни от село К. Той е известен и в цялата Врачанска околия като едър буржоазен капиталист, търговец, кожодер и кулак. Десетилетия наред той е смъквал по девет кожи от гърбовете на своите съселяни, които от тъмно до тъмно са превивали, а превиват и сега гръб. За сметка на жестоката експлоатация той е натрупал своите богатства. Богатства, натрупани от народа, и които принадлежат на народа. Против това се бори нашата партия и всичко, което този кожодер и лентяй, този кръвопиец е натрупал, ще бъде върнато на народа. Безделието и буржоазния му морал са го подтикнали да извърши това злодеяние. Да посегне със своите мръсни ръце върху най-малката клетка на нашето социалистическо общество - семейството.
    Нека видим сега кой е Георги Д.: Буден младеж, член на РМС, произлизащ от бедно селско семейство. От малък започнал да се труди за изкарване на своя корав залък хляб.
    Сега, останал сирак, полага бащински грижи за изхранване на своя по-малък брат и другарката си. Георги и семейството му се включват активно в мероприятията на народната власт. Той и семейството му са предани до смърт на Партията и са готови да отдадат своя живот в защита на нейните идеали. Едно семейство образец за нашето социалистическо общество, до което се домогнаха мръсните ръце на кожодера Тодор. Но гой не знае какво е комунистически идеал и вяра, и че той никога не може да я изтръгне от сърцата им. "Но пасаран!" - казваха нашите другари, които загиваха по бойните полета на Испания, защитавайки своите комунистически идеали. "Но пасаран!" ти казват възмутените селяни на село К. Бъди уверен, че ние комунистите сме твърдо решени да изкореним това зло из корен. Ти не знаеш от какво тесто сме замесени. Империализмът и вие неговите слуги и лакеи съвсем скоро ще бъдете изличени от картата на земята.
    Вашето богатство, натрупано с потта и кръвта на милиони трудещи се, ще бъде върнато на народа, който го е сътворил.
    Другари съдии, аз апелирам да се ръководите от V -тия конгрес на БРП(к) и веднъж завинаги да ликвидираме буржоазията и носителите на нейните идеи, какъвто е Тодор! Да живее БРП(к) и Отечествения фронт! След бурните ръкопляскания и скандиране ОФ, ОФ от страна на съселяните на Георги, думата бе дадена на Ваньо. Ваша милост, високоуважаеми съдебни заседатели, почитаемий съд!
    Днес Вие трябва да решите по съвест едно дело, което ще определи по нататък съдбата на моя доверител Тодор В.
    Нека най-напред да видим кой е Тодор В. Известен и високоуважаем земеделец и търговец от с. К. Със своята земя и търговия той дава хляб и препитание на много от своите съселяни. Високоуважаван от всички поради своите богоугодни дела. Няма селянин от с. К, който да каже лоша дума за него. Помагал е, помага и ще помага на всички, които по една или друга причина са изпаднали в беда. Животът му е един низ от богоугодни дела и строго спазване на Божиите заповеди. Това е един благочестив човек, заради своите милостиви дела. Защото Бог е казал: "Блажени са милостивите, защото те ще бъдат помилувани". Именно тази негова милостивост е причина днес той да бъде изправен пред вас. Какво друго освен милостта и съчувствието са го накарали да помогне на една жадна за нежност и ласки млада жена. "Напой жадните!" - това е била онази движеща сила, която е накарала Тодор да извърши тази постъпка. Както виждате, той е нарушил Божиите заповеди и пренебрегнал семейството си само и само да утоли жаждата на страдащият му ближен. Защо трябва да бъде съден? Затова, че е нарушил десетата божия заповед? Нарушил я е съвсем съзнателно само и само да помогне на ближния си. За нарушаване на божиите заповеди само Бог може да съди и наказва. И ето, той го е наказал чрез ръцете на ищеца. Наказанието е героично и величаво. Тодор е наказан да носи кръста, както божия син Христос е носил своя към Голгота. Но Христос е бил разпънат на кръста, за да изкупи греховете на човечеството, докато Тодор - само за един единствен грях. Докато Христос е носил кръста си на рамо, то моят доверител е бил разпънат на кръста и така го е носил. Постъпката на ищеца е много по-жестока от тази на Исусовите мъчители. Въпреки всичко, Тодор е носил героично и с достойнство своя кръст. Виждайки големите мъки на Тодор, Господ му изпраща добри самарянки, които го свалят от кръста. Това е добър знак за Тодор, че Господ великодушно му е простил за това прегрешение. Защо трябва да го съдим ние миряните? Аз моля Високоуважавания и почитаем съд да оправдае напълно моя доверител! Уверен съм в чистата Ви съвест и съм сигурен, че няма да постъпите като Пилат Понтийски. Още повече, че няма къде да си измиете ръцете. Като оправдаете моя доверител, Вие ще измиете това петно и ще му дадете възможност да продължи своята богоугодна и хуманна дейност, в което съм повече от сигурен.
    След пледоарията на Ваньо съдът закри своето заседание и залата беше опразнена. Остана само прислужника бай Петко, който я измете и подреди пейките.
    Около 13,00 часа в ресторант "Централ" бе сервирана маса, главното украшение, на която беше печена пуйка. Пуйката беше от расовото стадо на богатия мелничар Цено Сълкин, а приготвена от главния готвач Петър Геренецо.
    Богатият обед се изконсумира от съдебния състав, към който се присъедини и Лиско. Пуйката бе обилно поливана с прекрасно бяло вино от избата на Боби Минчев.
    По същото време в отсрещния ресторант "Реклама" обядваха Ваньо и ответника Тодор В. Основното ястие беше Богородишки кебап приготвен от агнешко месо, което се поливаше с червено памидово вино, пак от същата изба. В разгара на обяда към тях се приближи Данко, момчето за всичко на ресторант "Централ" и подаде една бележка на Ваньо. Това бе сметката на "Пуешкия състав", която беше платена от Тодор В.
    След изтичане на определения срок присъдата беше обявена. В нея постъпката на Тодор В. бе заклеймена като позорна. Той бе осъден да заплати изцяло разноските по делото и на общоселско събрание да се извини и разкае публично. 

 

    ***
 

    При гледането на едно наказателно дело в Околийския мирови съд - Берковица се развили горещи спорове и пледоарии. Ответника, чийто адвокат бе Ваньо, трябвало да отговаря за умишлено престъпление. Целта му била престъплението да се квалифицира като деяние по непредпазливост. Разпитът на свидетелите и събирането на доказателства продължило до обяд. Съдията дал обедна почивка, след което следвали пледоариите на защитата.
    До тук всичко се развивало добре за ответника и двамата отишли да обядват в близкия ресторант. Доволни от развитието на делото, те се почерпили по едно, после по още едно и още, и още. Когато влезли в съдебната зала били доста почерпени. След пледоарията на защитника на ищеца трябвало Ваньо да пледира. Тръгнал той към банката, клатушкайки се. Там вместо да сложи папката на банката той я сложил до нея, при което листовете се разхвърчали по пода. В залата избухнал смях. Това изнервило съдията и той казал с гневен глас:
    - Господин адвокат, вие сте в състояние на невменяемост! Вие сте пиян!
    Ваньо изправил глава, погледнал съдията с размътен поглед и рекъл:
    - Господин съдия! Ако аз съм пиян, законът не е пиян! Вие съдите по закона!
    Присъдата била за деяние извършено по непредпазливост.  

 

    ***


    На друго дело, колегата му, адвокат от провинцията, за да бъде по-убедителен в аргументите си казва:
    - Ако не е така, залагам си главата, господин Съдия!
    - Протестирам, господин Съдия! Залогът е много евтин! - отвърнал Ваньо.  

 

    ***


    Интересна пледоария прави Ваньо по едно дело, касаещо смъртта на младо конче, което било намушкано от крава. Той бил защитник на ответника. След изясняване на случая, защитата на ищеца пледирала ответника да заплати кончето. Ваньо казал, че ще представи допълнително някои факти.
    След делото Съдията и Ваньо седнали да обядват в "Реклама". Поръчали си кебапчета. Келнерът Георги Булдоко донесъл порциите, сервирал ги пред тях и им пожелал добър апетит.
    Ваньо взел вилицата, набучил едно кебапче от чинията на Съдията и бързо го лапнал. После повторил. На третия път Съдията се засмял, взел Ваньовата чиния и казал:
    - Спечели делото!
    Оказало се, че когато кравата си ядяла зобта кончето най-нахално започнало да яде от зобта й. 

  

    ***


    Съдиите, поради заетост, не ходеха сутрин да пият кафе в кафенето, а момчето -прислужник им го носеше в съда. Там преди заседанието те сърбаха ароматно кафе и сладко, сладко си разказваха мюзевирлъци. Най-често те бяха свързани с гледаните дела и казусите им. Понякога най-невероятни дреболии решаваха изхода на делото. Такъв е примера с делото на Скачокови срещу врачанина с прякор княз Вит за изсичане на дърва от тяхната гора. Тогава горите и полските имоти се пазеха от общински пъдари. Княз Вит беше един от неуловимите бракониери. Целият град знаеше, че той правеше пакостите, но нямаше доказателства. Водеха се многобройни дела, но нито веднъж не го осъдиха. Та това дело самоуверения бракониер и неговия адвокат го загубиха изненадващо. От показанията на изслушаните свидетели не се представили никакви съществени доказателства срещу княз Вит. Последният свидетел по делото бил пъдара Павел Болнио. След съответните процедури се стигнало до доказателствата. Бръкнал Павел във вътрешния джоб на куртката си и извадил запънато парче от вестник. Внимателно го развил, извадил едно малко парче хартия и го подал на Съдията. Тази хартийка се оказала стара призовка на името на Княз Вит. Адвокатът му оспорил това доказателство. Тогава съдията попитал Павел от къде има тази призовка.
    - От мястото на престъплението, Господин Съдия. Намерих я до едно отсечено дърво.
    Оказва се, че изпечения бракониер е допуснал една малка, но досадна грешка. След като се изходил, поради липса на хартия Княз Вит си избърсал задника с призовката и след това я захвърлил. 

  

    ***


    Пак по това време бе нашумяло делото за убийството на Ангел Керката. То се гледаше от стар съдия, вече пред пенсия, голям гастроном и страстен поклонник на гювечите. Мимоходом трябва да отбележа, че съдебните състави, в зависимост от гастрономическите си предпочитания се деляха на много категории - гювечарски, кебапчийски, пуешки и други, за част от които стана вече дума.
    Подсъдимият Исай Сакалията беше си признал всичко и протичането на делото било чиста формалност.
    - В неделя рано сутринта на петата година ние с Керката взехме необходимите продукти и с файтона на Фукалеята отидохме до Дери вол. Там трябваше да направим касапски гювеч. На обяд щеше да дойде компанията и да се направим теферича. Разпалихме огъня на полянката до дола и започнахме приготовлението. Аз режех месото, а Керката приготвяше другите прибавки.
    - Какво беше месото и ти кавардиса ли го? - попитал съдията.
    - Телешко пееле и го кавардисах с агнешка лой. След това нарязах лука и го запържихме заедно с кавардисаното месо. - отговорил Саканлията.
    - В гювеча ли кавардисахте месото и лука пресен ли беше?
    - Да ваша милост. След запръжката поставихме зарзавата в гювеча, - продължил Саканлията.
    - Не заляхте ли гювеча с бяло вино?
    - Заляхме го с бяло вино, поръсихме го с подправките и беше готов да го печем. Тогава не знам какво стана. Ангел залитна и се ръгна на ножа, който държех в ръцете си. Той се хвана за стомаха и се струполи.
    - Къде падна?
    - Падна върху гювеча, счупи го и си опари гъзо. Лицето на съдията станало мораво червено и той казал със съкрушен глас "Тюх, язък за хубавия гювеч!" - при което махнал с ръка и си изпуснал молива, с който си водел бележки. Веднага извикал на разсилния бай Петко:
    - Петко, молива!
    Бай Петко, който бил задрямал на стола си до вратата, се сепнал, отворил вратата и извикал гръмогласно:
    - Да влезе свидетело Петко Моливо!

 

    ПРАЗНИЦИТЕ

 

    Нека да оставим служителите на Темида и де се върнем към корена врачански!
    Врачанинът уважава християнските празници, но не са му чужди и друговерските. От християнските празници е избрал няколко, които празнува типично по врачански. Един от тях е Голяма Богородица (28 август), който е известен с врачанските теферичи.
    Ще си позволя с няколко думи да опиша, какво представлява един врачански теферич. Това е типичен врачански празник, който става във време, когато майката земя е дала всичко, трапезата е отрупана със зеленчуци, плодове, дини, любеници, грозде-ранозрейка и естествено домашна ракия и вино. Основно ястие е Богородишки кебап. Той се прави от агнешко или ярешко месо (сугарета). Рецептата му е следната:
    На огъня се пекът чушки (големи и малки). Опечените чушки се обелват, цепят се на тънко и се поставят в голям глинен съд (негледжосан) с капак. В него предварително е нарязан кромид лук, малки парчета от сърмата и подправките чер пипер, чубрица, магданоз и други). Може да се сложат обелени печени червени домати. Месото се нарязва на късове (пряко на дължината на мускула), които се набучват на дрянов шиш. Последният се поставя над хубава жарава. Заостреният му края се опира на желязно конче, а другия се държи в ръката и непрекъснато се върти за да се опече месото равномерно и добре. Когато месото е опечено, се сваля от шиша с ръка пръстите трябва непременно да се оближат) и се поставя в глинения съд. Избърква се добре с чушките, лука и подправките. Глинения съд се заравя в пепелта непосредствено до огъня, за да бъде топъл.
    Но кебап без врачанска турта е нищо. Туртата се замесва с квас. Добре измесена, тя се оставя да втаса. Докато втасва се подготвя подницата за печене. Тя представлява голям дебелостенен глинен съд, наподобяващ тепсия, обкован с желязна шина. За целта се запалва силен огън, встрани от който се поставя желязно конче. Единият край на подницата се опалва добре, а това се разбира по цвета й - тя става кафяво бяла. За проверка задължително се плюва върху нея и ако плюнката цвърчейки бяга, опалването е завършило. Втасалото тесто се размесва на дървен кръг с големина на подницата. Последната се снема от кончето, избърсва се с мокър парцал и суровата турта се слага в нея. Изпичането може да стане по два начина: под връшник и без връшник.
    Когато е под връшник (железен похлупак, малко по-голям от подницата) той захлупва подницата, а върху него се поставя гореща пепел и жаравина.
    Когато е без връшник, горната част на туртата се покрива с липови листа, които равномерно се засипват с гореща пепел и жаравина. Изпечената турта се изважда от подницата, изтупва се с овлажнен парцал и се увива в дебела кърпа "да си обиколи нивата."
    Ще си позволя да разкажа как съм запомнил врачански теферич на 28 август 1944 година и случката на другия ден.
    На 24 януари 1944 година в 13,15 часа Враца бе бомбардирана. За няколко дни врачани се евакуираха по лозята. Нашето лозе се намираше в местността "Ветрен" близо до "Пиперката". Къщата ни беше на пъпа на Ветренската могила и покрай нея минаваха всички врачани, чиито лозя бяха в "Лешкиното", "Джамбазки връх" и "Каров дол".
    За теферича възрастните се подготвяха старателно. Заклаха едно яре - сугаре. Отделиха месото за кебапа, а от останалото направиха чорба и печено с картофи. Няколко авджии - Коло Бакърджията, свато Петър и Мито юначето тръгнаха сутринта да разходят палашите си и да ударят нещо. Щяха да идат в Каров дол до чичо Коцо (също авджия) и на връщане да вземат Цено Тасков от Джамбазки връх. Докато авджиите ловуваха, кебапа и туртата се печеха, а виното и ракията се студеха в дълбокия геран. Около обяд се чу кучешки лай. Пристигнаха палашите, а след тях и авджиите. Въпреки големите достойнства на палашите, заек не бяха вдигнали и стопаните им пристигнаха с пълни патрондаши и празни торби. Завързаха палашите, изпразниха пушките, свалиха патрондашите и ги закачиха на голямата круша, под която се стягаше богородишката софра. Извадиха гърнето с кебапа от огъня и го сложиха настрана. Насядаха на поляната и започнаха със студената ракия. Ние, децата седнахме на синията под навеса и очаквахме чорбата. В това време започнаха авджийските шеги и закачки. Потърпевш бе чичо Коцо, защото палаша му още не беше дошъл. Едни предполагаха, че е видял заек и се е уплашил, та ако се прибере да му баят от страх. Цено Тасков предложи като свърши теферича да направят хайка за палаша. В разгара на шегите се чу кучешки лай от към дюлите. Чичо Коцо каза:
    - Това е Лишко ( така се казваше палаша му) и лае на заек.
    - Лишко е видял Коло Заеко. По него лае. - шеговито рече Цено Тасков.
    Още не изрекъл последните думи и от дюлите излетя голям сив заек, а след него Лишко. Вързаните палаши се разлаяха, а авджиите скочиха за чифтетата. Настана една суматоха, в която заекът се втурна направо върху мястото, където бяха седнали авджиите. Блъсна гърнето с кебапа, паници, юзчета, шишето с ракия се разхвърчаха, а заекът-хала профуча като стрела и изчезна в корията.
    Лишко се спря, погледна виновно чичо Коцо и започна да му ближе ръката, като че ли искаше прошка. Авджиите събраха какво бе останало от неначенатата трапеза и унило продължиха теферича. Всеки един от тях мислено се закле да отмъсти на сивия заек за поруганата авджииска чест.  

 

    ***


    В тези тежки военни години ние живеехме волни и свободни в своя детски мир. Тъмна сянка върху волните детски игри и свободен живот хвърляше страхът от шумкарите. Всички се страхувахме и всеки миг очаквахме да се срещнем с тях. Създадохме антишумкарска дружина. Целта на дружината беше охраната на могилата от шумкарски набези. Разузнаването ни бе доложило, че шумкарите нападат най-вече мандрите. В могилата всяка къща беше мандра, защото нямаше къща без кози, овци или крава. Производството не беше толкова, че да изпращаме на фронта за германците, но не знаехме какво знае разузнаването на шумкарите.
    За тези срещи бяхме подготвени морално и най-вече материално. Всички момчета от най-малкото до най-голямото бяхме въоръжени. Носехме големи криваци и обезателно хладно оръжие - нож запасан на кръста. Ножовете на малките бяха дървени, а на по-големите разнообразни по вид и калибър. Всеки си хвалеше ножа, стоманата от която е направен, острието и големината му. Много често ножовете на по-малките ставаха за присмех и подигравки. Наред със забиването на ножовете в земята или в дърво играехме следната игра:
    Собственикът на ножа го забиваше вертикално в земята. Някой от по-големите започваше да го прихваща с пръсти от основата на острието до края на дръжката. При това прихващане той наричаше - нож, ножага, корми жаба, стържи гащи, муши говно. Редът на наричане беше произволен и почти винаги ножовете на по-молките се квалифицираха като корми жаба, стържи гащи или муши говно.
    Независимо от квалификацията всички ножове бяха готови за неравен бой с шумкарите. Юли, най-малкият от нас, запита дядо ни защо им казват шумкари.
    - Вие толкова време ходите по корията, не можахте ли да ги видите?
    - Не, не сме.
    - Те така умело се крият, че и под шумка да ги търсиш не можеш да ги намериш. За това им викаме шумкари.
    Ще си позволя да разкажа как завърши последното участие в неравната битка на момчетата от нашата фамилия.
    Един от чичовците ни работеше като полкови сарач в 35-ти пехотен полк. Много ни обичаше и ни майстореше каквото можеше. В деня на описания злополучен теферич той подари на всички момчета по един плетен кожен колан, голяма радост, голямо нещо! Никое момче от могилата нямаше такъв колан. Особено красиви бяха токите. Железни никелирани, с изобразен змей, от чиито ноздри излиза огън. Токата не изискваше дупки, а се затягаше само от опъна. С нетърпение дочакахме да се съмне, за да запашем ножовете на новите колани и да видим изненадата по лицата на другите момчета от могилата. След обилна закуска, запасали на новите колани ножовете, поехме със стоката за Дъбника. Радостта и гордостта ни, която предизвикваше завист у другите момчета, не трая дълго. Физиологичните нужди, даже и на такива с нови колани и блестящи токи са едни и същи. Дали от ярешкото печено, дали от прясното мляко, това и до ден днешен не се разбра, но стомасите ни започнаха да клокочат като вулкан. Лавата напираше да излезе. Един по един започнахме да се присвиваме и огъваме като тръстики. Стиснали кълки правехме отчаяни опити да разкопчаем коланите и свалим гащите. Но, уви! Колкото повече дърпахме коланите, толкова повече се затягаха. О, героичен миг! Въпреки отчаяната геройска съпротива лавата напъна и се стече по кълките ни. Само след секунда зехме позиция в Дъбника. Изтърсихме доколкото можахме лавата във водата, което дойде като десерт за рибата, защото, около нас за секунди стана гъмжило. Веднага събрахме стоката и поехме за дома. Най-напред пристигна най-големия, на които чичо ни му беше подарил войнишки брич. Яхнал коня той пристигна с напълнен брич а след него рояк мухи съблазнени от миризмата. Чичо ни още не бе разкопчал колана му, когато започнахме да пристигаме един по един с новите колани, ножовете на тях и мокри панталони, от които по кълките ни се стичаха ручейчета непокорна лава. Бързо бе сложен големия котел на огнището да се топли вода. Изкъпани и преоблечени след голямата битка, ние седнахме на софрата. Чичо ни обясни, че коланът се разкопчава не като се тегли, а напротив като се разхлабва и се изтегли буренцето. Разбрахме грешката си, но беше много късно. Противошумкарската дружина беше изкарана за известно време от строя. Това бе разбрано и от съветското командване, което спокойно след няколко дена отвори война на България и я окупира. Три или четири дена след това ветренските шумкари завзеха властта. Вече не бяха шумкари, а народни партизани.
    И досега не мога да си обясня някои неща. На 9-ти септември, а и след него се явиха толкова много шумкари, че Стара планина не може да ги скрие, камо ли Ветренската могила. В крайна сметка дядо ни е бил прав. Те са били под всяка шумка и шумкар. Сядам да пиша сценарии за нов филм, ама не "На всеки километър", а "Под всяка шумка и шумкар". Чудя се кой ще изпълнява главната роля, защото Ламбо остаря. В песента ще се пее "Ние сме под всяка шумка!".

 


    ТРИФОН ЗАРЕЗАН

 


    Друг християнски празник, тачен от врачани, е Трифон Зарезан. Отдавна битува мнението, че във Враца виното е повече от водата. Рязането на лозята се е смятало за облагородяване. То има хилядолетна история. Още в древността рязането се е смятало за религиозен акт.
    В гръцката митология се разказва за това как при пътуването си из арабските страни Дионисий седнал да си почине под една лоза. С няколко грозда той утолил жаждата си и добил много сила. Гроздето много му харесало и той изскубал една малка лозичка, за да я занесе и посади на родния си остров Наксос. За да не изсъхне, той я посадил в череп на птица и я засипал с малко пръст. Пътуването му било дълго и той прехвърлил лозичката в череп на лъв, но след време и той се указал малък. Затова я прехвърлил в по-голям череп - на магаре, така я донесъл на острова, където я посадил.
    Философски погледнато прехвърлянето на лозичката в различни съдове има алегоричен смисъл.
    Птичият череп значи малко пиене на вино, което прави човека весел и волен. Веселостта го кара да пее, а волността - да лети в мислите си като птица.
    Лъвският череп значи повече пиене на вино, което дарява на човека силата, смелостта и храбростта на лъва.
    Магарешкия череп значи прекаляване в пиенето на вино, което прави човека глупав и инат като магаре.
    Тези алегории са актуални и поучителни и до ден днешен. Ще си позволя да се върна половин век назад и да разкажа една зарезанска история, която преживях аз и моите приятели по онова време.
    Преди да започна историята искам да се спра на врачанската традиция при зарязването на 14 февруари - денят на Трифон Зарезан. Празникът се честваше най-малко два дни, като нощуването на лозето беше задължително, независимо дали пред празника или след него. Естествено е, че храната трябваше да бъде в такова количество, че да стигне и хартиса. Задължително беше телешко шкембе, пастърма, бабе, кървавица, луканка, пържола, сланина и всичко останало от коледното прасе. Напитките обикновено бяха домашна ракия и вино, което врачани сипваха в бурета на самото лозе. Нямаше къща, която да беше без 200-300 литрово буре с вино. Това предвидливият и практичен врачанин правеше с оглед на три неща - избягване на акциза, за да има по-голямо количество вино през време на пролетната земеделска работа, и транспортирането. Тогава беше резил за врачанина да носи с дамаджана вино на Зарезан. Ако някой допуснеше такава грешка, за години напред ставаше посмешище на града.
    Нашата компания се състоеше от момчета и момичета, свързани помежду си със здраво приятелство. Някои бяха "гаджета", а други приятели. Независимо от това винаги единни и задружни. Една от любимките ни беше Лили - палава хубавелка, която всеки от нас искаше да притежава. Тя беше умно момиче, знаеше цената си. Пееше добре и свиреше на акордеон. Винаги беше център на внимание в компанията. За този Зарезан тя обади, че ще дойде, но с един неин приятел от София. Това помрачи малко настроението на мъжката част от компанията и повиши това на нежната половина от нея.
    В уречения ден впрегнах коня в шейната и потеглихме за лозе, като пътьом събирах компанията. При ветеринарната лечебница ни чакаше Лили с нейния приятел. Качиха се на шейната и продължихме за лозето. Както вече е известно, то се намираше на пъпа на могила "Ветрен" на около 500 метра от Пиперковия хан, който всички наричаха Пиперката. Вниманието на групата бе насочено към приятеля-софиянец на Лили. Той беше едно мило хубаво конте облечено във винтяга, голф, вълнени чорапи и спортни обуща.
    Сега когато пиша тези редове, с нотка на тъга и умиление, си спомням чувствата, които вълнуваха всички. Неволно ми идва на ум строфите на Пушкин:   

    "Если жизнь тебя обманет;
    не печалься, не сердись;
    в день униния смирись;
    Ден веселья, верь настанет.
    Серце в будушем живет;
    настояще не унило;
    все мгновенно, все пройдет;
    что пройдет, то будет мило."

    Какво по-красиво от летяща шейна, теглена от кон, чийто ноздри изригват вулкан от пара, а зад шейната се вдига облак от сребристи снежинки. Лети шейната, а ние се носехме на крилете на младежките мечти и копнежи в очакване на неизвестното, което трябваше да се случи през тази приказна нощ. Ех, години, години, колко бързо и къде отлетяхте?
    Пристигнахме, разтоварихме багажа, завих и прибрах коня в яхъра. Сложих му сено и влязох в къщата. Приготовленията бяха започнали. Едни носеха дърва за огнището, други свиваха гнездата си за спане, трети пуснаха грамофона, четвърти донесоха вода от кладенеца, а аз като домакин се заех с кухнята. Запалих огнището, закачих котела над него и сложих шкембето да ври. Момичетата наредиха софрата с мезетата и всички седнаха около нея. Наточих едно калайдисано котле с вино и по-нетърпеливите започнаха да замезват и целуват котлето. Длъжен съм да кажа, че бурето с виното беше в яхъра и от големия студ водата беше замръзнала, а аз точех пивко, пенливо и много силно вино.
    И сега пред очите ми е идиличната картина за описването на която моето перо е слабо и недостойно. Навън ясно мразовито време, а вътре гори силен огън в огнището, над което котела с врящото шекембе издава приятна миризма. Около софрата насядали млади хора, копнеещи за силни преживявания и любов.
    С течение на времето целувките на котлето зачестиха, градусът се повиши и компанията започна да става шумна. Естествено, че в центъра на вниманието беше приятеля на Лили. Той се представи като Пенчо Коньовичарчето. Така го знаела цяла София. На онова време да си от София беше гордост, а още по-голяма беше да си коньовичар. Беше много "отракан", носеше туристически нож с компас. Като всеки изискан кавалер беше купил дамски цигари "Фемина", с които черпеше всички момичета. Момчетата пушехме евтини цигари "Арда". От дума на дума, а и под влиянието на винцетозапочнахме да си разказваме подвизите. Оказа се, че Пенчо Коньовичарчето, освен боксьор, е шампион в дисциплината "Партизански марш" и ножа с компаса му е наградата. Тази дисциплина освен физическата издръжливост изискваше много добро ориентиране. За да направи по-силно впечатление, той непрекъснато си тананикаше нещо, което мислеше, че е джаз и в такт с него се кълчеше.
    Когато шкембето увря, в къщата цареше познатата атмосфера - грамофона свири, някои танцуват, други се целуват, а трети целуват котлето и си разказват небивалици. Аз трябваше да направя запръжката на шкембе чорбата. След запръжката котела се повдигаше с веригата над огнището и през цялото време на Зарезана имаше топла чорба. Няма да давам рецептата на запръжката, защото е семейна тайна. В момента, когато сипвах в тигана прясно мляко, Пенчо дойде при мен и с учудване запита:
    - Ти готвиш пражено мляко? Не съм ял до сега такова.
    За зла врага до мен се намираше Мито, зевзекът на компанията, и чу въпроса на Пенчо. Почеса се по врата, усмихна се дяволито и рече:
    - От сега тоя не е никакъв Пенчо Коньовичарчето, а Пенчо праженото мляко.
    В стремежа си да се докажем, че сме мъже и пушачи всеки пушеше на поразия. И в един хубав момент се оказа, че нямаме цигари. Ами сега? Единствен изход беше да отиде някой от нас на "Пиперката" и да купи. Времето беше доста напреднало и настъпваше нощта. Луната беше грейнала и навън господстваше една мразовита сребърна нощ. Добре, ама кой да отиде? Заваляха различни предложения, но накрая Мито предложи да отиде Пенчо, който е шампион, има компас и най-вече е безстрашен коньовичар. Естествено след тези хвалби и признания за достойнствата му, Пенчо не можа да откаже. Стана, провери ножа си, облече винтягата и смело се запъти да изпълни мисията в мразовитата нощ. Компания продължи празника. Измина час, а от Пенчо ни вест ни кост. Лили започна да се безпокои, а ние я успокоявахме кой както може. Когато измина и втория час безпокойството обхвана и нас. Момчетата се облякохме, разделихме се на групи и тръгнахме да търсим Пенчо. След безполезно търсене и мръзнене всички се прибрахме и единодушно решихме, че Пенчо си е отишъл във Враца.
    Призаран Мито излязъл да се облекчи и видял по пъртината към къщата да се приближава Пенчо. Веднага влезе вътре и запя с пълен глас познатата песничка: " Я излез, я излез Лиляно моме, та срещни, та срещни своето либе! Хей, хей, хей!" Още незавършил песента, вратата се отвори и на прага застана клатушкайки се Пенчо. Гръм и мълнии. От Пенчо Коньовичарчето беше останала бледа сянка. С преметната на врата, като на индуски махараджа, връзка с люти чушлета. На нея висяха само дръжките им и тук, там няколко здрави чушлета. Винтягата и голфа бяха изцапани и силно измачкани, а от ножа висеше само канията. На въпросите ни той не отговори, нямаше желание, а и не можеше да говори. Къде е нощувал си остана тайна, която не беше трудно да разберем. В цялата могила се празнуваше Зарезан.
    Така злополучно завърши Зарезана за Пенчо. Равносметката показа похабени дрехи, изгубен нож и силно главоболие. За компенсация на тези загуби той спечели това, че вместо Пенчо Коньовичарчето си замина като Пенчо праженото мляко.
    Поуката пък беше - не пий никога вино от магарешки череп!

 

 

 


  * Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories