bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories  

           

Вода от извора®

(ЛЮТИ ЛАКЪРДИИ ЗА БЛАГИ ВРАЧАНИ)

V част

    

 

худ.Петър КъчевВеско Лазаров

  

     Посвещавам тези мои скромни писания на всички врачани, които в продължение на векове, въпреки всички катастрофи и бедствия запазиха своя облик. Независимо в коя географска точка на майката земя се намира, врачанинът си остава врачанин и никога не забравя "Камико". Врачанинът е като еделвайса. Цъфти усамотен и сега никому ненужен.

 

   
    ТАНАС ЕМШЕРИЯТА


    Нисък, с малки мустаци, облечен с дрехи алафранга. Кръчмата му се намираше на площада срещу касапските дюкяни. Малък, опушен дюкян с няколко маси. В ъгъла димеше по цял ден скара с дървени въглища. От скарата в кръчмата цареше полумрак, а от комина се разнасяше над целия площад приятния аромат на печено. Постоянните му клиенти бяха касапите, а адвокатите от околните кантори и съдиите от градския мирови съд обядваха вкусна скара. Специалитетът на кръчмата бяха печени пресни дреболии -момици, бъбреци, ядки, дробчета. Обикновено Емшерията ги вземаше от касапите без пари или срещу някаква почерпка. Затова ги продаваше много евтино. Кръчмарският тезгях се намираше в дъното, до скарата. Над тезгяха висеха две табели, дело на художника Петър Графо. На тях показалеца на една ръка сочеше надписа "Уважение всекиму, вересия никому!", а на другата "Тук е така!". Кръчмата беше благодатно място за шеги и мюзевирлъци. За тази атмосфера допринасяше и самия стопанин - класически шегаджия и мюзевир.
    Ракията и виното клиентите пиеха с юзчета. Скарата се сервираше направо в дървени танурчета. Много често клиентите отиваха до скарата, пробираха си каквото им хареса и с машата го слагаха на танурчето.
    Веднъж дошъл някакъв виден столичен адвокат. Довел го негов колега да обядват. Отишъл до тезгяха и попитал:
    - Какво ще ми предложите за обяд?
    Танас си наливал юзчетата и не повдигнал глава, а и да я е повдигнел, от ароматния пушек нищо не се виждало. Помислил, че е някой шегаджия врачанин и му отговорил:
    - Курче на танурче! Вземи си танурче и иди си избери от скарата! Ама гледай да е по-голямо и да е добре опечено!
    Адвокатът се посмутил за момент, но после взел едно танурче и си избрал каквото му харесвало.
    През време на обяда, заедно с момичката схрускал едно малко въгленче. Бутнал танурчето на страна, отишъл до тезгяха и възмутено казал:
    - Как може такова нещо? Щях да си счупя зъбите. Провинциалист с провинциалист!
    Танас миел юзчетата и ги подреждал. Погледнал възмутения клиент и си изтрил ръцете в мазната престилка. После вдигнал, показалеца на дясната ръка и му посочил табелата, на която пишело:
    "Тук е така!"
    Цялата кръчма избухнала в смях, а видният адвокат бързо, бързо изнесъл дебелия си задник.


    ДАНЕТО И САЛИ


    Ще бъде голям грях, да не кажа престъпление, ако не опиша една малка част от хората, които придаваха колорита на Враца. "Сериозните" хора на града ги наричаха "шашави". Етикет за хора с известни умствени недостатъци. Аз мога да се съглася до някъде, затова защото всеки един от тях си беше по своему "шашав". Да е шашав човек, не значи че трябва непременно да е с умствени отклонения. Няма човек на тази земя в определени моменти да не е бил шашав. Всяко увлечение по нещо си е своего рода шашавлък. Сега е модерно тогавашния шашавлък да се нарича, в най-лека форма мечтателност, в средна - хоби, а при по-силна форма - ексцентричност. Твърдо съм убеден, че ако всички хора са били "сериозни", човечеството да е застинало в определен стадий на развитие и да не е помръднало векове напред. Нима Икар, Архимед, Кюри, Айнщайн не са били по своему шашави?
    Моля да ми бъде простено, че в защита на моята теза дадох пример със светила на човечеството! Моите герои са много далеч от тях и тяхната шашавост се свежда до решаване на дребните им житейски проблеми. В хода на събитията, които описвам, ще се убедите дали тези герои са по-шашави от онези сериозните и умните.
    Дането живееше в бащината си къща до Пинташката бахча. Доколкото е известно на автора, е учил в гимназия, но дали е завършил не е знайно. Едно солидно за времето си образование.
    Винаги внимателен, учтив и леко изнервен, много чувствителен, със забързана походка го срещаха сутрин врачани. Като всички и той отиваше да се труди. Местоработата му беше площад "Ботев". Обикаляше кафенетата, адвокатските кантори, халите и фурните. Работеше като момче за поръчки. Разнасяше срещу минимално възнаграждение по адвокатските домове покупките - месо, хляб, зеленчуци и други.
    На главата си носеше офицерска фуражка, а военната му куртка беше окичена с медали и значки. Те бяха основния му шашавлък. Ако направим сравнение със съветските ръководители и военни по онова време ще видим, че шашавлъка на Дането е милионна част от техния. Дането носеше по четири, пет медала, докато за техните нямаше място по гърдите им. Единственото, по което си приличаха, бе че и те, и Дането се самоизтъкваха и самонаграждаваха. Богатото му въображение и фантазия бяха изградили един мил и скъп образ за него - несъществуващата чехкиня, на която бе предан роб. Тя бе за него като Дулцинея Тобозка за побратимия му Дон Кихот. Знаейки за тази любов, неколцина врачани мюзевири регулярно му изпращаха любовни послания от нея. Обръщението винаги беше: "Мой любими, Йорданциславе!" Когато получеше такова писмо, той беше неописуемо щастлив. Прегърнал писмото до гърдите си, танцуваше под звуците на устната хармоника на приятеля си Салията. Когато Сали го нямаше - си пееше "О, донна Клара". Тази любов го окриляше и той с нетърпение очакваше съдбовния миг, но...
    Добър приятел на Дането беше музиканта Славчо, когото всички наричаха Сали. Българин, израсъл и възпитан в циганско семейство, Сали се препитаваше като Дането. Основното му препитание беше хамалуването. Всеки божи ден, според разписанието на влаковете, той и още няколко души (Рако, Софията, Мунията) чакаха пътници, на които да носят багажа. Тогава нямаше градски транспорт, а само няколко файтона (Климата, Фукалеята, Бакьовото, Патрата, Керата, Цеко, Стефчо и други) Когато имаше някакъв празник, свиреше с Палашовата музика на бас флигорна. Иначе непрекъснато си свиреше с устна хармоника.
    Преди да излезе на пиацата Салията работеше като домашен прислужник в семейство медици. Жената беше красива французойка, която като всички французойки си имала адет. Кабинетът на мъжа й беше извън дома им и тя скучаела. Повече време от деня си виждала Сали, а не мъжа си. Ходела доста неглежирана, което карало Сали волю, неволю да лъска кларинета по няколко пъти на ден. Един ден случайно станала свидетел на лъскането. От любопитство или от нещо друго автора не може да знае, тя поискала да посвири на добре изкъпания "С" кларинет. Кларинета й харесал много и тя се пристрастила към него. Но всяко пристрастие е издайническо. Разбрал съпругът, че неговата флейта - пиколо е заглушила "С" кларинета. Според партитурата солото й било малко, Сали не разбирал от ноти. Като всеки цигански музикант непрекъснато правел импровизации. Единствен изход бил да прокуди вдън гори тилилейски собственика на "С" кларинета.
    Така злощастно завършил кариерата си Сали. Останал на улицата без препитание. Намразил "С" кларинета, който му донесъл мигове блаженство и цяла вечност тегло. Затова свиреше само на устна хармоника и по-рядко на бас флигорната.
    Дането и Салията бяха истински врачани-мюзевири. Приятелството им беше мъжко, но това не им пречеше да си правят взаимно мюзевирлъци. Мрачна сянка върху тяхното приятелство хвърли появяването на една злокобна личност. Това бе новият фелдфебел-нотист, тъпанджия във военната музика на 35-ти пехотен полк. Среден на ръст, мургав с тънки мустачки, той привличаше погледа и желанията на не една циганка от Игризката махала.
    На едно от редовните градски увеселения в градината на Военния клуб, където военната музика свиреше, тьпанджията се запознал със Сали. Станали близки и когато част от музиката свирела на частни журове и джамбурета, Сали му помагал да носят тъпана, а понякога биел и барабанчето. Покрай Сали тьпанджията се запознал и с Дането.
    Неизвестни за автора са подбудите, които накарали Дането да отиде и каже на майката на Сали, че тьпанджията му е взел честта. Мюзевирликът скоро се разнесъл из целия град. Това разгневило майката на Сали и тя упорито търсела среща и обяснение от тьпанджията. Но да се срещне с него или капелмайстора майор Велчев не й се удавало. На края щастието й се усмихнало. На Гергьовден 35-ти пехотен полк излизал на парад. Най-напред капелмайстора, след него музиката, знамето на полка, командирите на полка и ротите. Когато музиката свирейки навлизала в стария табашки мост, майката като орлица се спуснала върху тъпанджията, който бил последен, а след него вървял знаменосеца с асистентите. Хванала здраво ръката с киака, за да не я удари с него, и неистово се разкрещяла:
    - Мръсник, с мръсник! Да платиш честта на сино ми! Господ да те убие!
    Тъпанът спрял, музика без тъпан е нищо, а военен парад без музика - нула. Тази случка помрачила парада и дала материал на мюзевирите. Сали разбрал, че е орезилен завинаги и то от негов приятел. За да не остане по-назад, малко по-късно пуснал слух, че тъпанджията е орезилил и Дането в боровете край хижата. Новият мюзевирлик се разнесъл светкавично из града и започнали коментари. От многото повтаряния Дането повярвал, че е имало такава случка. Един ден, за да излезе герой, той казал на Сали, че при резила той така се въртял, че счупил киака на тъпанджията. Това значи, че вече няма опасност и за двамата.
    Тъпанджията имал добра булка. Една сутрин Дането и Сали стояли пред кафене "Спортна среща" и си приказвали. По едно време на отсрещния тротоар, покрай адвокатските кантори, се появила жената на тъпанджията с дамска чанта в ръка. Сали побутнал Дането и му казал шепнешком:
    - Мале, Дане, това е жената на тъпанджията.
    - Е-е-е, та к,во? - попитал Дането.
    - Она отважда, у съдо! - отговорил Сали.
    - Какво ще прави там? - пита Дането.
    - Отважда да подаде молба против теб дек си счупил онаа работа на мъжо й.
    - Ти откъде знаеш?
    - Я не съм ли ти казал? Одила е при адвокато Папукчиев да й пише жалбата. Она сака затвор и много пари.
    Като светкавица Дането пресякъл улицата и се намерил на другия тротоар. Точно пред Алековата фурна срещнал жената. Коленичил пред нея, хванал й ръката с две ръце и започнал да я целува. Жената останала като гръмната от неочаквания жест на Дането.
    - Мила Госпожо! Коленопреклонно Ви моля за прошка! Аз не съм виновен! Не съм счупил нищо! Може Салията да е. Смилете се над мен и не ме вкарвайте в затвора! - молел се Дането със сълзи на очи.
    Жената отначало нищо не разбрала, но когато видяла отсреща ухилената физиономия на Салията се сетила. Освободила си внимателно ръката, помилвала Дането по фуражката и усмихната му рекла:
    - Стани, Дане! Господ и аз ти прощаваме! Мъжът ми си е виновен! Знаеш къде живеем и ела утре преди обяд да ти дам нова фуражка и куртка!
    На другия ден след обяд Дането, с нова фуражка и куртка, подарил на Сали старите с думите:
    - Заповядай! С акъл си ги изкара!

 

   КАРАКОНДЖО

 

   Караконджо е герой от много по-късно време. Като малък лежал от детски паралич, което дало отражение в ходенето и говора му. Като ходеше си влачеше краката и говорът му беше провлечен. Казано е, че когато Господ взема едно, дава две. Щедро го бе дарил с мързел и добър апетит. След многогодишно учене в началното училище, когато неговите връстници тръгнаха по донаборни комисии, той реши, че е време да привърши с науките и да се заеме с ползотворен труд. Отначало се въртеше около пазара. Тоя го почерпи, оня му даде нещо и така минаваха дните му. Родителите и познатите го изпращаха по покупки. Това беше стихията му. Търговец не можеше да го излъже или да му даде некачествена стока.
    В една студена януарска утрин Караконджо тръгнал за мляко в млекарницата. Дали от хлъзгавия път, дали от бавния му ход, но когато дошъл пред млекарницата имало голяма опашка. Това обаче не го смутило и той леви, леви, та пред всички влязъл в млекарницата. Хората от опашката възнегодували и започнали да го хулят. По средата на опашката се намирала една от неговите учителки. За да умилостиви опашката, тя казала:
    - Оставете го, не виждате ли, че е шашав?
    Излязъл Караконджо с пълна чанта и си тръгнал. Когато се отдалечил на безопасно място, се обърнал и викнал към опашката:
    - Е-е-е, шега! - той не можеше да каже "С" - кой е шашав, язе или вие? А, мръзнете шега да ви.... мамата! - и усилил хода за дома.   

    ***

    По-късно отиде на работа в хлебозавода. Подлеза на гарата не беше направен и работниците трябваше да минават през всички коловози. Работа доста трудна, особено нощем, когато правят маневри товарните влакове. Една късна вечер Началник гарата видял нашия човек, че преминава линиите яваш, яваш и му викнал:
    - Ей ти! Какво се мотаеш по нощеска, ами не отиваш да легнеш?
    Караконджо си замълчал и когато преминал коловозите и бил вече в безопасност се провикнал:
    - Къде да ида да легна, бе? При жена ти ли? Дай ми бележка!
    Сега като описвам тези случки, основателно си задавам въпроса на моя герой Караконджо: "Кой е шашав?"
    Близо половин век бяхме управлявани от човек, професионален революционер, който не можа до края на дните си да назове правилно целите на своята идеология. Тази идеология в името на която дойде на власт и в нейно име стана Диктатор. Отговорете си Вие, ако можете, кой е шашав?

 


    КОГАТО НАЛИВАХМЕ ОСНОВИТЕ

 


    На 5-ти септември съветският ботуш стъпи в България, защото СССР ни обяви война.
    След няколко дневни сражения с полиция, жандармерия, и цялата българска войска (тогава бяха няколко армии) смелите и безстрашни бойци от НОВА взеха властта. По указания на Г. Димитров от Москва, бе създаден ОФ. От неговите редици излъчиха първото ОФ правителство, начело с вечния превратаджия Кимон Георгиев.
    Изведнъж религията стана опиум и молитвите преди учебните занятия бяха премахнати. Изчезнаха портретите на възрожденците във фоайетата и на тяхно място се появи Сталин и Славчо Трънски с шмайзер в ръце и каскет на главата. Отрекоха се всички християнски добродетели, на които бяхме научени. За пример на най-голяма добродетел беше даван Павлик Морозов и непрекъснато ни се втълпяваше да следваме неговия пример. В обществото и в училище се въведе официално обръщението "другарю", с което всички станахме равни. Хората, които ни учеха на акъл ни станаха другари. Много от перекендетата започнаха да оригиналничат и вместо "другарю" се обръщаха "Ей, таварищ!" В училище вече не пеехме патриотични песни и маршове. Те бяха забранени, защото са шовинистични. Стигна се до там, че Иван Вазов бе изкаран шовинист. Вместо "Боряно, Борянке", или " Горице ле лилянова" запяхме "Когато на Дунав се мръкне", "Партизан за бой се стяга", "Катюша" и други. Вместо народните хора и ръченици, заиграхме казачок. Наистина се мръкна не само над Дунав, а над цяла България и то за близо половин век.
    В хода на този революционен кипеж и борби имаше и не малко комични случки. Спомням си един такъв епизод.
    За да уплашим империалистите, които се готвеха за война, а ние се борехме за мир, за щяло и нещяло се правеха митинги, шествия и манифестации. Манифестациите започнаха от 1-ви отдел, минаваше се последователно през всички отдели (4 на брой) и завършваха на площада. Официалните лица стояха на стълбището пред читалище "Развитие" и поздравяваха манифестиращите. Срещу тях на тротоара свиреше духов оркестър. Понеже военната духова музика беше на фронта, свиреха духовите музики на училищата. Една от най-добрите духови музики беше тази на мъжката гимназия "Цар Борис III". Неин ръководител беше покойния Матей Кунторов.
    На една такава манифестация свиреше духовата музика на мъжката гимназия. Трябва да кажа, че манифестациите траеха с часове, като през цялото време музиката трябваше да свири. Свирила музиката, свирила български и съветски революционни песни, но репертоара им се свършил. Тогава господин Кунторов вдигнал палката и музиката започнала да свири "Край Босфора". След около пет минути пристига запъхтян един милиционер, криводолски циганин, когото наричаха Молотов и му казва:
    - Другарю Кунторов, спрете веднага да свирите!
    - Защо? - пита го г-н Кунторов.
    - Защото така ми наредиха официалните лица.
    - Иди ги попитай, защо трябва да спра музиката, след като половината от манифестацията не е свършила!
    Аз имам нареждане да свиря, докато мине и последния манифестант.
    Молотов се затичал и след малко се връща още по-запъхтян и объркан.
    - Каза ли им какво ти казах? - пита г-н Кунторов.
    - Казах.
    - Е, какво ти отговориха?
    - Казаха веднага да спреш, защото тази песен е забранена!
    - Коя песен е забранена?
    - Тая, която свириш.
    - Това не е песен, а марш. Така им кажи! Отива Молотов и се връща разгневен. Хваща ръката на Кунторов и му казва на един дъх:
    - Маршът "Край Босфора" е забранен и престанете да свирите!
    Господин Кунторов се освободил от ръцете му, усмихнал се и му казал:
    - Кажи им на официалните лица да бъдат спокойни! Мелодията е същата, но аз съм изменил текста. И продължил да свири същия марш.

 

 

 


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories