bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories  

           

Вода от извора®

(ЛЮТИ ЛАКЪРДИИ ЗА БЛАГИ ВРАЧАНИ)

IV част

    

 

худ.Петър КъчевВеско Лазаров

  

     Посвещавам тези мои скромни писания на всички врачани, които в продължение на векове, въпреки всички катастрофи и бедствия запазиха своя облик. Независимо в коя географска точка на майката земя се намира, врачанинът си остава врачанин и никога не забравя "Камико". Врачанинът е като еделвайса. Цъфти усамотен и сега никому ненужен.

 

    ВРАЧКАТА

    Дядо Илия бе занаятчия и добър майстор в занаята си. Като всеки занаятчия, той беше голям кюрлукчия. Работилницата му се намираше в Хармана, на такова място, че всички селяни, идващи на пазар, минаваха покрай нея като през баждарница. През пазарните дни идваха много цигани - копанари и калайджии от околните села, за да продават стоката си. С тях идваха и циганките им, които всеки знае, че са известни с врачуването си.
    В един такъв пазарен ден дядо Илия излезе пред работилницата си да изпуши един тютюн на чист въздух. Седнал на един стол под липата и започнал да си свива цигара. Тогава по-сиромасите не пушеха купешки цигари, а си купуваха нарязан тютюн и цигарени книжки, в които завиваха тютюна. Голям майсторлък беше да се свие цигара, твърда като молив. Отдолу идвали две циганки, едната стара като дядо Ной, а другата млада и засукана. Спрели се при дядо Илия, стоварили торбите и старата му рекла:
    - Добър ден, майсторе! Ще ми свиеш и на мен една цигара, пък аз ще ти врачувам за нея! Като гледам голем късмет те чака!
    - На какво ще ми врачуваш? - попитал той и й подал цигарата.
    - На каквото искаш, на карти, на ръка, или на боб. - рекла циганката.
    Дядо Илия станал, завърнал престилката си, бръкнал в джоба на панталона си, извадил една сребърна столевка и казал:
    - Ще ми гледа невестата и ако познае, освен цигарата и столевката ще й дам!
    - Младо е още невестето, ама по гледане не пада по-долу от мен. - рекла зарадвана циганката.
    Оправил си престилката майстора и казал:
    - Гледай ме невесто добре! Ако познаеш в кой крачол ми е онази работа, халал да ти е стотачката!
    Гледала го невестата, оглеждала го и старата циганка. Посъветвали се на цигански и невестата отсякла:
    - В левия крачол е! Давай стотачката! Усмихнал се дядо Илия и казал:
    - Не позна! А да беше рекла и за десния пак нямаше да познаеш!
    - Защо бе майсторе? - попитали в един глас циганките.
    - Защото отдавна го няма нито в левия, нито в десния. рекъл тъжно той, подал им столевката и си влязъл в работилницата...


    ДЕЛИ ПАПАЗ


    По онова време, когато Враца беше 18000 жители имаше три гробища - български (сега старите гробища), турски над (Окръжната болница) и еврейски (между Бутов дол и Бистрец). Българските и еврейските съществуват и сега, а турските само като наименование на местност. Погребенията на покойниците ставаха по съответните религиозни канони. Евреите ги опяваха в Хаврата от Хамамбашията, турците ги къпеха, увиваха ги в един чаршаф и ги оплакваха в къщи. До гробищата ги караха с каруца и там ги изтърсваха в гроба. Като изтърсят мъртвеца, всички бягат на страни, а той както падне, така го заравят.
    Българските погребения се извършваха съгласно християнските обичаи. Тогавашните християнски погребения не се различаваха много от тези, които се извършват сега.
    Колите(наречени катафалки), които превозваха покойниците бяха специална конструкция, с конска тяга. При починал човек камбаната на черквата, в която той е енориаш, бие цял ден. По този начин се известява на махалата, че е починал еди кой си. Покойникът, когато дойде време за опелото, се взема с катафалката от дома му и се закарва в черквата. При този транспорт се спазваха съответните ритуали:
    Конете, впрегнати в катафалката, бяха облечени в черни савани, кочияшът също. Ковчегът с покойника се поставя върху черга на катафалката, като капакът е махнат, за да може покойникът да се прости за последен път с хората от града. Траурното шествие до черквата и от там след опелото, до мястото на вечния покой ставаше по приетия ред. Най-напред върви кръста с името на покойника (носеше го Салията), след него факлията (носеше я Иван Рако), после тавата с житото (носеше я на главата си Фръцко), следва свещеникът, който пее и размахва кадилницата, катафалката и траурното шествие. Хората, които срещаха шествието, се спираха, докато то премине, прекръстваха се и покланяха на покойника.
    Ще бъде престъпление, ако не отделим малко внимание на личностите, водещи траурната процесия. Това бяха хора достойни за велико перо. Докато свещениците бяха различни в зависимост от енорията на покойника, то двете катафалки и тримата носачи бяха неизменен атрибут на всеки погребален ритуал. За този ритуал се изискваше артистичен талант, който не им липсваше, особено на Салията и Фръцко, Отношенията между тях бяха приятелски, въпреки че живееха в различни части на града - Рако в Хармана, Фръцко - в Пинташката бахча, а Салията - в Кемера. Особено артистичен беше Фръцко. Той беше нисичък, облечен в черни дрехи и с неизменен каскет на главата. Каскетът му беше огромен и отвътре имаше някакви подплънки, които облекчаваха главата му при носене на голямата тава с жито върху нея. Тъга и умиление изпитваше като го гледа човек, когато траурната церемония се движеше. Отпред Салията, изправен като гвардеец, взел за почест вместо пушка погребалния кръст, след него Рако, стиснал с ръка факлията, вървейки в такт с конете на катафалката и накрая Фръцко с балетна стъпка и тепсия на главата. Походката му беше толкова артистична, че дори Мариус Куркински би му завидел. Мъничкото му дупе се въртеше и описваше такива криви, които дори най-добрата султанска танцьорка не би могла даже да помисли, че може да опише. От грацията на тялото и извивките, които описваше дупето му, незнаен врачанин - мюзевир му бе лепнал прякора Фръцко.
    Обикновено след излизане от черквата, когато процесията тръгваше, Рако тихо започваше да ругае и псува до гробищата. Ругаеше и псуваше Салията, който под сурдинка му подвикваше: "Иване, набутай си ризата!" Като чуеше тези думи, Рако изпадаше в ярост и започваше да я "набутва" на всички роднини и познати на Салията. започвайки от майка му и завършваше с комшиите му.
    При едно такова шествие ние си играехме пред Джамията. То се зададе откъм моста. Няколко турчета се затичаха срещу него и започнаха да се кривят на попа, който хрисимо размахваше кадилницата и пееше. Шествието траурно си продължаваше своя път. Турчетата обаче не се отказваха и започнаха да викат: Дели Папаз, Дели Папаз! (Лудият поп, Лудият поп!) Това го разсърди много. Той захвърли кадилницата, хвана полите на расото си с ръка и с глас йерихонска тръба ревна: "Ваш,та мама читашка! Поганци с поганци!" - и се впусна да ги гони. За секунди горните дрехи на турчетата заеха хоризонтално положение и докато ги види се мушнаха в двора на Кадънката, прецапаха вадата и заеха очаквателна позиция в Джафер бахча. Попът видя, че няма да ги стигне и изригна един куп благословии по адрес на техния бог, близки и роднини от нежния пол. След това взе кадилницата и шествието продължи.


    ДЪЛГАДЖИЯТА


    Хюсеин беше типичен анадолски турчин. Слаб, кокалест, клюнест със сини изцъклени очи. Мързелив и сиромах, той обичаше да продава мурафетлъци. Живееше сам в къщата, останала му от дедите и сигурно строена в дните на османското нашествие. С други думи "сиромах човек с чорбаджийки табихети". Особено се мъчеше да изтъкне мъжките си надарености. Не пропускаше случай да каже, че Аллах го е надарил богато. Когато ходжата го обрязвал, останала кожа за едни урушки цървули. Още тогава той му сложил достопочтенна титла Караман Оксиклията т.е. Караман с мъжко достойнство като ок на каруца. Сутрин отсядаше в кръчмата на Вачо Данчов и чакаше някой да го почерпи. Този ден се бе събрала голяма компания. Черпеше обущаря Колето за внука си Кастадин. Хюсеин се прикаламиса към компанията, която постепенно повишаваше градуса. Оканиците с вино хвърчаха, а и мезето беше добро. Дали от виното, дали от друго, на Хюсеин му се допикало, излязъл и тръгнал към клозета, който се намира в двора до малката вада. Хубаво, ама вътре имало човек, а виното в Хюсеин напирало да излезе на свобода. Оледал се Хюсеин и започнал да бърка в потурите си, като че ли лови риба в дълбок подмол. От зор непрекъснато подскачал като че ли под краката му имало жарава. Минута, две, ама рибата се не хваща. Накрая със замах дръпнал учкура на потурите си (връзка, която изпълнява ролята на колан). Те веднага паднали, защото нямало какво да ги държи. Хюсеин въздъхнал с облекчение и клекнал. За зла врага излязъл един от компанията и като го видял гръмогласно се развикал:
    - Елате да видите Караман кък пика като жена!
    Така безславно и позорно рухна мита за Караман Оксиклията. След тази злополучна случка всички в махалата му викаха Дългаджията.
    Той пасеше част от махленските кози от Гергьовден до Димитровден, като в края на всеки месец стопаните му се издължаваха. Пари нямаше и изкарваше месеца на верисия от бакалина, хлебара и кръчмара.
    Хлебарят Свети Георги го беше научил всяка сутрин да му дава по една топла тарнаклия на версия. В края на месеца, като получи пари, Дългаджията погасяваше борча и започваше отново вересиите. Един месец не се издължил, втори месец не се издължил, като все намирал причини, които хлебаря приемал. Един ден при него дошъл братовчед му Вачо и от дума на дума станала приказка и за Дългаджията. Вачо му разказал как той се разплатил с него, и викнал по едно пиене на всички в кръчмата като почерпка. Когато поискал сметката, Вачо му я дал. Дългаджията отброил парите, но вместо да му ги даде на ръка, той ги хвърлил под масата. Вачо беше доста пълен и когато го попитал защо прави така, той му отговорил наперено:
    - С труд и зор да ги изкараш! Нека ти поспадне толумо!
    Разбрал Свети Георги, че с тези мурафетлъци Дългаджията скоро няма да си върне вересиите. На другата сутрин, когато турчина дошел да си вземе тарнаклията, видял че я няма на тезгяха. Попитал учудено:
    - Георге, дек ми е тарнаклията?
    - Вътре у месалната е. Влез да си я вземеш! - отговорил Георги.
    Дългаджията влязъл вътре, повъртял се и извикал, че не може да я намери. Тогава хлебарят влязъл и започнал да го пердаши яко. Той бил прежалил вересиите, но решил да му покаже български мурафет. По едно време Дългаджията изхвръкнал от фурната целия овъргалян в тесто и брашно. Само очите му святкали като на плъх. Седнал на камъните пред фурната и започнал да се отупва от брашното. В това време излязъл от месалната Мато Суравио, чирак във фурната, огледал го и рекъл:
    - Ама бой ли беше!
    Нашият герой го погледнал, примигал от брашното, тупнал се юнашки по гърдите и рекъл:
    - Ама я удържах ли? Не е бабаит тоа дек бие, а тоа дек носи боьо! - след което станал, метнал празната торба през рамо и погледнал кръвнишки към фурната. После бавно се запътил към Джамията, където ранобудните стопани вече изкарваха стоката си.

 

    МИАЛКО ПРЪДЛИВИО


    Висок, слабоват, със сини цъкливи очи и руси засукани мустачки, Миалко беше типичен представител на славянската раса. Вятърът от призрака на комунизма, който бродеше из Европа, го бе довял във Враца. Емигрант, белогвардеец той се препитаваше с неквалифицирана работа - режеше дърва, внасяше въглища и всичко за което го наемаха.
    Неговите сънародници го наричаха Михаил Мишкоед. Причината бе следната. Сънародникът му Серги държеше колониален магазин, в който се продаваше всичко. Пръдливио ръботеше при него. Едно момченце от махалата отива с калена паничка да купи мед. С този мед трябвало да се намаже турта, за да се умилостиви Баба Шарка, от която било болно братчето му. Взема Миалко паничката от момчето, грабва от кацата мед, и когато го сипвал, момчето изпищяло:
    - Олее, Мишка!
    Погледнал Миалко и видял, че опашката на мишката виси от лъжицата. Ами сега? Бързо хванал опашката, извадил мишката от лъжицата и я лапнал. Поозорил се докато я глътнал. Даже от зор се опущил, та пръднал. Момчето гогледало с ококорени от ужас очи. Миалко се усмихнал и преглъщайки му рекъл:
    - Ета не мишка! Ета восък!
    След което му напълнил паничката, не му взел пари и го изпратил поживо поздраво.
    Когато съветският ботуш стъпи здраво у нас, всичко руско стана модерно и на почит. Миалко захвърли триона, нахлупи сталинския каскет и активно се включи в борбата за построяване на социализма и комунизма. Вече не беше Миалко пръдливио, а Михаил Степанович Стальченко. Оказа се, че не е белогвардеец, а комунист, изпратен със специална задача. В автобиографията си пише как е станал комунист. Това е част от нея:
    Бил много млад, когато го взели войник. В казармата се прочул с това, че с нецензурното си черво можел да свири всякакви мелодии. Бах! Добре, че не е имало мюсюлмани в казармата!
    Научил за това Губернатора и го взел на служба в дома си. След дълги репетиции Михаил Степанович можел да изпълнява виртуозно "Боже, Царя сохрани!"
    На един прием в чест на Генерал Губернатора домакинът решил да го изненада. При вдигане на първия тост, който естествено бил за Царя, Михаил Степанович ще изпълни мелодията. За целта го скрили под масата. В сублимния момент, когато вдигали тост за Царя се чуло едно тър, тър, тьр, тър, джвърк, джвърк, джвъърк, настъпила тишина и се разнесла познатата миризма, съпътстваща тези звуци.
    След вечерята Губернаторът го извикал и запитал какво е станало.
    - Виноват, Ваше Високоблагородие! Я очен високий тон взял и посралься!
    За този висок тон той отнесъл двадесет шомпола по виновната за провала тръба и прилежащите и части. От него ден намразил Царя и станал комунист.
    След като навърши години, другаря Стальченко получи народна пенсия. Ходеше по събрания и тържества да разказва подвизите си като участник във Великата октомврийска революция. Житейският път на Миалко премина в комбинации, като тези на неговия събрат Остап Бендер.
    Шедьовър на мужишката му хитрост беше операцията с облигациите. Народната власт, след като изяде парите от земята, национализацията и няколкото смени на парите, направи няколко "заема" от народа. Срещу тези "заеми" издаде облигации. Да се осребрят тези облигации беше равносилно на това да се получи писмо от умрял човек. Това бяха едни мърляви хартии, които не ставаха и за задни цели, защото хартията беше твърда, а при измокряне изпускаше багрилата. През 1956 година всички руски емигранти бяха поканени да се върнат в Мать Родина. На всеки руски гражданин нашата, държава тайно се задължи да покрие всички активи и пасиви. Именно тук блесна гения на другаря Стальченко. Той стана колекционер на облигации. Понеже всички знаеха, че са без стойност, с удоволствие му ги подаряваха. Когато събра прилично количество облигации, той подаде молба за завръщане във Великата страна на съветите. Осребриха му всички облигации по номинал и с лихва. В резултат на това получи съвсем законно много солидна сума български пари.
    Днеска кашляше, утре пърдаше и все не заминаваше.
    Великият болшевик обичаше много втората си родина България и тленните му останки с високи почести бяха погребани на българска земя.


    ДИРЕКТОРЪТ


    Беше един горещ, зноен ден в началото на месец юли. Температурата на въздуха не мога да зная, защото тогава го нямаше Минчо Празников. Единственото метеосъоръжение в града беше грамадния термометър, който се намираше на стената между аптеката на И. Симеонов и хотел - ресторанта "Белата мечка". За съжаление някоя "Умна глава" нареди да се махне термометъра и съдбата му не ми е известна.
    Та през този ден новоназначеният директор седеше в кабинета си на току що национализираното предприятие. Кабинета му беше една обикновена стая, само бюро и няколко стола. Зад бюрото на стената висеше портрета на Йосиф Висарионович, а срещу него, над вратата го гледаше мило Георгий Михайлович. Не липсваше и Славчо Трънски с каскет и шмайзер в ръце. Както виждате, един скромен кабинет с още по-скромен директор. Седи си директорът, облечен в сини дочени дрехи на един стол. Под стола се намираха гумените му цървули, които носеше на бос крак. До стола един леген със студена вода, в която директорът си беше натопил краката и от време навреме ги миеше един с друг като в турска баня. Седеше и си мислеше, че наближава Петровден, неговия имен ден. Ще, не ще, трябваше да го посрещне достойно. За това си кроеше план как в Събота ще отиде при зет си в Каров дол. Двамата бяха ловджии. Ще набият в корията, където има пернат дивеч и зайци. Ще ударят два, три заека и една, две дузини яребици и ще се приберат.
    Тъкмо си уточняваше менюто за Петровден, когато на вратата се почука грубо и сложи край на блаженството му. Тук му е мястото да кажем, че тогава нямате сегашните луксове и екстри - секретарки, кафета, телефони, мобифони и т.н. Те влязоха в бита на новите поколения ръководители, тези по-учените.
    Но да видим какво стана по-нататък! Веднага след почукването в кабинета влезе младеж, който плахо се заоглежда. Директора продължаваше да си мие краката, както е казано в песничката "...единият мие другия..." и се правеше че не забелязва новодошлия. Младежът се позавъртя, покашля се, за да даде знак за своето присъствие, но това остана без ефект. След малко събра кураж и каза:
    - Добър ден! Търся директора.
    - Добър ден! Кажи бе момче, какво има? - отвърна директора и продължи да цамбурка краката си във водата.
    - Казах вече! Търся директора.
    - Казвай какво има, че имам много работа и не ми губи времето! Аз съм директора.
    - Дошел съм от село К. и си търся работа.
    - А-а-а, значи ти си от село К. - казал директора. Знам ви аз от това село каква стока сте. Още от дядо ми знам, че сте големи апаши. По ваша вина едва не пропаднало освобождението на Враца от турците.
    - Не сме апаши, а добри хора.
    - Слушай ме сега! Дядо ми е разказвал, че покрай вашето село е минал Лебгвардейския конно гренадирски полк, под командването на генерал Кото (говори за генерал Клота). Около селото ви оставили една сотня за ариергард. Понеже знаел, че сте апаши, предупредил старшията на стонята да внимават много с вас. Старшията наредил на всички да не разседлават конете, а да спят на тях за по-сигурно. На сутринта, когато се събудили, що да видят? Вместо коне под седлата им имало по три кола. Така, вместо на коне, сотнята пристигнала пеш във Враца, като на раменете си всеки солдат носел конската сбруя. Ако това не е апашлък, здраве му кажи!
    Младежът засрамено стоял и се чудел какво да отговори, когато директорът продължил:
    - Ти не си работник! Ако си такъв да си седял на село. Ти идваш да търсиш тук служба. Ама служби свободни няма. В цялата фабрика има три моолузки служби - директорската, домакинската и пожарникарската. Да, ама са заети! Директор съм аз, домакин е свато Любен, а пожарникар е кумецо Пенко. Иди и виж в съседната фабрика "Глиган" дали не е останало нещо, ама не ми се вярва!


    МИТО ДАНИН


    Много героични подвизи ставаха през времето, когато във Враца бяха разквартирувани братята освободители.
    Част от тях бяха настанени в училище "Софроний Врачански", до самото пазарище. Срещу училището, във Военния клуб, се помещаваше коменданството.
    Всяка божа сутрин Мито Данин вземаше ожуления картонен куфар със стоката. Пристигаше на сергията, която се намираше на зеленчуковото пазарище. Застиляше грубата дървена маса с аладжена покривка. Изваждаше стоката и я подреждаше. Когато свършеше с подреждането, затваряше куфара, завързваше през средата с конопено въже и го изправяше зад масата. Този куфар беше многофункционален. Когато "дюкяна" беше отворен, той служеше за стол на Мито. Седнал на него, като на трон, внимателно следеше от високо ръцете, на клиентите си, които често прибираха по нещо в джобовете си.
    На Димитровден при него се спрял познат руски солдат с автомат "Шпагин" на гърба и го поздравил:
    - Здраствуй Митя! С празником!
    - Какъв празник? - попитал Мито.
    - Октябърская революция! - гордо отвърнал солдата и засукал мустаци.
    - А па я помислих, че ми честитиш именнио ден - Димитровден.
    - И так можно! Давай въйпием для твое здорове!
    Мито набързо затворил "дюкяна". Прибрал стоката в куфара, взел го под мищница и двамата се отправили към Вълчиновата кръчма. Там започнали да поливат празниците! Най-напред поляли Октомврийската революция, после Димитровден и поливали до късна доба. Мито, като именяк платил масрафа. Разчувстван от жеста, солдатът свалил "Шпагина" и го зарамчил на Митовия гръб, като казал:
    - На память!
    Нашият гледал, гледал, бръкнал в куфара и извадил един капан за мишки. Подал го на солдата и рекъл:
    - На память!
    После се разцелували и всеки поел своя път. Мито с "Шпагина" на рамо, а солдата - с капана за мишки.
    Сутринта на развода солдата се явил с капана за мишки вместо със "Шпагин". Комендантските пък намерили Мито заспал на куфара в бараката, прегърнал "Шпагина".
    Даже оръжието не му беше дало кураж да легне при баба Дана. В съня си той нежно го притискаше вместо любимата.


 


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories