bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories  

           

Вода от извора®

(ЛЮТИ ЛАКЪРДИИ ЗА БЛАГИ ВРАЧАНИ)

X част

    

 

худ.Петър КъчевВеско Лазаров

  

    Посвещавам тези мои скромни писания на всички врачани, които в продължение на векове, въпреки всички катастрофи и бедствия запазиха своя облик. Независимо в коя географска точка на майката земя се намира, врачанинът си остава врачанин и никога не забравя "Камико". Врачанинът е като еделвайса. Цъфти усамотен и сега никому ненужен.

 

   
    ЛИСИЦА И ЧАВКА

 

    Наред с мюзервилъка у врачанина е силно развито чувството за хумор. Бог го е дарил да бъде много точен в наименованията и прякорите. Прякорът е онова, което го отличава от пришълците. Към тях врачанина е толерантен. За да не се обидят от липса на внимание, той веднага става Йоан Кръстител и ги кръщава с подходящи имена.
    В онези далечни времена, когато Враца беше екологично чиста във всяко отношение, се срещаха прякори от флората и фауната. В Кемеро имаше гъска, суяк, сврака, свиня, турме, та даже и слон; в Игриз махала - бивол, пръч, яре; в Дудако - петел, пуйка, кон, тишка; в Хармано си имаха патори, кьосове, чучулиги, фазани. Трябва да се знае, че кьосове, поради голямата им популация, гнездяха в цяла Враца. По - другояче стои въпроса с Каменитио път. Тук, между Каменитио път, поп Йордан и Стефан Караджа беше Ривиерата на пернатите, които живееха в етнически мир и сговор.
    Другомахленецът като минеше от тук можеше да срещне гарван, гарга, дживгар, папагал, врана, сокол, бибе, пате, петел, пуалец, буяк, чавка и други представители на пернатото царство.
    Естествено беше когато мине такъв по улицата, от някой двор или дюкян да се чуе призив: гаа, па па па, кукуригууу и други. Моменталният отговор, но не на пернат език, беше свързан с близките, познатите и комшиите от женски род, на които се пожелаваше много радост и щастие.
    В тази Ривиера бяха свили съвсем близко гнездата си Пуалецо, Бибето, Патето и Чавката, които не си правеха кал по между си. Калта идваше от представителите на животинския мир в Ривиерата. Особено усърден в това отношение беше Ангел Лисицата, кръвен враг на Ламбо Чавката. Знайно е, че това са хитрушите от приказките. Причината за това бе, че Чавката изтърсил в двора на Лисицата една торба с кокоши пера и кости. Последният отишъл при стария авджия дедо Рогач и взел една връзка сврачи крака, с които дедо Рогач отчитал дейността си по изтребване на грабливи птици.
    Не мога да не кажа няколко думи за тази колоритна личност. Преселник от Троянско, дедо Рогач си беше построил скромна къщичка в Дудако. На старини се препитаваше с авджилък. Стар гастроном, чиято софра не минаваше без месо, каквото и да е то. Когато не удареше заек, гръмваше някоя охранена котка, която приготвяше по всички кулинарни правила и носеше да опече в Барзовата фурна. С птичето месо беше по-лесно. "Всичко, което хвърчи се яде!" - беше девиза му. Когато нямаше яребици или фазани гаргите и свраките ги заместваха.
    Но да оставим дедо Рогач, за него ще говорим друг път, и да видим как се развиват по-нататък събитията!
    Всяка божа утрин, дървената порта на Чавката осъмваше окичена с един крак от граблива птица - чавка, сврака или гарван. Читателят ще се запита защо само един крак. Лисицата го правеше не от икономична гледна точка. Причината за това е, че Чавката беше куц. Единият му крак беше повреден при бомбардировката на Враца и хитрушата полагаше майчини грижи за своята посестрима. На благородния жест хромата Чавка не можеше да отговаря с кокоши пера и кости поради трудност в придвижването. Трябваше да измисли нещо! Отговорът не се забави. Това беше най-жестокото наказание за един християнин. Анатема! Лисицата получи анатема за цял живот от Чавката. Тук читателя ще се зачуди много. Не се чуди драги читателю! Чавката беше владишки иконом и градинар, без църковен сан, но когато говореше не пропускаше да каже: "Ние с дедо Владика....", "аз и дедо Владика....." и така нататък. Набожните махленски бабички го смятаха, че поне е Викариен епископ. Това, че Лисицата не ходеше редовно на черква му даде повод да пусне слух между старите мирянки, че е анатемосан лично от дядо Владика. Ходът беше успешен и те бягаха от него като от дявола.
    Така битката между двамата затихваше без победител. Даже бяха на път да си простят и станат пак добри приятели. Но лукавия мислеше по друг начин.
    Чавката имаше едно дръгливо прасенце. Държеше го в малка дървена кочина. Храната му беше вегетарианска и не достатъчна. На ден му се полагаше по един птичи крак, който Лисицата закачваше редовно на портата.
    Дали от глад, или от свирепия си нрав, прасенцето счупило една прогнила дъска на кочината и излязло на свобода.
    Чавката се заел с ремонта. Откъртил една дъска от стобора на Емшерията, негов комшия, и извикал Кърцата да му помогне. Влязъл той в кочината, поставил дъската, която Кърцата държал от вън и забил един пирон. Прасенцето се покатерило по наклонения ствол на джанката и се мъчело да достигне висящите джанки. Каква идилия! Прасенцето лакомо яде джанките, които е достигнало, заедно с шумата, а двамата майстори потягат жилището му. Тази пасторална картина била нарушена от гръмогласен ехиден смях, от който прасенцето побягнало, Чавката изпуснал теслата, а Кърцата цигарата от устата си.
    На стобора стоял Лисицата, който гръмогласно се смеел. Чавката го погледнал злобно, защото старата омраза пламнала с нова сила, и изкрещял с такъв глас, че прасенцето се мушнало в бъзоляка и притаило дъх:
    - К'во си се залезил, бе? К'во си видел, та се лезиш като Което Лезията?
    - През моите седемдесе годин съм видел много работи. Ама такова чудо не съм видел - Чавка у кочина и прасе у джанка. - не преставал да се смее Лисицата.
    Чавката сърдито захвърлил теслата по него, която се ударила в стобора и счупила една дъска. Така отново пламна лютата вражда и то със страшна сила.

 

    СЕДМАТА БОЖА ЗАПОВЕД

 

    Няма християнин на този грешен свят, който поне в мислите си да не е нарушил седмата Божа заповед "Не прелюбодействай". Човешко е да се мисли, че чуждото е винаги по-хубаво, по-голямо и по, по, най....! Според автора в основата на това прегрешение стои любопитството и фантазията на човека.
    Нино и Данко бяха комшии. Нино, едър и хубав здравеняк, имаше многолюдно семейство и съсухрена от труд и грижи жена. Данко, нисък, слаб и инфантилен, имаше пари, едра, здрава и красива жена. Господ не го бе дарил с челяд. Като добри приятели и комшии, си помагаха в работата и често си пиеха заедно питието. С течение на време Лукавия се всели в ума на Нино, а сигурно и в главата на Данковата жена. Нино търсеше начин да се добере до чуждата съпруга. Най-после му се отдаде случай.
    На Данко згориграждани му стоварили две магарета дърва за огрев. На Нино това му дошло като манна небесна. Помогнал на Данко да ги внесат и наредят в двора. След това си предложил услугите да ги нареже и нацепи без пари. Речено, сторено. На другия ден дошъл с триона и започнал да ги реже. След като ги нарязал, седнали, хапнали и пийнали заедно с невестата. Отдъхнали малко от яденето и пиенето и Нино поискал брадва, за да нацепи дървата. Данко я донесъл веднага и му я подал. Той я повъртял, поогледал я от тук от там и отсекъл:
    - Манарата требва да се наклепа и наточи! Невестата, която била при тях казала:
    - Данко, иди и занеси манарата на Амекията и Дако да я наточат! А ти Нино, влез вътре да не стоиш отвънка, оти е греота!
    Послушният съпруг взел брадвата и тръгнал към ковачницата на Амекията, която се намираше наблизо. Чиракът Дако го посрещнал, попитал го какво иска и след като Данко му казал, взел брадвата. Огледал я, опипал я и казал, че не е нито за клепане, нито за точене. Майсторът Амекията потвърдил същото и Данко поел обратно за дома. Влязъл в двора, огледал се насам-натам, и като не видял никой, влязъл в стаята с брадвата в ръце. Влязъл и облещил очи, като видял невестата по гръб, краката и стърчат като банатско геранило, а върху нея Нино. Последният като видял Данко с брадвата в ръце се уплашил и се дръпнал бързо. Но наблюдателния рогоносец видял добре надареността му и ревнал, колкото му глас държи:
    - Малеее, тоа ми съсипа невестата!
    Отворил вратата и с брадвата в ръка се затичал към дръвника на двора. Огледал се насам-натам и като нямало на кого да излее яда си, свалил си каскета и започнал настървено да го сече на дръвника. След като каскета станал паран парче се успокоил. Влязъл отново в стаята, където прелюбодейците стояли виновно навели глави. Седнал на масата и рекъл:
    - Не бой се брат ми! Ти не си виновен! Невесто, я донеси една паница вино, па после шъ цепим д'ърва!

 


    ЕШЕКО

 

    Ешеко работеше в железниците по поддръжката на железния път. Един следобед, след свършване на работния ден, той си тръгнал за дома. Спрял се пред гарата да си запали цигара. В това време към него се приближил дребен човечец с много багаж и го попитал плахо:
    - Извинете! Как мога да отида до Кимерът?
    - Я съм от Кемеро. При кого отваждаш? Като те гледам ти не си тукашен. Отговорил троснато Ешеко, защото сметнал, че човека го е взел за хамалин.
    - От търновско съм. Идвам на гости при сватовити. Дъщеря ми пристана на ино ваши момче. Пък им нося туй-унуй на сватовити.
    - На кого саа пристанала? - пита Ешеко. Човечецът оставил багажа, бръкнал в джоба си, извадил едно смачкано писмо и рекъл:
    - За синът на Никола Иванов. Познаваш ли го?
    - Знъм го, кък да го незнъм. Коло Маската ми е комшия. Виж к'во! Не е требвало да носиш толкова багаж и оно чък от Търново! Дъщеря ти с Бога е думала. Шъ живее царски у них. А бе я съ чуда оти Маската ми сака едни дреи като за пред 'ората. Еее, комшии сме, к'во да го праа! Дадох му едни панталоне, кур'ка и фуражка - каза Ешеко, запали цигарата си и рече:
    Айде, зимай багажо, оти видиш, че файтоне и носаче нема!
    Човечецът взе багажа си в двете ръце и покорно тръгна след Ешеко по улицата за Кемеро, където го очакваше любимата му дъщеря и заможните сватове.

 


    МЕТЕОРОЛОГЪТ

 

    По онова време, когато го нямаше Миньо Празнико, сведения за времето можеха да дават само старите хора, които четяха мъдрата книга на природата. Прогнозите им почти винаги бяха безпогрешни. Особено точни бяха прогнозите на Петър Кържата. Един човек, чийто прякор е свързан с наличието на пласт по човешката кожа, издаващ специфична нелицеприятна миризма, свързан с къпането. Нашият герой е бил къпан за първи и последен път, когато попа го е топил в купела при кръщението му. Много често любовта му към къпането ставаше предмет на мюзевирлъци и облози. Почти винаги той свързваше метеорологичните си дарби с къпането, даже се хвалеше, че в тъмница да го затворят, пак ще познае какво ще бъде времето на другия ден.
    Една вечер, около Петровден, в кръчмата пак се развихрила метеорологичната тема. Един от компанията искал да знае със сигурност какво ще бъде времето на другия ден, за да коси ливадата си. Този казал едно, онзи друго, но до единодушна прогноза не се стигнало. Въпросът опрял до Кържата, който спокойно си пиел пиенето на една маса. Всички казали, че ако Кържата познае ще го черпят цяла седмица. След продължителни увещания, той се убедил че всички са искрени и се съгласил. Едни му давали съвет да види месечината, други млечния път, трети звездите, вятъра и така нататък.
    Кържата, както си седял на масата, бръкнал в цепката на панталоните си и започнал да търси нещо. После извадил ръката си, огледал я, изтрил я от панталоните си и пак бръкнал в цепката. Процедурата се повторила неколкократно. Накрая, след като си изтрил ръката, хванал юзчето, отпил от него и казал уверено на нетърпеливите му приятели:
    - Заран, още от сутринта, шъ завали дъш. Наистина, когато на другата сутрин ранобудните стопани станали, били посрещнати от хубав летен дъжд.
    Цяла седмица Петър пиел в кръчмата за тяхна сметка. Непрекъснато всички го молели да им открие тайната на своята
цепка. Накрая не устоял и им казал:
    - Тайната е проста. Знъм гя още от прадедо ми. Когато времето шъ съ разва'я солта около срамо ми става влажна, а кога ше е убаво - она е суха.

 


    МАХМУРЛУК

 

    Махмурлукът е много лоша болест. За да се предпази човек от нея има само един единствен начин - да не пие алкохол. Няма на света пияч, който да не е страдал от махмурлук. Най-силно е страданието сутрин, след весело прекарана нощ.
    За лечението му се използуват различни начини и илачи. Заболелите за първи път го лекуват като връщат всичко изпито и изядено обратно, а след това с хапчета против главоболие. Това лечение трае един, два дена, а преболедувалия не се сеща за пиене цяла седмица.
    Лечението при хронично болните трае само няколко часа. Илачите са различни - клин клин избива; силно кафе; гореща шкембе чорба, отровно подлютена и подкиселена, съпроводена със студена бира "за хастар".
    Гостилницата на Петър Мърцината беше едно от лечебните заведения за реанимация и лекуване на хронично болните от махмурлук. От ранни зори болните търсеха помощ и илач. Персоналът се състоеше от Мърцината - собственик и главен готвач и келнера Славчо Хайде Хайде, който пръв опитваше лечебния елексир на заведението. Той беше дребно човече, облечен в черен костюм, върху който надяваше отпред една бяла престилка. Мюзевирите го бяха кръстили "Хайде Хайде", защото за щяло или нещяло казваше "Хайде, хайде!" - доказателство за интелегентността му.
    Една сутрин, нетърпеливо разхождащ се около гостилницата пациент, едвам дочакал Славчо да отвори вратата и се мушнал в заведението. Седнал на една маса и поръчал:
    - Келнер, една жешка чорба, ама да пари! След минута Славчо се отправил с танцова стъпка и чиния в ръце към масата на нетърпеливия клиент. Още не я сложил на масата и онзи казал:
    - Казах ти жешка чорба, да пари! Таа не е жешка! Славчо го погледнал и върнал чорбата на Мърцината, който му сипал нова. Поднесъл я на клиента, но онзи я върнал отново. Това се повторило няколко пъти, а заведението започнало да се пълни с редовните клиенти. Накрая келнера не издържал, сложил чинията с чорбата на масата и ядосано попитал:
    - Абе, ти от дек' знааш, че чорбата не е жешка, като не си я вкусил даже? Хайде, хайде казвай!
    - У сичките чинии, дек' ми ги носеше, палецо ти беше натопен у чорбата. А я сакам она да пари! Дошъл съм тука от зор. Шъ ми донесеш такава чорба, дек' чинията не можеш да гя държиш с гола ръка, а само с кърпа! Разбра ли! А сега ми дай ютата чушка!
    - Те сега! - рекъл Славчо. Завърнал бялата престилка и от малкия джоб на панталоните си извадил едно напукано люто чушле. Отхапал част от него и му подал отхапаното с думите:
    - А сега, кажи нещо!


    ФАТАЛНОСТТА

 

    За улеснение на курортистите от София и Южна България, Врачанската транспортна кооперация "Христо Ботев" поддържаше автобусна линия Лакатник-Вършец. Линията се обслужваше от един автобус (или рейс, както се наричаше тогава) "Опел Блитц" на прилична възраст. Сутрин в девет часа тръгваше от гара Лакатник, а в шестнайсет часа тръгваше обратно. Маршрута му беше такъв, че пресичаше билото на Стара планина при село Осиково. Пътници дал Господ, защото по това време Вършец беше един от малкото курорти, достъпни за тънкия джоб на повечето от българите.
    Екипажът на линията се състоеше от Григор Палаврата - титуляр шофьор, Гочо Папагало - помощник шофьор и Начо Туртата - стажант ученик. Последният не влизаше официално в екипажа, а Палаврата го беше приел неофициално и той пътуваше от Дупни връх до Вършец и обратно. След като се качеше в рейса, Туртата сядаше до Палаврата, изваждаше една голяма, колкото волана на рейса турта (питка), хващаше я с двете ръце като волан и следваше движенията на Палаврата при управлението на рейса. Когато на обяд стигаха във Вършец, Палаврата разчупваше туртата на две. Едната половина изяждаха, а другата я прибираше за вечеря. Това се повтаряше всеки божи ден.
    Преди тръгването на рейса имаше цял ритуал. Палаврата проверяваше гумите и външния вид на рейса, вида и състоянието на багажа, който се поставяше на покрива на рейса и се подреждаше от Папагало. Оглеждаше пътниците, сядаше на мястото си, прекръстваше се и даваше знак на Папагало да завърти манивелата за палене. Като запалеше, изчакваше Папагало да се качи, плюеше си на ръцете, включваше на скорост и потегляше. От плюенето на ръцете волана беше хванал два пръсти покритие, което се беше напукало и приличаше на абисинска почва след едногодишна суша. Когато го питаха защо си плюе на ръцете той отговаряше:
    "Т'ва ми е мотиката бе, Пич! С нея си изкарвам лебо".
    Както вече казах, пътя се виеше по склоновете на Стара планина, докато стигнеше билото й, т.е село Осиково. Палаврата караше само на първа скорост. В рейса бучеше като че ли пътниците се намираха в аероплан.
    При едно такова пътуване се случиха странни неща. Палаврата стиснал здраво волана и вперил взор напред, под козирката на шофьорската си шапка, която сваляше само когато спи, натиснал педала на газта до край, внимателно пробираше дупките по пътя. Не беше в настроение, защото беше сънувал лош сън, а той като всички шофьори беше фаталист. Караше нащрек и очакваше какво ще му се случи. На седалката зад него пътуваше една млада, засукана невеста с дете-пеленаче. Дали от горещината и праха, или от бученето на мотора бебето се събуди и започна неистово да реве. Този рев развали още повече настроението му.
    Обръща се няколко пъти, поглежда накриво булката и бебето, но то продължаваше да плаче. Чашата на търпението му преля, когато на шосето застигна една волска кола натоварена със сено. Въпреки сигналите, които му подаваше, селянина не спря колата, а само малко я отби вдясно. Това накара Палаврата да я заобиколи, при което рейса попадна в една голяма дупка и въпреки малката скорост сътресението беше силно. Като направи маневрата и задмина волската кола, той се обърна към младата невеста с бебето, което продължаваше да плаче, и каза:
    - Ама, госпожо, оти не накараш т'ва дете да млъкне? От него не моа да си слушам моторо.
    - Господин шофьор, виждаш, че правя всичко да млъкне, но то не ще. - отговори смутено майката.
    - Бебето е гладно! Дай му да боза! Я съ виж какви бозки имаш като на гигенска биволица, а държиш детето гладно. Дай му бозка и оно ше млъкне да му е..... мамата!
    Невестата смутено наведе очи, поогледа се и напълни устата на бебето с розовото зърно на гърдата си.
    Тъкмо рейса беше изпъплил на равното когато мотора захърка, придърпа, придърпа и спря. Папагало веднага скочи с манивелата в ръка и започна неистово да върти, но мотора упорито мълчеше. Тогава Палаврата стана и се обърна към пътниците с думите:
    - Господа пътници, пътуването до тук! Рейсо съ повреди. След това отвори вратата и слезе. Папагало през това време вече отваряше капаците на мотора. Палаврата се наведе и започна да оглежда и опипва кабелите. Около него се събраха любопитните пътници, което го изнерви още повече.
    - Господа, освободете рейсо! Имам нужда от светлина, въздух и спокойствие! Извадете от торбите яденье и яще, и не ми пречете! - ядосано каза той.
    Пътниците се разотидоха. Едни послушаха съвета му, други отидоха на чешмата, а трети насядаха под буковите сенки.
    Повредата се оказа доста сериозна, защото свалените свещи даваха искра, а мотора не палеше. Палаврата беше решил да сваля главата на мотора, когато някой го дръпна за ръкава с думите:
    - Господин шофьор. Господин шофьор......
    - Господине, остави мъ да си гледам моторо! - отговори той, без да вдигне очи.
    Дърпането обаче продължаваше да бъде настоятелно, което го накара да се обърне. За ръкава го дърпаше селянина с волската кола, която преди малко бе настигнал. Колата беше спряна зад рейса и пенясалите волове си почиваха.
    - Нема да ми съ извиняваш, ами си глей работата! Имаш късмет, че тъ не зачобръснах, та сега да си чък у Искаро. Друг път като видиш рейсо отбивай у канавката и спирай! - ядосано с наставнически тон му каза Палаврата.
    - Я не сам дошал да ти са извинявам. Я сам доволен, че тъ настигнах и да си ти дам т'ва дека падна от рейсо.
    - К'во е паднало от рейсо? Той мислеше, че е багаж на пътниците и тъкмо да се скара на Папагало, когато селянина рече:
    - Те т'ва дека е на сеното отгоре. И посочи волската кола. Палаврата погледна към нея, зяпна и остана с отворена уста. Върху сеното се мъдреше резервоара на рейса. Погледна към покрива на рейса, погледна пак волската кола и викна с глас на велик откривател:
    - Господа пътници, повредата е открита! Лезерваро го нема.
    После благодари на селянина, като му обеща да го вози един път без пари. Качиха с Папагало резервоара на мястото му, наляха от тубата бензин и смело потеглиха към Вършец.
    - Господа пътници, извинявам съ за закъснението! Я шъ карам рейсо само на пета скорос и шъ го наваксам! Това беше извинението от името на екипажа.
    Сънят прокоба се сбъдна. Григор Палаврата за сетен път се убеди, че сънищата са пророчески и фаталността е неизбежна.

 

   ПОДОЧУТО

 


    Нещастието ни събра в една болнична стая за дълго. А известно е колко дълги са там дните и нощите.
    Умен и интелигентен осемдесет годишен човек ми сподели мъката си. Бил заможен търговец. Имал и чифлик с много плодородна земя. Дълги години нямали рожба. Накрая, вече в зряла възраст, Господ ги дарил с момче. При раждането съпругата му починала. На плещите му легнала грижата с отглеждането и възпитанието на единственото му чедо.
    Народната власт му отнела едрата градска собственост - няколко къщи, магазини и складове в центъра на града. Не след дълго взели чифлика и той останал на улицата. Приютили го негови роднини. Капак на всичко било "въдворяването" му като спекулант на язовир Копринка. Детето растяло без майчина грижа, ласка и бащински контрол.
    Демокрацията реституирала част от заграбените имоти и разрушения чифлик. Годините и лагерите си казали думата. И ето го сега в болничната стая.
    В неделен ден идваше синът му на свиждане. На последното беше довел и сина си - внукът на дядото.
    Волю или неволю станах свидетел на следния разговор:
    - Те го те! Моо да у'мре, ама не'ще! Пари не даваш, нищо не продаваш, дече ли шъ го отнесеш на оньо свет. А т'ва дек доваждам тук на свижданье е масраф - билет за тролею, кутия лакум, затра на време. А и я имам дете, те го те! Наместо оно да изеде лакумо, ти го зяносваш!
    Детето хвана разсърдения си баща за ръката и каза:
    - Тате, нали като остарееш нема да праиш като дедо и нема да ма ядосваш!

 

    МЮЗЕВИРСКИ ГЯВОЛЪЦИ

 


    Нема да плашим другите зайци от корията! Ти шъ го фанеш с голи р'ъце! Сега оди и ми донеси оньо, ръбестио камик! Я донесох камико и он го сложи на краю на корията. На заранта, рано, рано отидооме до камико, дедо извади кутията с емфие и го посоли целио. После съ скрииме и зачакааме зая-ко. По едно време он почна да препиква раьоно си. Стигна до камико и почна да го нюшка преди да го препика. Нюшка, нюшка и таман да дигне крак да го препика, киина от емфието, удари си главата у камико и остана на место. Я съ затичах, фанах го за ушите и го донесох на дедо. И сега носа кожена яка от него!


    ***


    По-късно, кога я станах пълноправен авджия, с неговио син имааме много ядове. Изглежда он е гледал кък фанааме баща му и съ не ловеше на таа въдица. Опитвааме секак, ама он съ не лови. Тогава я и дедо направииме такава примка, дек он не е и сънувал, и гя заложииме вечерта.
    Призаран я зимах теко и право на примката. Заяко съ беше фа'нал и съ мъчеше да си освободи задните кра'ка, ама колко по - съ дърпаше, толко по - она съ затегаше. Като мъ виде, он съ изпраи на задните си кра'ка, изпъчи юнашки гърдите си, удари съ у них, озъби съ и рече:
    - Нуу, ебимо мат! Стреляй гад! Еее, моо ли да съ стре'я у братушка?


    ***

    Понеже немах време да ода за риба напраих една шмекерия, с която винаги имах от риба, риба и оно пресна.
    Къщата ми е до барата. Нужнико ми е на метър, метър и половина от нея. Я прокопах един канал и сичко от него отважда у барата.Там докарах един голем камик и напраих подмол. За неколко дни подмоло съ напълни с риба. Не съ чудете! Под моята къща съ намира Поповата воденица. Понеже и рибата като ората требва да съ рани с разнообразна рана, големите риби като м'ги омръзне зеерето доваждат да ядът витаминозна рана. Т'ва ви го казвам под секрет, оти ако разбере Меемед и Долорес спукана ми е работата. А не съм си платил и билето.


    ***


    Я бех приятел с авджията на Републиката от Кубадиново. Он уреди та сбраа сички мечки от Койнаре и от цирковете. Пущиа ги у нашио балкан да живеат и съ плодат на воя. Назначиа мъ за Главен завеждащ мечките. Подчинени немах, я си бех сам.
    Мечките и децата от детската колония си живеа у мир. Започнаа да доваждат много авджии за мечки и я требваше да ги вода. Тия от Европата не трепеа мечките, а като ги стреят ги снимат.
    Един път доведоа един италиянец. По пушката му имаше триста джунджурии - бинокъл, телескоп, фотоапарат. Зима си он такъмете, а я теко и тръгнааме. Стигнааме на пояната, дек я бех сложил примамката и зачекааме. По едно време от гората съ показа мече и тръгна през пояната. У т'ва време отгоре по пътеката съ залете едно дете от колонията на колело. Като виде мечето, детето съ уплаши, зафърли колелото и побе'гна. Чуло шума мечето съ обърна и съ затича към колелото. Изпраи го, седна на него и почна да обикая у кръг пояната. Оказа съ, че маке му на мечето е била у цирко.
    По-късно разбрах, че италианецо е спечелил некакъв конкурс на Бардо. Таа, артиската дек' много обича мечките.


    ***


    Едни съ състезават с конье, други с гълъбе или папагале, а ния от Кемеро поради сиромашията, съ гордееме с петлите - по кукуриганьето, по фасоно м'ги, ама най - вече по мъжкото м'ги достойнство. У нашио род от поколение на поколение подобрявааме породата м'ги и накраю нашио петел беше признат за мааленски бик. Сичко пернато у маалата нашио петел го ощасливяваше. Сички пернати дами минаваа под него, а новоизлюпените пилци приличаа на него. Започнаа да донасат кокошки от другите маали.
    Покрай петело съ прочух и язе. Като минех по другите маали, кокошките спираа да роват бунищата, изправяа съ и куд-кудякаа. Другомахленките мъ гпедаа гяволито и тихо си викаа:
    - Те на тоа е Герестио. Дали не съ е метнал на него? За зла Врага у маалата съ яви герак. Он праеше много пакости. Една заран гледам Герестио легнал на земята и ококорил очи у небето. На другио ден пак така. Питам го к'во му е, а он ни ту, ни ме! Давах му вино да пие - нищо! На третио ден вече не мърда, ама се у небето гледа. А на мене ми е жал да го зако'я, та да съ не мъчи. Рекох си:
    - Брех, мамка му, язък за петело! Останаа пернатите вдовици!
    По едно време погледнах нагоре и видох герако да съ върти над петело. Бързо влезнах у къщата, изнесох теко и буум! Герако като камик падна до петело. Тогава Герестио рипна, погледна жално герако и ми рече:
    - Абе, я ле'жа три дена на студената земя. Рематиз фанах да го дебна. Бъш кога работата стана, ти го гръмна! Отиде си негласен горкио герак! Язък!
    От тогава я не съм ловил теко.


    ***

    И накраю, понеже вида, че ви дотегнах с моите истории, а они немат край, сакам да ви дам една рецепта за приготвяне на благи манджи от дивеч. Она много шъ ви ареса, оти шъ можете да напраите много икономии.
    Кога одите на лов за дребен дивеч у патронете не слагайте оловни съчми! Они съ вредни и отровни! Много пьти съм джвакал съчми, ама зъбите ми са яки! Наместо съчми, слагайте морска сол по 25 грама, 7 грама черен пипер, 3 грама бахар, 2 грама ким и 1 грам селитра на кило живо тегло. Дванайсе саата не дерете дивечо! После го одерете и гответе без да слагате подправки! Давам ви една изпитана рецепта, която ви заклевам да не казвате никому, особено на колегата Ути! Оти он шъ напише цела книга за т'ва.
    Ако стреяте пернат дивеч, слагайте и ориз, ама само първо качество, оти у другио има камичета и чъкъл.
    Айде наздраве, да ви е благо!



 


  * Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories