bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories  

           

Вода от извора®

(ЛЮТИ ЛАКЪРДИИ ЗА БЛАГИ ВРАЧАНИ)

III част

    

 

худ.Петър КъчевВеско Лазаров

  

     Посвещавам тези мои скромни писания на всички врачани, които в продължение на векове, въпреки всички катастрофи и бедствия запазиха своя облик. Независимо в коя географска точка на майката земя се намира, врачанинът си остава врачанин и никога не забравя "Камико". Врачанинът е като еделвайса. Цъфти усамотен и сега никому ненужен.

 

    РОМОЩИНКАТА


    На един Зарезан, след добро разливане във Вълчиновата кръчма, започнали хвалбите. Всеки хвалел стоката си. Вълчин си хвалел палашите, Тошо Бакьовото - конете и фаетона си, Марко Бошнако - чифтето си. Сиромах Кото, който нямал с какво да се похвали, решил да блесне с възможностите си. Похвалил се, че е голям лозар и даже след един котел вино може да познае всяка лозова пръчка от какъв сорт е. Колкото се привършвало виното в котела, толкова градусът се повишавал, а висок градус значи големи хвалби. С всеко целуване на котела хвалбите се вдигали. Когато достигнали тавана на кръчмата, лозарския майсторлък на Кото достигнал европейско равнище. Хванал полупразния котел и клатушкайки се казал със забавен пиянски глас:
    - Те сега, ако ми донесете пепел от изгоряла лозова пръчка, шъ познаа от какъв сорт е!
    Един мюзевир от компанията излязъл, взел едно сухо кучешко лайно от палашите на Вълчин. Стрил го на ситно и го увил в парче вестник. Внесъл го и го подал на Кото с думите:
    - Познаеш ли сорто на пръчката дек, съм изгорил, а шъ та признаа за най-големио пепенерис и шъ черпа котел вино!
Взел Кото парчето вестник, развил го, помирисал, стрил между пръстите си "пепелта", положил я на дланта си и я лизнал с език. Лизнал веднъж, лизнал дваж, примляскал с уста и отсекъл:
    - Ромощинке, Ромощинке, колко съм те позобал я!
    Дали от Ромощинката, дали опиянен от славата си, или от памидовата жидкост, това е неизвестно на автора, на Кото му призляло. Той излязъл навън, приседнал и бавно на порции започнал да връща почерпката заедно с недосдъвканите парчета пастърма. Острото обоняние на палашите моментално ги отвели при Кото. Приклекнали "в стойка" до него, те светкавично поглъщали всяко показало се от Котовата уста парче пастърма, след което с умиление облизвали с език лицето му. Разнежен от вниманието, Кото промълвил:
    - Трий ма, бай Вълчине, трий ма! Я съм казвал на целио град, че ти си най-добрио кръчмар, а я най-добрио пепенерис.
    След, което отново се унесъл и преселил в царството на Дионисии.
    От този Зарезан до края на дните си градът и приятелите му го знаеха като Ромошинката.


    ЛУМПАТА


    Името му беше Ангел, а прекорът Лумпата. Това беше купешка дума Лумпен, взета от библията Мордохаева. Професията - воденичар, а имотното му състояние - една воденица-караджейка с два камъка. На единия мелеше жито, а на другия кукуруз. Като всеки воденичар, той беше хитър сиромах с голямо сърце. Облагодетелстван беше от Бога, защото в онова купонно време той не изпитваше нужда от насъщния, а покрай мливарите гледаше много перната стока. Тя се плодеше и угояваше сама. Риба имаше също в изобилие. Вино сипваше в достатъчно количество, защото лозето му беше голямо. Като всеки воденичар слабостта му бяха чуждите булки и многобройните му приятели от махалата. Почти не минаваше ден да не се съберат във воденицата на червено винце, дебело мезе и сладки раздумки. Особено близки бяха с махленския фелдшер, който също се казваше Ангел.
    На един Банго Васил Лумпата събрал приятелите си да празнуват. Поканил танцьорката Зорка Циганката и циганина кларинетист Щронго. Започнала веселбата, обаче фелдшера го няма. Почакали, почакали и когато търпението им се изчерпало, а градусът се повишил, Лумпата извикал ратая си Вачо Плашипутарнико и му заръчал:
    - Тичи у фелшеро и му кажи да доде веднага! Ама да си земе чантата оти имаме болен човек!
    От лошите очи, празната паница и питането косите и Пристига запъхтян Плашипутарнико в дома наа фелдшера и още от вратата му казва:
    - Чорбаджията рече да си вземеш чантата и веднага да додеш, у воденицата, оти има много болен човек! Връцнал се и беж обратно.
    Фелдшера грабнал чантата и колкото му сили позволяват тича след Плашипутарнико. Когато влиза във воденицата, наред с кречеталата чува и музика. Отворил бързо вратата на стаята и що да види? Голямата софра отрупана с ядене и пиене. Щронго стъпил но един стол, навирил кларинета към тавана го надува, та очите му ще изкочат като на варен косат. В ритъма на музиката Зорка, само с един пещимал на срамо, си, бие дайрето и хвърля гюбеци, придружени със сластни погледи.
    - Дек е болнио? - запитал разтревожено фелдшера и се заозъртал.
    - Те го те! - казал Лумпата и посочил един от софрата, който с пълни уста пляскал с ръце в такт с дайрето на Зорка.
    - К,во му е бе? Не видиш ли че врато му е червен като берковски ибрик! - възнегодувал фелдшера.
    - Как да не е болен? Зорка фърга гюбеко от два саата, а на тоа не може да му стане онаа работа. Т,ва не е ли болен човек? А сега остави чантата и седай да ядеш и пиеш к,во Господ дал! - казал ухилен Лумпата. 

    ***

    Знайно е, че всички воденичари са фаталисти. Лумпата не беше изключение. Имаше ли "лоша среща", или попиташе ли го някой къде отива, той се връщаше немедлено.
    Веднъж махленската клюкарка Мица с деветте езици тръгнала рано за воденицата, та да свари там Лумпата да й Даде паница брашно. За зла врага той бил тръгнал по важна работа. На улицата го среща Мица с празна паница в ръце и го запитала:
    - Ангеле, дека рано, рано си пошел? - мустаците му настръхнали като кемерски котарак. Погледнал Мица и ядосано казал: - Отваам у фелшеро!
    - К,во ти е бре? Да не си болен? - съчувствено го попитала Мица.
    - Отивам на операция! На онаа ми работа е изкарал голем нокът и много убива. Та сакам да го отреже!
    - У-у-у да те убие Господ! Ти не си за фелшеро, а си за налбатино Амекията. Он да ти отреже пустиняко със сантрачо, дека обрезва копитата на магаретата.
    След тези думи Мица ядосано се фръцнала и тръгнала с празна паница за дома. Лумпата си свалил калпака, изтрил си челото с мръсното чевре и клеф, клеф, та обратно във воденицата.

 

    ТУРАШКО

 

    Дребен, слаб, с юнашки мустаци, хитрец, който близо седем години е воювал по бойните полета с 35-ти пехотен полк. Пословичната храброст му беше донесла множество медали, с които бяха накичени пилешките му гърди. Геройството му го бе издигнало до полкови адютант. Злите езици говореха, че е бил кашавар. На военния парад за Гергьовден обличаше овехтялата си военна униформа, върху която увисваха толкова медали, че всеки съветски пълководец би му завидел. Като вървеше медалите го изгьрбваха и дрънчаха като кастанети на испанска танцьорка. Вечна тема на кръчмарската софра бяха подвизите и геройствата му, които не даваха покой дори и в съня му. Обикновено на юзче вино, поръчано от някой селянин балканджия надълго и нашироко разказваше на лековерния си слушател за тях.
    Онази нощ пак сънувал битката при Дойран, където благодарение на храбростта си спасил полковото знаме. Ето разказа му:
    - Англичане, Французе, Гърци, Арапе и Сърбе са фърлиа върху назе. Почна съ юта битка. Я съм до полковио командир, а до мене знаменосецо. По едно време гледам он изрева, гътна съ на земята и изпущи знамето.Оние като видеа, че знамето падна съ фърлиа у атака. Наш,те като разбраа, че знаменосецо е убит, започнаа да съ огъват. Тогава я грабнах знамето, изкочих от окопо и тръгнах срещу враго. Чу съ мощно "ура" и целио полк тръгна "на нож." Те тиа медале съ от тогава.
    Та, те това отново сънувах онаа нощ. Ама кога тръгнах у атака, един шрапнел мъ удари у гърдите. Отвори съ дупка и кръвта почна да тече. Тогава я започнах да кина от знамето и да затискам дупката. Кина и гньета, кина и гньета...
    По едно време са събудих. Жена ми ме дърпаше и викаше:
    - К,во праиш бе, Турашко? Пусто знаме да ти остане! Съдра ми ризата и ми напълни заднико с парцале!

    ***

    Друг път седнал при балканджия от Дупни връх. Понеже било около обяд, оня извадил една селска турта, глава лук и печена кокошка завити в кърпа. Започнал да кърши кокошката и Турашко се прикаламисал. Преместил юзчето с винцето по-близо и рекъл:
    - Момче, като та гледам кък кършиш кокошката, та съ сетих кък през войната една печена кокошка ми спаси живото. През мурабето мъ фанаа пленник русняците. Успех да избегам от лагеро и полека, лека съ приближавах към България. Дека ял, дека не ял я маах крачолете насам. Един ден попаднах у един лес, така викат русняците на гората. Дек съм се щурал, незнам, ама около пладне попаднах край един огин, около който беа наседале неколко казаци. Разбрах веднага, че това съ пладнешки разбойници и а мъ фанаа, а ми фръкна главата. Скрих съ добре и зачаках да съ маанат разбойниците, та да продължа нататик. Когато съ разгоре убаво огино и имаше жаравина да съ опече един вол тиа извадиа от едни дисаги пет-шес изчистени кокошки. Набучиа ги на дървени шишове и започнаа да ги печат. Печат и пият самогон, т,ва м,ги е ракията. Едно кьосаво момче върти шишовете, ама не пие. Я не бех ял три, четири дена нищо. Изведнъж т,ва дяволско изкушение - печените кокошки мъ фкараа у грех. Издебнах Кьосето и измъкнах един шиш, ама главатаро м,ги мъ виде. Рипна и мъ фана у престъпление. Нарипаа и останалите, извадиа сабите и сакат да мъ сечът. Главатаро м,ги рече по руски:
    - Нема да го коьем! Щъ му оставим кокошката и к,во напраи с нея, т,ва шъ напраим и ние с него.
    После мъ попита имам ли последно желание. Они съ ристияне и последната дума е закон за них. През главата ми минаа илядо желания, ама нито едно дек да ми спаси живото. Горещо съ молех на Бог и он ми изпрати прозрение, изправих съ и м,ги рекох:
    - Съгласен съм! Само ми обещайте, че шъ одържите на думата си! Ако не удържите, щъ мъ остаите да си ида по живо, по здраво!
    Главатаро м,ги съ заеме, отри големите си мустаци с ръка и рече:
    - Ние може да сме разбойници, ама думата ни е закон за назе!
    Дадоа ми печената кокошка у ръце. На такова изкушение и Бог нема да устиска. Постоях за миг ошашавен от изкушението, ама дупе и душа не е се едно. Дупе се дава лесно, ама душа не. Изтърках си среднио пръс на десната ръка и с него бръкнах дълбоко у гьзо на кокошката. После го извадих и почнах да го облизвам старателно. Т,ва го направих много пъти, като не смеех да ги погледна. По едно време глеам устата м,ги отворени, а мустаците на Главатаро увиснале, като криле на мокра кокошка. Он можа да рече само:
    - Моладец! Т,ва на български значи юнак. - Подадох м,ги кокошката и почнах да си сваям бричовете. Те така ми спаси живото един кокоши гъз.
    Като каза това Турашко се пресегна, взе трътката на кокошката и лакомо я засмука, припомняйки си този героичен епизод от неговия бурен живот.   

    ***

    Изглежда кокошките са съдбовно предопределение за Турашко. Всеки пазарен ден той отрано ходеше на пазара. Оглеждаше пернатата стока, повдигаше я и проверяваше дали има яйца. Когато намереше такава с яйце, започваше дълги пазарлъци със стопанина. Като направеха пазарлъка, той слагаше ярката под мишница и бързо се отправяше за дома. Така я притискаше и тя от зор снасяше яйцето. После я вземаше отново под мишница и я връщаше на стопанина с думите:
    - Много ти е добра ярката, ама моите кокошки гя бият. Ще бъде греота такава стока да загине мърцина. Другио Петък шъ ми донесеш десетина убави ярки, оти сега не носа толко пари.
    На другия Петък е на пазар, ама в Кокошарската капия.


    ***

    Господ бе дарил Турашко с трима сина. Когато ги даде да учат занаят, той лично избра стратегически занаяти. Най-големия направи обущар, средния шивач, а най-малкият даде да учи воденичарския занаят. Пораснаха те, поизучиха занаята и дойде време да ги задоми. Най-големият се ожени за сестрата на майстора си. Средният се запиля след войниклъка в София и остана най-малкият. Него Турашко реши да ожени по сметка. Да вземе за невеста дъщерята на воденичаря, та след смъртта на баща й воденицата да остане негова. Ето разговора между баща и син преди годежа:
    - Цецо, я съм намислил да тъ ожена. Приказвах с чорбаджията ти да даде дъщеря си за невеста. - Започна Турашко.
    - Тате, ама она е дърта!
    - Кък щъ е дърта бе? На мойта сватба она беше шаферка. А па ти на чорба ли шъ гя вариш?
    - Ама она е крива.
    - Оти требва да е права? Ти с нея няма да правиш кушия на Тодоровден.
    - Тате, знаеш ли, че она е кривогледа?
    - Тамън нема да ти гледа у паницата.
    - Тате, ама она е щърба.
    - К,во като е щърба? Нема да съ дави с вълци.
    - Абе, она е много грозна. К,во шъ праа с грозна жена? - не се предаваше Цецо.
    - Ти нема да гя водиш на конкурс у Варна. Она нема да става михка на Варна! Зимай гя оти шъ опущим воденицата и после к,во шъ ядем? Намерил влах п...., па му била рунтава, обръснали му гя, она па му боде. Стегай съ да не опущим момата!
    Така Цецо Паторо се задоми за воденичарската дъщеря. Щастието му не трая дълго, защото Петко Кунин национализира воденицата и той остана да се радва само на прелестите на жена си.   

 

    МИО МЕКИЧАРО

 

    Мио Мекичаро беше сам самичък. Сиромах македонец попаднал у Враца след събитията. Беше работлив човек и помагаше на хлебаря Лазар Македонецо. Нощно време ловеше маята и сутрин, когато тестото беше готово, Лазар му даваше по няколко кила от него за мекици. Мекичарницата му беше един мангал с казанче за пържене, който той поставяше на тротоара между хотел "Реклама" и Популярната банка. До "Реклама" беше пиацата на файтонджиите. Мястото беше стратегическо и клиенти не липсваха.
    Всяка Божа сутрин той разпалваше мангала с казанчето и започваше производството. Когато свършеше тестото, "затваряше" дюкяна. Прибираше го във фурната и си даваше свободно време за отдих, което прекарваше в кафенето на Мустафата, или кръчмата на Танас Емшерията. В тази кръчма се запознал с негов сънародник Тасе, който люто враждувал с работата. Един ден го хранил и черпил Мио, два дена, три дена...
    На Тасе му харесало, ама на Мио капитала бил на привършване. Една хубава сутрин Тасе, след като изял мекиците, казал на Мио:
    - Ке ми даеш педесе лева, защо много ми требуват! Мио го погледнал, обърнал се към банката и усмихнато му рекъл:
    - Овай що е? - и посочил с пръст банката.
    - Популарна банка, - казал учудено Тасе.
    - Тасе, я сум сключил контракт с о банката. Она мекици да не праи и я пари на заем да не даем!
    Усмихнал се кисело Тасе и тръгнал да търси мекичари, които не са сключили контракт с Популярна банка.  

 


    ФИЛОСОФО

 

   Много често, когато някой каже, че е от Враца чува "остроумието" в рима:
   "А-а-а от Враца, дето гарга не каца". На автора не е известно от кога битува това "остроумие", но от малък знае отговора - "Не каца, защото няма мърша". Това е тривиалната истина - врачанинът не е човек втора ръка, не е мърша.
    Ще разкажа един случай, при който геният мюзевирски дава достоен отговор на това "остроумие".
    Философо беше завършил висше образование. Още като студент той започна работа по един световен проблем. Беше постигнал известни резултати и в една "братска" страна провеждаше експериментална работа. За съжаление трудовете му не се признаваха у нас. Причината - несъгласието му да включи за съавтори някои хора, от които зависеше признанието. Врачани казват "На готово дете всеки става баща". Като врачанин и патриот, той не искаше откритието му да иде в друга страна.
    След дълги митарства решава да се срещне лично с Тато и да му обясни работата. Надяваше се на благосклонноста му. По това време Тато беше врачански тъст. Та отива Философо да се срещне с него. След дълги процедури успява да стигне до една напращяла лошо гримирана и с неподходяща прическа секретарка. Тя го попитала:
    - Вие от къде сте и по какъв въпрос искате среща с Тато?
    - От Враца съм. Въпросът ми е от държавна важност, - кротко и усмихнато отговорил Философо.
    - А-а-а от Враца, дето гарга не каца. - иронично казала тя. Почакайте малко! - и влязла в една тапицирана врата.
    След четвърт час се върнала и с дежурна за случая усмивка му казала:
    - Тато не може да ви приеме! Нямате час за прием! Ако искате аз ще ви запиша и ще ви съобщя допълнително датата и часа на приема.
    Философо разбрал, че от тази туфа заек няма да излезе. Обидило го пренебрежителното отношение на секретарката. Като всеки мюзевир, той не останал длъжен. Тръгвайки си, попитал:
    - Извинете. Вие ходила ли сте у Враца?
    - О-о-о да! Много пъти. Защо?
    - Защото Вие напълно опровергахте остроумието с гаргата.
    Философо не се срещна с Тато. Сватлъкът с Враца беше вече развален, когато той му написа любезно писмо. Резултатът от писмото бе година и половина ефективна присъда и след нея тригодишно заточение в апендикса на България. Откритието му беше патентовано в "братска страна", от която после България внасяше готовия продукт.


    ГОЛЕМАТА ДУМА


    Като махленски арбитър последната дума беше негова. Винаги започваше с "Шъ кажа големата дума!"
    В славните години на колективизацията агитатори под път и над път обясняваха колко хубаво нещо е колективизацията. Няма синури, нито братоубийствени вражди, малки дръгливи кравички и магарета да орат. Агрономи ще казват какво, къде и кога да се сее и сади. Трактори и комбайни ще пеят по родната шир, така както е във Великата страна на съветите. Тогава на мода беше филма "Кубански казаци".
    На едно събрание в махалата агитатор от ОК на БКП описвал прелестите на колективизацията. При точка "Разни" започнали изказванията, въпроси и дебати. Когато почти всичко било казано, Големата дума сам си взел думата.
    - Я сакам да си кажа големата дума! Другарю, т,ва дек го разправяш а много убаво. Също като на кино. Ама ние немаме нужда некой да ни казва кога да сеем и садим. Ния си знааме. Я знъм още от дедо си. Он си смъкнеше патурите и седнеше на земята. Не е ли му студено на гъзо, значи а време да садим картофите. Т,ва дек ни го разправаш а мижи да та лажем! Колко произведем русняците шъ го опапат, Я...
    При тези думи агитаторът скочил и гневно го прекъснал:
    - Другарю, това са вражески изказвания! Великият Съветски съюз е необятна страна и не е опрела ние да я храним. Тя ще ни храни! - казал агитаторът и си седнал.
    - Прав си, другарю! Ама я шъ ти кажа нещо. Оньо ден отидооме със Стефан Стамболията да ми изоре нивата с неговите волове. Орааме, орааме и он м,ги даде почивка, а ния отидооме на кладенецо за пресна вода. Напълнииме бъклето и тръгнааме към колата да апнем к,во Бог дал. Кога отидооме единио вол беше съдрал торбето с лебо и дояждаше последнио комат. Я шъ та питам теб, воло наяде ли съ? Не е! Ама ния гладувааме ли? Гладувааме!
    Големата дума стана кулак. Взеха му нивицата и понеже не искаше да влезе в ТКЗС-то я замениха с такава в каменната кариера. Комунистическата закалка получи в битката с комарите на островния рай край Белене.


    ЩУРЕЦЪТ


    Странно творение на природата е щуреца. Ден и нощ непрекъснато свири. Живее безгрижно и не мисли за утрешния ден.. Трудът е за мравките, а свирнята - дар божи за Щуреца.
    Така безгрижно, като щурец си свиреше и живееше Кадри. От малък прегърна цигулката и цял живот не се раздели с нея. Ходеше с баща си да свирят по сватби, сборове, кръщенета и веселби по селата. Така, година след година, той възмъжа, израсна и се оформи като слабичък и доста мургав хубавец.
    Най-после дойде дългоочакваната свобода. Настъпи ден първи. Кадри се включи активно в укрепването и изграждането на Народната власт. В онези бурни времена на революционен подем не минаваше събрание или вечеринка без негов концерт. Прочу се из цялата област. Това му помогна да опознае много моми и си избра една засукана и работлива невеста. Народиха им се цяла чарда деца. С цигулката и труда на невестата той успяваше да изхранва многобройната си челяд. Когато започна колективизацията на село, много от неговите песни бяха на мода за онова време (тогава не се говореше за хитове, топ листи и чалги). Кадри ходеше с отговорните другари и агитаторите и със свирнята и песните си събираше и веселеше селяните. Връх на програмата му беше "Песен за ТКЗС-то". Текст, композиция, аранжимент и изпълнение бяха негови. После се появиха много кавърверсии по нея от различните музики - Палашовата, Вировската, Пещенската, както и от музиканти певци). Но оригиналът беше негов. Ще се опитам по памет да цитирам част от текста на тази песен.
   
    "Циганкатаа е берекетлия,
    народила деца сурия.
    Сите ще ги правим текезари,
    да не одат вече катунари.
    Припев: Хеей, убав е живото!
    В текезето взеха ни имото."

   Хубаво, ама от ден на ден "живото" ставаше по-хубав и по-хубав. На всички селяни заедно със земята им беше прибрана стоката и инвентара. Волю, неволю трябваше да ходят на работа в ТКЗС-то. Нямаше време за веселби. Никой не викаше вече Кадри и той разбра колко "убав е живото". Ходеше да свири по сборове в околните села, но те бяха веднъж в годината, а и хората не даваха пари, защото и самите те нямаха. Въртя, сука Кадри и като видя, че няма хляб в цигулката реши да тръгне на работа в текезето.
    Отиде при Председателя, който му беше добър приятел още от агитационните времена и го помоли за работа, ама по-лека. Мислиха, мислиха и накрая измислиха. Кадри ще угоява шилетата на стопанството. Хем председателя ще може да направи някой и друг шилешки банкет, хем Кадри ще е по-свободен и ще може да свири. Речено-сторено. Хвана се Кадри за пастир. Много вода изтече, много вино се изпи, много шилета се изядоха (защото по-тлъстите имаха странния навик да си чупят краката, бракуваха се и се отчитаха само кожите им). Дружбата на Кадри и Председателя растеше и укрепваше като дружбата ни с Великия братски съветски съюз. Кадри даже беше удостоен лично от Председателя със званието "Ударник" и награден с 5 лева.
    На Панталей пътник (9 август) в съседното село правеха сбор. Изкара Кадри шилетата на Лиси връх. От него като на длан се виждаше селото, което беше в подножието на върха. Гледаше Кадри празничната суетня и дълбоко въздишаше. Добре знаеше той какво ядене, пиене и веселба ще падне. Гледаше, мислеше и проклинаше своята пастирска съдба.
    Мислите му се блъскаха като вода у бряг. Не изтрайваше волната циганска душа на изкушението. Но как да отиде? Не може да остави стадото така на пустопаш. Мисли, мисли, па започна горещо да се моли на Бога, дано му помогне. Дали Господ е чул горещите му молби не зная, но по едно време от долу се чул конски тропот и след малко се показал неговия стар приятел - Председателя, яхнал охранения си кон. (По това време председателите нямаха леки коли и шофьори. Личният им превоз беше двуколка или кон). Кадри моментално направи ледна тъжна и малко ядосана физиономия. Председателят спрял коня, усмихнал се и рекъл:
    - Как си, дерзаеш ли, дерзаеш ли?
    Тогава тази дума беше много модерна и всички по-отговорни другари я използуваха за щяло и нещяло.
    - Дерзая, дерзая, другарю Председател. Ама как ще изкарам до довечера не знам! - отговорил Кадри.
    - Защо бе, да не си болен?
    - Не съм. Ама без ядене, как ще изкарам цял ден? Гледам и ти не носиш нищо.
    Председателят го погледнал, усмихнал се, защото знаел, че на Кадри му е ясно къде отива. Той прекрасно знаел, че на събор не се носи нищо, а само се яде и пие на тумбак.
    - Не нося, защото ще обиколя къра и мисля за обяд да се прибера у дома - казал той.
    - Другарю Председател, бащице мой, може ли да постоиш малко при шилетата?
    Аз ще прескоча до нас да взема това онова и веднага ще се върна. Никак няма да се бавя!
    Погледнал Председателят часовника си, погледнал надолу към селото, разбрал, че има време, махнал великодушно с ръка и отсякъл:
    - Добре, ама да не е за повече от половин час! Слънцето вече напича, а мен ме чака още път.
    - Ей сега ще хвръкна! Ти даже не слизай от коня! - рекъл зарадвано Кадри.
    Още рекъл, недоизрекъл и хукнал надолу към село с такава бързина, че полите на касачето му се разперили като криле и заели хоризонтално положение.
    Поседял председателя доста почакал. Конят му започнал да става нервен, но от Кадри ни кост, ни вест. Времето течело и той си представял как на софрата у колегата му вече се сервира добре изстудена ракия с хубава салата, а от пещта се носи аромата на печено сугаре. Вече станало пладне, шилетата се запладнили под големия дъб. Председателят се огледал насам, натам за Кадри, видял че го няма и лудешки препуснал коня към село да види какво е станало с Кадри. Като вихрушка влязъл в циганския двор. Циганката тъкмо слагала обяда на софрата, около която били насядали цял рояк циганета.
    - Къде е Кадри? - ядосано запитал председателя.
    - Дойде, преоблече се, хвана цигулката под мищница и хукна на сбора - уплашено отговорила циганката.
    Председателят обърнал коня си и го пришпорил към събора. Когато приближил двора на колегата си, чул цигулката и гласа на Кадри. Слязъл от коня, вързал го на сянка и с бавна стъпка и гордо вдигната глава влязъл. Щом Кадри го видял, прекъснал свирнята, затичал се, спрял се до него и започнал вдъхновено да свири марша на Будьони.
    - Защо ме излъга? Не можа ли да дадеш 5 лева на някой да те смени, или пък да накараш някое циганче да ти гледа шилетата? - тихо просъскал председателят.
    - Не мога, другарю Председател, защото само на теб имам доверие! За мен ти си Партията, а на нея трябва да й вярваме! Друг може шиле да затрие, в царевицата пакост да направи, бостаните да обере, или да не напасе шилетата, както трябва. Аз те познавам отдавна и знам, че ти никога няма да злоупотребиш с моето доверие! - усмихнато рекъл Кадри и продължил още по - вдъхновено да свири любимия на председателя Будьоновски марш.


    ГОРЧО


    Горчо беше една колоритна личност на Враца. Живееше в Згориград. Това не му пречеше почти всеки ден да гостува на кемерските кръчми и да отдава почит на Христо Ботев. Транспортът му беше един голям добре охранен магарок. Горчо бе висок и добре сложен за годините си. Облечен в типичните згориградски дрехи, малки мустаци и неизменния поборнически калпак със зелено дъно, върху което имаше сърмен кръст. В пояса си, наред с другите неща, винаги носеше едно дудуче. Боготвореше Ботев и при всяко идване във Враца изразяваше това със специален ритуал. Стигайки до пиедестала, на който Ботев, облече във воеводската си униформа, бе застанал разкрачен с гола сабя в ръка, сочеща Милин камък, той слизаше от магарока. Отиваше до паметника, сваляше калпака, покланяше се и го целуваше. След това изричаше куп хвалебствия, които зависеха от настроението му. Когато то беше помрачено от някакво събитие, той казваше:
    - Слезни, Ристо, да видиш до дек ни докаара! Развърти се със сабята и ни избави от тиа изедници!
    Независимо от настроението му, след свършване на монолога Горчо си слагаше калпака на главата, изкарваше дудучето от пояса си и унесено свиреше на Ботев някаква оратория, която само той си разбираше. Като свършеше, прибираше дудучето обратно в пояса, качваше магарока и поемаше обратно за Згориград. Пътят му минаваше покрай кемерските кръчми и ханове, където често се отбиваше на раздумка и почерпка със свои познати.
    В това петъчно утро Горчо бе спрял пред ковачницата на циганина Атанас Амекията. Тя се намираше в Поповата воденица, покрай шосето за Згориград, непосредствено до стария дървен кемерски мост. Последният беше долу ниско над реката, така че минаващите слизаха от едната страна, а от другата се изкачваха. Горчо бе слязъл от магарока си и се пазареше с Амекията, който беше налбатин, да му подкове магарока. В разгара на пазарлъка се чу трополене. По моста със ситен раван вървеше дребна магаричка, върху която се беше настанил Ангел Гергьов. Дребен човечец, колибар, който гледаше стока и си живееше на кошарата. Слизаше понякога в петъчен ден да се подстриже и обръсне при Ристо Фърчащио, да си купи сол, тютюн, гас и всички други потребни неща, а на връщане да пие по едно винце и поприказва с познатите си. Върху самара на магаричката имаше преметнати от двете страни козиняви дисаги, в които слагаше покупките. Беше облечен в бозови потури и джамка, а на главата си носеше плитък овчи калпак. Магаричката мина покрай Горчо и Амекията, Ангел ги поздрави и отмина. Тя вече ситнеше по баира, когато се чу страхотен рев, който се блъскаше между скалите като ехо на гръмотевица.
    О-о-о, небеса! Магарокът на Горчо се втурна като хала към бързо ситнещата магаричка със своя товар. В погледа му блеснаха светкавици, а от ноздрите му излизаше пара като хала. Инстинктът за продължение на рода беше забушувал в него със страшна сила. На няколко скока той я застигна и скочи върху й. Магаричката спря и започна да се намества, а магарокът, чиито предни крака бяха влезли в козинявите дисаги се мъчеше да проникне в нея. Горчо и Амекията гледаха онемели. Гледката беше неописуема и величествена. На фона на кемерските скали се очертаваше малката магаричка огъната от товара и ездача, който се бе свил напред и обгърнал шията й с ръце, като жокей на препятствие. Отзад магарока, величествено изправен на задните си крака. От широко разтворените му ноздри фучи пара, а от очите му излитат мълнии. Тази гледка бе достойна за длетото на велик скулптор, който да извая паметник за продължението на рода.
    Ангел се опита да отпъди магарока с тояжката си, но той в този момент не усещаше нищо. Не помогнаха боя и виковете на Горчо и Амекията. До тук всичко бе поносимо за Ангел, но когато магарока влезе плътно в магаричката, нещата се усложниха. Двете магарета изпитваха блаженство и магарока в сюблимния момент започна да хапе магаричката за врата. Но вместо нея той хапеше Ангел за гърба, който се бе свил от страх върху самара. Добре, че този момент не трая дълго. Когато магарока са поуспокои Горчо и Амекията му извадиха краката от дисагите и го вързаха за една халка пред налбатницата. Свалиха Ангел от магаричката и я вързаха на друга халка, далече от Горчовия магарок. Горкият Ангел! Той бе пожълтял като дюла и трепереше като трепетликов лист, а от гърба на джамката висяха парцали бозав шаяк. Тримата отидоха в кръчмата на Кото Киселицата, която се намираше на десетина метра от налбатницата. Поръчаха си по едно вино за успокоение. Като помълча малко, Горчо каза:
    - Ангеле, Ангеле, к,во си сънувал таа нощ?
    - Олеждах лицето си в огледало и видох брадата си разчорлена. Тръгнах за белберин, а ма съ пущи едно черно куче. Почна да ме лаа и са събудих.
    - Те, он съно ти е показал, ама ти не знааш - обади се Амекията.
    - К,во ми а показал?
    - Шъ ти кажа! Разчорлената брада значи срам. Кучето дек та а лаяло - че ша ть сполетат лоши работи. - каза Амекията и отпи от юзчето.
    - Ами огледалото? - попита Горчо.
    - Оледалото а убава работа. Значи полза, придобиване с мъжка рожба.
    - Оно са знаа. Мою магарок само мъжки праи, Ангеле, ако са не роди мъжко я ша ти ушия нова джамка! - каза Горчо и продължи:
    - Сега шъ пием по още едно от мене! После шъ идеш те тук горе при бай Кръскьо Мутафчията да ти оплете капаци на дисагите! Ако имаше капаци немаше да береш тоа страх и резил! И запомни от мене, че на вирен кур насрано дупе не гледа! Не съ спира пред нищо.
    Поливането на резила продължи до късно. Амекията го занесе под мищница циганката му Наета, а двамата сватове тръгнаха за Згориград. Горчо с неподкован магарок, а Ангел с празни дисаги и съдрана джамка. Всички, и хора и магарета бяха доволни по своему. Магарокът, че е продължил рода, магаричката че ще си има муле, Горчо че е станал сват. Само Ангел изпитваше двуяки чувства. Ядосваше се за джамката, но се утешаваше, че ще има младо муле, а ако Господ даде женско, Горчо ще му ушие нова джамка.



* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories