bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories  

           

Вода от извора®

(ЛЮТИ ЛАКЪРДИИ ЗА БЛАГИ ВРАЧАНИ)

II част

    

 

худ.Петър КъчевВеско Лазаров

  

     Посвещавам тези мои скромни писания на всички врачани, които в продължение на векове, въпреки всички катастрофи и бедствия запазиха своя облик. Независимо в коя географска точка на майката земя се намира, врачанинът си остава врачанин и никога не забравя "Камико". Врачанинът е като еделвайса. Цъфти усамотен и сега никому ненужен.

 

    ДЯДО ЦОЦО   

   В нашата махала живееше дядо Цоцо със семейството си. Къщичката му се намираше малко извън чертите на махалата и града. Старите хора говореха, че на времето е служела за Баждарница (сграда, в която са се помещавали бирници, събиращи данък "баждарлък" от всеки влизащ в града търговец - другоселец) на турците. Шосето се виеше покрай коритото на бистрата балканска рекичка, която тихо ромолеше по своя път. Около нея бяха накацали множество малки воденички - караджейки, от които денонощно се носеше гласа на кречеталата и веселата глъчка на мливарите.
    Той беше дребен на ръст, черен, спечен и с мустачки "а ла Хитлер". На главата си носеше огромен каскет с клепнала козирка, която се крепеше единствено на ушите му и закриваше плешивината на сплесканата му глава. С каскета не се разделяше ни в студ, ни в пек и зной. Панталоните му бяха "Чарлстон", но с дължина 3/4 . Това се дължеше на факта, че когато ги кърпеше режеше от крачолите. Ризата му беше без яка, само със столче, а цвета й не се познаваше. Сигурно някога е била бяла. На гърба си носеше едно опърпано кожухче без ръкави. Панталоните затягаше с пояс, в който държеше пунгията с тютюна (ако имаше), огнивото и калената си луличка. Краката му бяха обути в разцепени пресовани цървули (от местната фабрика "Глиган") на босо. Единственият му имот беше баждарницата, за която с гордост разказваше, че е подарена на дядо му от турския Субаша, в знак на висока почит и заслуги.
    Дали от гордост или от класически мързел (вероятно наследен с баждарницата от турците), той беше скаран жестоко с работата.
    Като помощна сграда в стопанството му служеше бившата кучкарница на баждарницата. Самата баждараница беше една малка постройка, състояща се от едно предверие и стаичка с огнище. В нея, освен огнището, имаше една дървена леса, застлана с черга и служеше за спалня на цялото семейство, както и една грубо скована маса, на която баждарите слагали печати на тескеретата. На стената висеше голям бакърен тиган. В огнището стоеше разкривен трикрак саджак, а над него, закачен на кована желязна верига висеше бакърен котел. Тази покъщнина беше оставена в наследство от турците - баждари. Сградата и кучкарницата не бяха виждали почистване и варосване още от настаняването в нея на дядо Цоцовия дядо. В предверието стоеше една брадва и един колесар с дървена ос и две колела. Зли езици говореха, че този колесар са го изоставили турците заедно с покъщнината при бягството им от града. Кучкарницата служеше като хотел на дръгливото прасенце, което по цял ден ровеше около къщата. Прехранваше се само, като пасеше наоколо или издебваше задрямалите мливари, разкъсваше някой чувал с мливо и ядеше до насита. Често пъти се чуваше жално квичене, резултат на това, че злосторника биваше наказан от мливарите или кучетата им.
    Поминъкът на дядо Цоцо беше разнопосочен. Най-често беше гост на мливарите. Сладкодумен и хитър, той им разказваше разни небивали истории, а ако станеше въпрос за нещо винаги беше насреща. Според него всички големци и чорбаджии били негови хора, даже много често си пиели кафето и му искали акъл за това или онова. Знайно е, че мливарите винаги си носят ядене и пиене. Развържат торбите и като добри християни поканят и "божият човек" дядо Цоцо. Отначало той се дърпа под предлог, че бабата и децата го чакат, но нали е блага душа не им отказва, за да не ги обиди. "Никой не е по-голям от хляба" - казваше той. Хапне, пийне, напълни; си луличката, благодари им и си тръгне като не забравя да ги покани да му гостуват. Те пък от своя страна го поканят да им гостува на събора. Прибере се дядо Цоцо хапнал и пийнал, легне на лесата и заспи здрав ориенталски сън с прекрасни видения. Като стана дума за селските събори, трябва да отбележа, че те бяха стихията му. Обичаше да казва, "Няма нищо по-хубаво от събора. Отиваш, честитиш и сядаш на софрата. Няма никъв масраф."
    За съборите си имаше специален каяфет. На главата си слагаше фуражка с широка червена околожка и герб на нея. Обличаше бяла аладжена риза, отгоре куртка, а през рамото преметваше чифт кожени ботуши. Фуражката, куртката, ботушите и други атрибути са му останали по наследство. Според него, руски генерал Кото (сигурно има впредвид генерал Клоте), който освободил Враца, лично подарил униформата и медала на дядо му. С течение на годините от нея бяха останали само медала, фуражката, куртката и ботушите. От елека на куртката към лявото джобче се провличаше лъскаво синджирче за часовник (това синджирче той го беше намерил на Берчовата воденица), а на самото джобче беше закачил някакво подобие на медал. Като тръгне за събора, до края на селото ходи бос. Там спира, навие си партенки, обуе ботушите и набута крачолите на панталоните в тях. Понеже ботушите му бяха големи, то кончовете и крачолите се набираха като кървавица. Когато вървеше из прашните селски улици, след него се вдигаше облак прах поради това, че кончовете на ботушите и крачолите ставаха на цигански мех. Обикновено пристигаше, когато гостите вече са дошли. Домакините веднага му намираха представително място, а той честитеше събора на всички и се извиняваше за закъснението. Най-често причината за това беше повреда или закъснение на превозното средство, с което е дошъл (кабриолет, файтон или рейс). Вдигне наздравица, пийне от ракията, замези и похвали домакините за хубавата ракия и вкусното мезе. Когато започнат да слагат печеното агне, той скромно иска да му сложат "съвсем мъничко от вратняка, защото много обичал да гризе кокалчета. Ядат, пият сборяните и току виж се мръкнало. Дядо Цоцо е изпуснал превозното си средство.
    Ядосва се защо не е взел яздитния си кон, но понеже не е искал да вкарва любезните домакини в излишен масраф се е отказал. Пренощува дядо Цоцо, а на другия ден на "патерицата" хапне, пийне и се кани да си тръгне, защото невестата и децата ще се тревожат много за него. Домакините му напълнят една торба "за из път", той упорито отказва, но в края на краищата я взема ей така "да не им чупи хатъра". Тръгва си като най-учтиво се сбогува с тях и ги кани да му гостуват на събора, който ставаше на Симеон Стълпник. Когато излезе от селото, си събуе ботушите, преметне ги през рамо и леви, леви, та в баждарницата. Там с нетърпение го очаква изгладнялото семейство. Сядат, хапват, пийват и се отдават в обятията на дървената леса, с пожелание съборите да са всеки ден.
    За петък, когато е пазарен ден, дядо Цоцо предварително се обръсваше с един бръснач, който бе останал спомен от войниклъка и войната и от тогава не бе точен. Ангел Берчов, който беше воденичар и истински мюзевир, разказваше, че един ден нямал мливари и отишъл у дядо Цоцо да се почерпят и поговорят. Извадил Ангел пльоската с ракия, сложил на масата малко сиренце и поканил дядо Цоцо.
    - Почекай, Ангеле, да съ обръсна, оти заран е петък и шъ ода на пазар!
    Подръпнал веднъж, подръпнал дваж Ангел от плоьоската, а дядо Цоцо се бръсне и пъшка.
    - Ангеле, дай ми каишо си да го заглада таа пущина, че неще да откине!
    Ангел свалил колана си и му го подал. Цоцо загладил бръснача, върнал колана на Ангел и продължил бръсненето. Ангел не спирал, продължавал да си замезва и попийва от пльоската. По едно време пъшканията се превърнали в охкания. Погледнал го Ангел и видял Цоцо изправен пред парчето огледало от газената лампа с изподрано и окървавено лице.
    - Какво бе Цоцо, какво направи? Боли ли те? - попитал Ангел.
    - А на тебе смърди ли ти? - отговорил Цоцо и бръснат, недобръснат затичал към реката, свалил панталоните си, подмил се и започнал да ги пере.
    Върнал се от реката мокър, седнал при Ангел, и от приказка на приказка стигнали до любимата тема на дядо Цоцо -войниклъка и пленничеството му в Русия. Тази история Ангел беше слушал хиляди пъти в различни варианти. Независимо от варианта дядо Цоцо винаги се изкарваше голям герой. Ще разкажа накратко варианта, който дядо Цоцо с голям патос и въодушевление разказваше.
    - Ти, Ангеле, - започна той - тоа бръснач ми е скъп спомен и за нищо на свето не бих съ разделил с него. Ти знааш, че служех у кавалерията. Бех ескадронен командир (в някои варианти адютант на полковия командир, или на самия генерал. Истината е, че е бил гробар, но нейсе!). Имах си ординарец, който ми беше десната ръка, ама го раниха тежко и останах без него. А ти знааш к,во е войска и дисциплина. Требва секи момент да си бръснат, оти не знааш кога шъ доде онаа с косата. Не можеш да съ явиш небръснат пред Свети Петър. Като раниа ординарецо ми я останах без бръснар. Мислих, мислих и накраю измислих - шъ са бръсна със сабята си. Сабята ми беше френгия. У кавалерията казват "Раванлия кон, остра сабя и босчата жена!" Т,ва му требва на кавалеристо. И така, додека се върна ординарецо ми, съ бръснах със сабята, ем по-убаво, ем винаги сабята е с мен. При една юта битка дружиннио командир, който се биеше заедно с мен, бе улучен от шрапнел и падна от коньо. Я рипнах от моьо и му се притекох на помощ, ама въпреки всички мои усилия умре в ръцете ми. Успе само да ми рече "Земи моята кутия за спомен и награда. Ти га заслужи!" Качих го на моьо кон и го откарах У лазарето, след което го погребахме с военни почести. От тогава ми е тоа бръснач и никога не съм се делил с него.
    - Цоцо, Бабачията ми е разказвал, че тоя бръснач си го взел от един убит войник, когато си прибирал умрелите от бойното поле - рече Ангел.
    - Ти го не слушай него! Он приказва врели, некипели. Верно е само т,ва, че он беше по гробарската част, а не я! - рече ядосано Цоцо.
    Спря за момент, дълбоко въздъхна и посегна към плоската. Отпи една глътка и продължи:
    - С тоа Бабачи съм брал големи ядове. При една юта и неравностойна битка, коньо ми беше убит под мен, а я ранен на много места. От раните и изтеклата кръв съм паднал у несвес. Кога се свестих, чух около мене чужди приказки. Отворих очи и видох, че съ намирам у руски лазарет и тогава разбрах, че съм пленен. Раните ми бързо заздравяваа, оти тогава ти знаш, че я бех богатир. Непрекъснато мислех и кроях планове кък да избегам. У мен беше влюбена една самарянка. Она ми помагаше да избегам. Т,ва не стана оти мъ преместиа у един лагер за пленници. Там беше пленен и Бабачията. Русняците мъ уважаваа много оти знаеа, че съм голем командир и храбрец. В знак на почит и уважение ми дадоа Бабачията за ординарец. От тука почна теглото ми с него. Понеже я бързо научих езико, наместо он да ми е ординарец, я станах на него. Он не знаеше бъкел руски. За сичко трябваше да съ разправям язе. Ако не бях яз, там да съ му останали кокалите. Ама он стана "Рани куче да та лае". Дядо Цоцо въздъхна, изтри устата си с ръка и посегна към пльоската. Взе я, облиза се и отпи една голяма глътка, след което си отчупи парче сирене и замълча. Ангел също помълча, па рече:
    - Добре де, Цоцо! Вярно ли е онова, дето Бабачията го разправя за бълхите? . - Те, само тука не лъже! Дако си приписва некои работи...
    - Добре! Ама я ми разкажи тази история! Каква е истината?
    - Шъ ти разкажа самата истина! Ниа седееме дълго време у лагеро. Понеже руснаците немаа пари да ни ранат и охраняват, не полагаа никакви грижи за назе. Затова ние с Бабачията решииме да бегаме и съ върнем у България. Избегааме през пролетта. Тръгнааме из широката руска пустош. У таз деревня, така викат руснаците на селата, ни дадат лебец, у друга преспим и така лека, полека съ придвижвааме към България. У една деревня фанаа Бабачи у чужда градина и ни заведоа при Голова (така викат на кмето). Он ни огледа , разпита и като разбра, че сме добри ора, ни предложи една запустела хата, къща де, и земята около нея. Требва да кажа, че жените тогава беа много, оти мъжете им беа или войници или убити на фронто. Мъже немаше и земята м,ги пустееше. Настанииме съ ние с Бабачия, и почна убав живот. Жени колко сакаш. Носеа ни яденье, облекоа ни с най-новите дреи на мъжете си, абе райски живот. От нас очакваа да м,ги помагаме у кърската работа. Я от конье разбирам, ама Бабачия - не. Требваше сичко да върша я, докато Бабачията лежеше по цел ден на печката. Нийните печки са зидани, отдоле гори огин, а отгоре съ спи. Я не можех да върша работата на целата деревня, нашта земя въобще гя не работееме и Голова почна да ни гледа на криво. Решихме да бегаме. У една ясна нощ метнааме торбите на рамо и дим да ни нема! Там нема пътища. От деревня до деревня, от уезд до уезд ние одееме пеша. Тук там съ отбивааме у некоа деревня, откраднем по некоа кокошка, или там к,во Бог дал и "С нам и Бог". От Дългото митарство разбрааме, че руснаците много обичат ярмарките, така м,ги викат на сборовете и панаирите. На тия ярмарки съ продаваше сичко, което съ предложи. Тук му е мястото да кажа, че Бабачията нищо че е шашав, ми даде добър акъл. Цел свет знае, че руснааците много ги мъчат бълхите. Я съм бил на госке у самио Губернатор и шъ кажа, че цяла нощ не мигнах от тиа ваджийски бълхи. И там мъ ядоа бълхи, като у селските хати. Та Бабачията като видел, че никъде са не продава лек срещу бълхи, решил да предложи такъв на необятнио руски пазар. Това беше убаво, ама кък да измислим лек? Една заран, докъде Бабачията съ излежаваше на печката, я излезнах да набера дръвца и суха трева за печката. Прибрах съ с един наръч и започнах да чиста печката. Извадих пепело настрана, заредих печката и гя запалих. Имахме малко останал кукуруз, който мислех да свара за обед и вечера. Понеже от юспите ни болеа стомасите ние ги маахме като варехме кукурузо с пепел. Он мааше сички юспи. Отривайки и пресевайки пепелта, Бабачията изведнъж рипна и ми се обеси на врато.
    - Цоцо, открих кък да изкараме некоа и друга рубла!
    - К,во ти стаа? Да не си полудел? - попитах го я.
    - Виж сега! Когато сме доле до огнището на печката бъхите ни не апат, верно ли, а? Апат ни само кога сме горе на печката. А т,ва значи, че нещо ги мори доле. Знаеш ли кое е? Пепелта! Я ти предлагам да стрием пепел на ситно, да гя свием у газетени артии и гя продаваме по ярмарките като прах за бълхи!
    Останах като треснат от предложението му. Шантав, щантав, ама измисли умна работа. Речено, сторено. Пресееме пепелта, вързахме гя у един крачол на гащите ми (Бабачията немаше гащи) и го тупаме, докато се набра много фина пепел. Свиеме ратии от газети и разделииме пепелта на пакетчета. Определииме цената на едно пакетче - 50 копейки, и смело тръгнааме по ярмярките. Търговията ни тръгна много успешно и ния съ прочууме като "Болгарские врачи". Заживееме много добре и пътувааме от ярмарка на ярмарка. Никога не нощувааме у една и съща деревня.
    Но гяволо е завислив и си нема работа. Един ден отидооме на ярмарка у уезднио град. Изправих съ на видно место и започнах да праа реклама на стоката.
    - Прах для болхи! Прах для болхи! - виках я, а Бабачията подаваше пакетчетата и прибираше парите. Търговията ни вървеше добре и почти бееме привършили прахта, когато доде нещастието. Слугата на Градоначалнико купи прах за господаро си и когато доволен от покупката мъ попита кък се морат бълхите, я останах като гръмнат. Овладех се на бързо и му рекох, че се лови бълхата с ръка, стиска се за гушата, при което она си отваря устата. Тогава в отворената уста съ сипва малко прах и она моментално умира. Хитрио мужик съ досети и мъ попита не може ли да я смачка межу ноктите на палците. Я моментално му отговорих:
    - И так можна!
    Смигнах на Бачията и дим да ни нема. Т,ва беше краьо на търговията ни.
    Много по-късно ния си изпатихме за таа търговия. У една деревня, близо до границата, требваше да отседнем и преспим. Посрещнаа ни у една хата на по-заможен мужик. На вечерята от приказка на приказка съ стигна и до въпроса с бълхите. Бабачията, за да съ пофали, рече че е измислил прах против них. Стопанино стана, отиде до иконостасо, бръкна зад него и стисна нещо у ръка. Дойде на масата, отвори я, и о ужас. У нея имаше едно пакетче от нашио прах. Бабачията не разбрал коварнио му замисъл съ тупна у гърдите и му каза, че т,ва е нашио лек. По-нататък не е за приказване... Дойдох у съзнание и видех Бабачията целио подут и насинен да лежи у папуро. Опитах съ да стана, ама съ оказа, че и я не съм по-добре. Гостоприемните домакини ни беа пребили, ограбили и съблекли съвсем голи. Неколко дена съ скитааме голи из пустошта само нощем. На краьо Господ съ смили над назе. Попаднааме у една деревня, от където откраднааме по една конопена риза, с която прикриаме срамотите си. Т,ва е сичко за бълхите. Историята има продължение, ама за него шъ ти разказвам друг път. Я съм изкарал една годин и 24 месеци у плен. Мога да ти кажа, че Бачията ми е носил само нещастия и тогава и сега.
    Завърши разказа си дядо Цоцо. Отри потта от лицето си с ръкава на ризата и вдигна пльоската.
    Тихо, кротко и безметежно живееше на този грешен свят дядо Цоцо. Този спокоен живот бе нарушен след отваряне на войната. България стана съюзник на Германия и оста Рим-Берлин-Токио, което доведе до разпалване на партизанските страсти. Започнаха явни и тайни коментарии на събитията. Дядо Цоцо непрекъснато слухтеше и изчакваше на къде ще задуха вятъра. Когато вече беше сигурен, стана отявлен привърженик на новия ред и смело запя: ..."Рим, Берлин и Токио, верни в борбата скоро ще наложат нов ред на земята..."
    Разрази се антисемитска кампания, в резултат на което всички евреи, без разлика на пол и възраст, трябваше да носят жълтата Давидова звезда на ревера си навсякъде и по всяко време. Цар Борис III, за да ги спаси от концлагерите, ги евакуира из цяла България. Дядо Цоцо, като всеки българин-патриот, се обяви за потомствен антисемит. Всячески се стремеше да докаже, че антисемитизмът у него е наследствена черта и че той е в кръвта му. Никога не пропускаше случай да не изтъкне заслугите на дядо му в това свято за всеки българин дело.
    За омразата на Цоцовия дядо към евреите старите хора разказваха майтапа, който си е направил евреина - търговец Сакучо Самуилов (Закучията) с него. Един ден дядото срещнал Закучията, който носел две лисичи опашки. Поздравили се по живо по здраво и между другото дядо му попитал Закучията за какво му са тези опашки. Евреина хитрец му казал, че Амед Лаза Бег (иска да каже, че Хаджи Ахмед Бег Лазов) му поръчал да му намери най-малко сто опашки, които му били нужни за подарък на султанския харем. Но от къде ще ги намери не знае. Затова казал под секрет на дядото, ако може да намери такива опашки, немедлено да ги занесе на Ахмед, който ще ги плати скъпо и прескъпо. Тръгнал дядото из града от авджия на авджия и успял да събере десетина лисичи опашки. Зарадван, той веднага отърчал в дома на Ахмед с опашките. Когато отворили чувала и видял опашките, гавазите му турили един як бой, при което се вдигнала такава топордия, че стигнала чак до харема. Една от жените му била Муца Тронкова - врачанка запазила християнската си вяра. Чула тя патардията, надникнала през прозорците на харема и видяла нашия герой. Веднага изпратила евнуха на харема да отиде при гавазите и да разбере какво става. Върнал се евнуха и разказал каква е работата. Муца наредила да го доведат в приемната, разпитала го и го пуснала по живо, по здраво. От търговията с лисичите опашки му останал якия кютек, който му хвърлили гавазите и подигравките на целия град.
    Краят на тази история според дядо Цоцо е съвсем друг. Бейшата Муца разказала на Ахмед Бег историята с опашките и помолила той да накаже евреина Закучи. Ахмед Бег, който обичал много жена си Муца, наредил на другия ден да се явят всички евреи в 10 часа в конака при него. Независимо от пол и възраст, всички евреи трябвало да носят на врата си лисича опашка. Иначе ги очаквало голямо наказание. Така дядото надхитрил евреина и продал скъпо и прескъпо опашките. От тогава започва лютата ненавист на Цоцовите прадци към "чифутите", както той обичаше да ги нарича.
    По-късно предателската роля на тези евреи била фатална, според дядо Цоцо, за изхода на въстанието и разгрома на Ботевата чета. Закучията и други евреи направили лично донос до Видинския мютесариф Раат паша (сигурно става дума за Рихат паша) за подготвяното въстание от врачанските съзцаклятници. Според него дядо му е бил активен участник в съзаклятието и един от началниците на комитетската полиция. В своята работа той не изпускал от очи и когато разбрал за коварния заговор поискал разрешение лично от Зимников (разбирай Заимов) да ги ликвидира. Зимников, обаче, имал търговски връзки с тях и не му разрешил. Въпреки това, когато тръгнали за Видин, той ги проследил и по плана си трябвало да ги ликвидира при хана в "Мътница". Планът му бил осуетен малко преди изпълнението от турски сеймени(стражари). Те били изпратени от Берковица да охраняват евреите. Закучията и останалите евреи пристигнали във Видин и разкрили плановете на съзаклятниците. Във Враца били арестувани всички комитетски хора, които не издали нищо и дядо му не бил арестуван.
    По-късно при всеки удобен случай дядо Цоцо не пропускаше да очерни евреите, като разказваше за зверското убийство на десетгодишното момче на Георги Мокърпиляков. След като то е изчезнало безследно от града, полицията намира следите му към евреите в града. Минават десетина дена и трупът му е намерен от един козар в местността "Зимевица". Установява се, че малтретирано, мушкано с нож и умъртвено. Доказва се, че евреи са го затворили в една къща, като са го хранили със силна храна и захар. Предполага се, че фанатици евреи са взели кръвта му за религиозен ритуал. Завежда се шумен процес, при който са подведени под отговорност братята Бенбаса и Хаим Леви. В резултат на този процес всички евреи се изселват от града.
    Версията на дядо Цоцо за разкриването на това престъпление е друга. Още от първия ден дядо Цоцо се усъмнил в Хаим Леви, или както той го наричаше Левчо и непрекъснато го следял. Един ден го видял, че слиза от "Зимевица" и веднага отишъл там да провери. Не се учудил много, когато видял трупа на момичето в сипея под "Ицов камък." Веднага отишъл при кмета Цено Леонкев, който му бил приятел и му разказал всичко. Така били открити злодеите и после наказани.
    От цялата Цоцова версия истината е само в това, че сипея в "Зимевица" се намира срещу Баждарницата.
    Изминаха няколко години от войната. Оста "Рим, Берлин и Токио" губеше по всички фронтове. Пресекна гласът на дядо Цоцо и той вече не пееше песента за тази ос. Започна да си припомня руския език и обръсна мустачките си. Когато дойдоха руските войски той беше пуснал големи мустаци и нахлупи сталински каскет. Стана преводач на руските солдати пиещи в кемерските кръчми. Сега пееше песента "Катюша" и играеше казачок. Стана бравия солдат Цоца.
    При едно разливане той обидил с нещо пиян руски солдат, който в яда си извикал:
    - Тьй! не Цоца! Тъй большая пъ-зда!
    Кемерските мюзевири веднага го кръстиха Пиздо. Това срамно име, подарък от братята освободители, остана до края на живота му.


    ЗОГРАФИТЕ


    "Митрополитът, Духовният клир и Църковното настоятелство на Врачанската митрпополия забраняват на мирянина Петър Зограф да зографисва в храмовете, манастирите и параклисите в споменатата епархия! Амин! Мирянинът ако желае може да каже нещо!"
    Тези думи бяха произнесени в приемната зала на Врачанската митрополия от нейния говорител отец Георги.
    Зографът, на когото забраняваха да зографисва, стоеше смирено, чинно скръстил ръце на гърдите си. Той беше висок, строен мъж на средна възраст с красиво лице, гарнирано с чуплива дълга черна коса и мустаци като лястовичи опашка. След обявяване решението на духовния съд, той трепна, изправи се почтително и каза:
    - Ваше Високопреосвещенство, почитаеми духовен клир и господа църковни настоятели, аз съм съгрешил пред Бога, за което приемам наказанието наложено ми от Вас. Цял живот ще се моля Богу да ми прости за извършеното грехопадение. Моля Ви да ми разрешите да довърша изографисването на храма. Чрез довършване на храма искам да изкупя част от греховете си.
    В залата настъпи леко раздвижване и лек говор. По лицата на хората в залата Петър разбра, че може би молбата му ще бъде приета. Тогава стана самият Митрополит, който каза: - Светотатството е извършено в Божия храм И САМО Господ може да ти прости. Всевишния е този, който всеопрощава. Моли се, Петре, Богу! Амин!
    След тези думи Митрополитът напусна залата, а след него и всички останали. В залата остана прав вече бившия зограф и клисаря дядо Тоно. Нисък, главата му светеше като калайдисан тиган, той държеше в ръка клисарската си фуражка и стоеше като парализиран пред високата фигура на Зографа. За да компенсира малкия ръст и плешивостта си, дядо Тоно беше оставил мустаци, пред които Тарас Булба би свалил казашкия си калпак. Тези мустаци му придаваха свиреп вид, макар че всъщност имаше мек характер. Той беше връстник и приятел на бащата на Петър. Заедно отидоха на фронта, където бащата на Петър загина, а дядо Тоно се завърна жив и здрав. Като всеки добър християнин, той се чувстваше гузен пред баба Неда, майката на Петър и пред него самия.
    - Петре, каква стана тя? Защо бе, сине, се остави на Сатаната да те прелъсти? Учен човек си! Златни ръце имаш. От библията знаеш, че Ева е прелъстила Адам, за което бог ги изгонил от Рая. Сърцето ми се къса като те гледам. С какви очи ще погледна майка ти? Непрекъснато ще ме гризе съвестта и все ще си задавам въпроса: "Тоне, защо не помогна на Петра? Да знаеш, Петре, че още утре ще се срещна с Негово Високопреосвещенство и ще го моля да ти опрости греховете!"
    - Дадо Тоне, този грях го извърших в Божия храм, но той не беше осветен. Така кажи на дядо Владика! Дано ми прости греховете! - рече Петър и си тръгна с наведена глава.
    Какво всъщност се бе случило? Каква бе причината за такава сурова присъда?
    Петър бе най-добрия зограф във Врачанската митрополия. Нямаше новопостроена черква или параклис да не са зографисани от него. Завършил рисувалното училище като степендиант на св. Синод, той изцяло се отдаде на изографисването. Добър зограф, когото търсеха и от другите епархии. Отначало не пиеше и не пушеше. С течение на времето, дали от тържествата при освещаванията, дали от компанията на своите приятели, започна да си попийва и стана един добър пияч. За това му помогна дадения му за ученик Любен, когото всички наричаха Цифьо. Той беше бояджия по професия, не можеше да рисува и никога нямаше да се научи. Беше много мързелив и единственото му качество беше това, че неговите лъжи бяха цяло изкуство. Един артист по рождение. Благодарение на него, където и да отидеха Петър и той, никога не оставаха гладни и жадни. Цифьо си разбираше отлично работата. На вид не беше някакъв хубавец, по-скоро беше гроздоват, но много сладкодумен. Това го правеше симпатичен на събеседниците му, особено на селските моми.
    По това време в село О, започна строежа на нова черква. Селото се намира в Искърското дефиле, там от където беше якият корен на Врачанския Митрополит. Миряните от това село разчитаха много на Митрополита и то с основание. Когато строежа бе завършен, той извика Петър и му възложи да зографиса черквата. За храна задължиха всяка къща от селото да ги храни по един ден. Храната, а и пиенето се носеше в черквата. Знайно е, че балканджиите са гостоприемни хора, така че храна и пиене имаше в изобилие.
    Петър работеше от тъмно до тъмно и работата напредваше бързо. Цифьо му помагаше само при издигане на скелето. После беше свободен, пиеше и гонеше селските моми и невести.
    Към края на третата седмица олтара беше изографисан и Петър премести скелето в черквата, а спеше в олтара. Един ден храна му донесе една засукана балканджийка - млада невеста, чийто мъж беше войник. Обади се тя на Петър и той от скелето й каза да остави яденето в олтара.
    - Зографе, слез и си изяш яденето, защото трябва да прибера съдовете! Свекърва ми така заръча? - рече невестата.
    - Повъртя се Петър, но като видя, че тя не си тръгва и стои в олтара, той слезе от скелето. Знаеше много добре, че в олтара е забранено влизането на външни хора. Невестата постла пещималчето, нареди му храната и седна на сламеника, който служеше за легло на Петър. Той се изми, седна до нея, отпи глътка ракия и започна да се храни. Хем яде, хем очите му в препълнената пазва на невестата.
    - Какво гледаш? Харесва ли ти елечето? Сама съм го обшивала и бродирала - рече невестата.
    - Елечето ти е много хубаво, ама още по-хубава е плънката му.
    - Че е хубава, хубава е, ама няма кой да й се радва. Цяла година вече мъжът ми е войник.
    Това беше явна покана. Изведнъж Петър като че го удари гръм. Причерня му пред очите, обърна се и я повали по гръб. Започна се една бурна любовна игра, която беше приятна и на двамата, но невестата беше срамежлива и не смееше да отвори очи. Тъкмо в сублимния момент, тя отвори очи и изведнъж изкрещя:
    - Спри! Гледат ни!
    Петър скочи от нея и се заозърта, но не видя никой.
    - Кой ни гледа?
    - Светиите от олтара.
    Бързо Петър взе баданарката на Цифьо и за минути вароса всичките светии.
    - Аз съм ги рисувал и пак ще ги изрисувам! Щом те е срам, че ни гледат, така им се пада! - рече Петър и започна отново любовната игра.
    Бяха привършили и невестата събираше посудата да си върви, когато в черквата влезе Цифьо с група селяни, начело с кмета. Бяха се почерпили доволно и Цифьо ги беше поканил да видят зографисания олтар.
    Останалото вече е известно.   

    ***

    Махалата, в която се роди и израсна Петър бе най-старата в града. В нея живееха хора с вековни традиции. Животът им бе поднасял всякакви изненади и благодарение на боголюбието и задружността си бяха надживели всичко хубаво и лошо. Почти всички къщи имаха дюкяни. На площада около Джамията имаше няколко кръчми, бакалници и занаятчийски работилници - обущари, шивачи, бакърджии, бръснари, столари и други. В махалата съществуваше традиция в съботен ден месаря да отреже безплатно едно пееле (гърдите и гердана на телето) и да го даде на хлебаря. При последния стоеше един огромен пръстен негледжосан гювеч. В него се правеше касапския гювеч, като останалите продукти донасяха мъжете от махалата. Слагаше фурнаджията Георги (когото всички наричаха Свети Георги по името на фурната му) готовия гювеч в пещта. Там заедно с хляба се печеше до обяд. Към 12,00 часа всички дюкяни са затваряха и мъжете отиваха в кръчмата "Куцио пес". Свети Георги донасяше гювеча и няколко самуна топъл хляб. Евреина Нисо донасяше сирене от бакалницата, а останалите - каквото Бог дал, вино, ракия, пастърма, сланина. Така завършваше всяка Божа събота работната седмица на махалата.
    Тази събота в кръчмата от рано бе по-оживено и напрегнато. Клисарят на черквата "Св. Възнесение" Стефан, едно дребно, гърчаво и кьосаво човече, което бе и черковен певец-дискант, разпространи мълвата за Петър Зограф. Гювечът беше прекрасен, но на тях не им беше сладко. Кръчмарят Вачо бе поставил на пост едно махленско момче Ицо да наблюдава за Петър Зограф, срещу една лимонада.
    Гювечът беше на привършване, когато Ицо извика:
    - Чичо Вачо, Пету иде! Дай лимонадата!
    Пътят на Петър минаваше през цялата чаршия. На него не му се прибираше. Какво ще каже на майка си? Как ще я погледне в очите? С тези мисли той вървеше към дома, когато от вратата на кръчмата се показа Вачо и каза:
    - Петре, сине! Влез да пиеш едно вино и да си поприказваме!
    - Петър нямаше голямо желание, но не можеше да чупи хатъра на Вачо, който бе връстник и приятел на баща му. Той наистина го обичаше като син, защото нямаше такъв. Жълтата гостенка го беше покосила като невръстен юноша.
    Петър влезе в кръчмата, поздрави всички, огледа се и седна на една маса близо до тезгяха. Настана гробно мълчание. Кръчмарят наля един юз вино и му го подаде с думите:
    - Пийни, пийни, дано ти се душа отпусне!
    Пръв наруши мълчанието Вачо Италианецо, книжен човек, който бе работил като строителен кондуктор при строежа на жп линията от Черепиш до Роман. Викаха му Италианецо, защото знаеше италиански и бе работил с италианци при строежа на линията.
    - Петре, чичов! Бог не ме дари със син и знаеш, че ти си ми като син! Не слагай нищо на сърце! Аз познавам това село и жените му. Вярно е, че си съгрешил, но вината не е твоя. Никой не може да устои на изкушението чортово. Тези жени са чортови създания. На времето една изкуши и така оплете майстора италианец Чезаре, че той се ожени за нея и не пожела да се върне в Италия. И сега живее в това село. Всички сме грешни!
    - Бай Вачо, прав си! Всички сме грешни, ама Петър е съгрешил много. Неговото не грях, а светотатство. Да мърсуваш в олтара на Божия храм. Боже, сохрани! - изписка с тънкия си глас клисаря Стефан.
    - Стефане, грехота е да съдиш Петра толкова жестоко! Ти не знаеш какво е женско изкушение и до къде може да доведе то! - рече дядо Липчо, заможен човек с осанката на Мойсей.
    - Какво толкова е направил? Всички го правим! Мигар поповете не го правят? Правят го и то навсякъде, където им падне. Не помните ли Дели Папаз? - допълни хлебаря.
    - Я, Петре, да се чукнем и наздраве! - продължи той. Петър вдигна юза и цялата кръчма се изреди да се чука с него.
    За всички Петър беше не грешник, а герой, на който трябваше да му се помогне някак, защото оставаше без препитание.
    Пръв даде пример фурнаджията.
    - Петре, тук до някой ден ще искам да ми освежиш фирмата. Ето ти 200 лева капаро!
    Веднага след това, като пролетен дъжд заваляха поръчките и капарото. Джобовете на Петър се напълниха с пари. Това беше израз на единството и топлите човешки отношения, царящи в махалата. Тя не остави своя любимец. Помогна му по-най човешки начин, без да накърни достойнството му.
    Естествено е, че поръчките трябва да се полеят. Почерпката завърши в късна доба. Баба Неда караше вече втори сън, когато Петър се прибра. От продължителното пиене беше много огладнял. Реши да не буди майка си и се наяде с каквото Бог дал. Бог този път бе на негова страна. В котела над огнището застиваше едно грамадно телешко шкембе. Взе Петър ножа и така направо от котела режеше парчета от шкембето и лакомо ги гълташе без хляб. Беше много вкусно, въпреки че му се струваше неорулено и малко недоувряло.
    На сутринта, когато баба Неда стана, се хвана за главата. Пуловера на Петър, който тя му бе оплела и боядисала в котела с осенови кори беше в окаяно състояние. Някой бе рязал безмилостно големи парчета от него. Бяха останали един ръкав и половина, целия гръб, а от предницата - колкото бебешки лигавник.
    Петър стана около обяд, изми се, оправи се и каза на майка си:
    - Ето ти тези пари, иди купи едно телешко шкембе от касапницата! От днеска нататък не съм Петър Зограф, а Петър Графо! Така да знаеш, мале! Пари имаме много и ще живеем по графски!
    При тези думи той обърна джобовете си, от които изпаднаха Цял куп смачкани банкноти.
    Сега да оставим Петър Графа с неговите мъки и неволи и да видим как се развиха по-нататьк събитията. След анатемата и забраната над Петър Зограф, Цифьо остана в селото да пази скелето и когато дойде нов Зограф да му помага. Той веднага си даде титлата Зограф и никой не можеше да го нарича по име.
    Владиката беше затруднен в търсенето на Зограф от други епархии. Той знаеше, че за това е нужно време. Затова реши дапремести временно Цифьо в Черепишкия манастир, където да помага в подръжката на манастирските сгради. На Цифьо това не му харесваше, но нямаше как. Въртя, сука и накрая се премести в манастира, който не беше много далече от селото. Понеже беше изкусен комбинатор, успя да убеди кмета, че чака помощник и веднага ще започне изографисването. Кмета нареди да продължи изхранването му. Така се нижеха ден след ден. Цифьо ядеше и пиеше в село, а вечер за вечерня се прибираше и нощуваше в манастира.
    При едно поредно разливане Цифьо разказваше за своите похождения и митарства из епархията, повечето от които бяха измислени. Един едър, як мъж на име Павел му рече:
    - Зограф Любене, много си ходил по тая грешна земя. Много неща си видял и много си помагал.
    - Павле, това което казваш е самата истина. Така е. И да знаеш, че много семе съм посял, та цял живот не ще мога да го събера - рече Цифьо.
    - Ти си постъпил като Божи човек. Знаеш да правиш само добрини. За семето е казано: "Който не сее, не жъне!" Бог ще ти помогне и ти ще го събереш двойно и тройно. Бъди сигурен! - рече Павел дяволито. Ха сега наздраве!
    - Чул те Господ! От твоите уста в Божиите уши! - каза Цифьо.

    ***

    Една вечер той не се прибра за вечерня. Призаран, преди утрината служба, на манастирските порти, които се заключваха след вечерня, се захлопа припряно. Калугерът Аверикий, който се готвеше да бие клепалото за утрината служба, отиде до портата и попита:
    - Кой си ти, човече Божи? Какво те води толкова рано в божията обител?
    - Брат Аверикий, аз съм Любен Зограф. Много те моля, отвори ми бързо портата!
    Аверикий захвърли чукалата и разтревожено се втурна към манастирските порти. Когато ги отвори, в краката му падна немощното тяло на Любен Зограф. Аверикий отначало се уплаши, но бързо се съвзе, грабна го и бързо го занесе в килията му. Остави го на одъра, зави го с одеялото й бързо се затича към клепалото, защото закъсняваше с биенето му.
    Игуменът отслужи утрината служба, разпредели работата на всички и се запъти към килията си за закуска. Тъкмо всичко беше готово и масата наредена, когато се почука на вратата.
    - Влез! - каза Игумена.
    На вратата се показа смутеното лице на Аверикий.
    - Ваше Преосвещенство, преди малко се прибра Любен Зограф. Ама нещо не ми харесва. Сигурно е много болен.
    - Къде е?
    - В килията си. Лежи и не може да стане.
    - Добре! Ще закуся и ще ида да го видя. Ти отивай да навадиш зеленчуковата градина!
    След като закуси добре, той стана, оправи се и с горда осанка тръгна към килията на Любен Зограф. Почука на вратата и отвътре се чу немощен глас:
    - Влез!
    Когато влезе вътре, Игуменът се стъписа. Пред него на леглото лежеше Любен Зограф с прежълтяло лице и зачервени очи.
    - Стани и ми кажи какво ти е!
    - Ваше Преосвещенство, моля да ме извините! Бог да ми прости, ама немога нито да стана, нито да седна в леглото! Болен съм и Вие трябва да ми помогнете! Умирам!
    Игуменът се прекръсти, обърна се насам, натам, погледна през прозореца за някой калугер. Видя, че всички са по работа, вдигна одеялото и смъкна панталоните на Любен Зограф. Като разбра каква е работата излезе. Отиде в магерницата от където взе топла вода и я наля в легена, който стоеше в ъгъла на килията. Зографа се подми, колкото можеше, сложи си една кърпа и си вдигна панталоните.
    - Ще се оправиш! Довечера, като се върне послушника Пахомий ще му наредя да се грижи за теб. Сега отивам да направя мехлем, за да оздравееш по-бързо. А утре, след утринната служба ще дойда да се изповядаш! - рече Игумена и излезе.
    Вечерта дойде послушника Пахомий, който се грижеше за манастирското стадо. Донесе една кутийка мехлем, почисти, намаза Зографа и си отиде. На другия ден след утринната служба Игумена дойде при Любен Зограф на изповед.
    - Изповядай се пред Бога! Нека той ти прости греховете и ти помогне за бързо изцеление! - каза Игумена.
    - Виновен съм, Отче, греховен съм! Сякаш дявола влезе в мен и ме тласна към този грях. Знаеш, че селото ми носи храна. Преди няколко дена беше ред на Мара. Тя е жена на Цено Спирача. Женени са от няколко години, ама нямат деца. Та, донесе ми тя храната, седнах да обядвам и тя седна заедно с мен. Пийнахме по няколко глътки ракия, ха по още малко и накрая довършихме павурчето. Хапнахме, каквото Бог дал, събрахме софрата, а тя не си тръгва.
    - Отивай си, че ще ти се карат у вас? - рекох аз.
    - Няма на къде да бързам. Мъжът ми е на работа и ще се върне след два, три дни. Деца нямам. Свекър и свекърва също, а стоката съм си наредила. А сега ми е мъчно, много мъчно, защото деца нямаме. Няколко години сме женени, а нищо не става. И как ще стане, като той все пътува, а когато се върне спи като пребит. Вярно, такава му е работата.
    - Това е Божа работа! Не можем да насилваме Бога! - рекох аз.
    - Че е Божа, Божа е! Ама човек може и сам да си помогне! - рече тя и ме погледна дяволито.
    Разбрах какво трябва да й помогна аз. Договорихме се на другия ден, вечерта на здрач да отида у тях. Ама да не се качвам направо горе, а да влеза в мазата, където ще ме чака. Времето до другата вечер ми се видя цял век. С нетърпение дочаках леко да се здрачи и поех за тях. Стигнах по живо по здраво, предвкусвайки хубава вечеря и бурната любовна нощ, в която щях да помогна на Мара по повелята на Бога. Ама не ми е било писано. Рогатият ми е бил отредил друго. Та влизайки в мазата ми направи впечатление, че е тъмна. Помислих си, че гя още не е дошла и затова извиках тихо:
    - Маро, Маро, къде си?
    - Тук съм, тук съм, ела! - чух нейния тих глас от дъното на мазата, която тънеше в мрак.
    Изправих ръцете си напред и пипнешком се запътих към Мара. Почти бях стигнал до нея, когато няколко чифта ръце хванаха яко моите. Извиха ги на гърба и ги завързаха.
    - Дайте качето! - чух познат мъжки глас.
    Тръпки ме побиха, защото си помислих, че ще ме убият, сложат в качето и хвърлят в Искъра. Само след секунда светна лампа. Един едър мъж донесе едно каче от тези дето слагат зеле за зимата. Грабна ме като Гергьовско агне и ми сложи краката в качето. То беше високо до коленете ми. От страх езика ми се беше сковал и не можех да извикам.
    - Къде е Марко?Тук ли е? - чух гласа на друг непознат мъж.
    - След секунди Марко влезе. Мара я изгониха. После ми свалиха панталоните и... резултата е на лице. Цяла нощ се влачих от селото до манастира.
    От време на време слизах до Искъра, където си потапях задника във водата, за да премине този огън, който ме гореше.
    Любен Зограф завърши изповедта си, седна на крайчеца на стола и болезнено изпъшка.
    - Господ чу изповедта ти! Моли се ден и нощ да ти прости прегрешенията! Много си решен, защото си нарушил седмата Божа заповед - "Не прелюбодействай!" и десетата "Не пожелавай дома на ближния си, нито живота му, нито роба му, нито робинята му, нито вола му, ни осела му, нито някакъв негов добитък - нищо което е на ближния ти!" Ако опрости греховете ти, той ще ти прати хабер, така да знаеш! - рече Игумена и си тръгна.
    Една сутрин, след утринната служба Игумена се отби в килията на Любен Зограф. Когато Игумена влезе той се изправи и смирено застана пред него.
    - Отче Игумене, искам да ти се изповядам. Нощес на сън ми се яви Рогатия. Седна до мен и ми каза, че иска да ми помогне и повече да не ми се случват такива неща. Надяна ми един пръстен на средния пръст и ми каза, че докато този пръстен е на пръста ми такива работи не могат да ми се случат. Каза това и изчезна.
    - Къде Е този нечестив пръстен? - попита Игумена.
    - Там е дяволската работа. Когато се събудих пръстена го нямаше, а средния ми пръст беше в болното място.
    - Анатема! Трижди анатема!
    След това с горда осанка напусна килията.
    Благодарение на мехлема и грижите на прислужника Пахомий, Любен Зограф бързо се възстановяваше. След около седмица си стегна багажа и тръгна за Черепишката гара. Пахомий му носеше багажа и непрекъснато цъкаше с език. Това направи впечатление на Любен Зограф и той го запита:
    - Пахомий, защо непрекъснато цъкаш с език? Какво толкова се чудиш?
    - Чудя се Любене Зограф, защо трябваше да съдереш един чифт обувки от ходене по такава работа. Могло е да си запазиш обувките, да си си седял в манастира, а аз да съм свършил работата на Марко.
    След тези думи двамата замълчаха и замислени, всеки по своему, продължиха пътя за гарата.



* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories