bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories  

           

Вода от извора®

(ЛЮТИ ЛАКЪРДИИ ЗА БЛАГИ ВРАЧАНИ)

I част

    

 

худ.Петър Къчев - "Сватбата на Иван Гайдарджиев"Веско Лазаров

  

     Посвещавам тези мои скромни писания на всички врачани, които в продължение на векове, въпреки всички катастрофи и бедствия запазиха своя облик. Независимо в коя географска точка на майката земя се намира, врачанинът си остава врачанин и никога не забравя "Камико". Врачанинът е като еделвайса. Цъфти усамотен и сега никому ненужен.

 

  Балкан, мъгла, мюзевири. Това са божиите дарове, с което се отличава нашия град. Балканът и мъглата са естествения декор, в който прекрасно се вписва врачанския гений - мюзевира. Всеки град си има своите колоритни личности. Единствено във Враца наред с тях вирее мюзевира.
    Мюзевирлъкът е в кръвта на кореняка врачанин. Той се е вплел така яко в живота му, че без него съществуването му е невъзможно. Когато говоря за мюзевирлък изключвам клюкарството, интригантството, завистта и доносничеството, свързани винаги със злоба. Те не са присъщи на кореняка. Мюзевирлъкът е дар божи за всички врачани, независимо от това дали са учени или не. Той си е специфичен за всяко съсловие. Трябва добре да се запомни, че в основата на мюзевирлъка стои майтапа, шегата, истината. Горко томува, който не говори истината!  Който държи за доброто си име повече, отколкото за святата истина.
    Враца е един от малкото градове, в които е запазена чистотата на българщината. "Вратца - това е Ерусалимът на българщината..." - ще възкликне един врачански герой, спасил знамето на 35-ти пехотен полк от пленяване, поручук Янчев. Във врачанина са запазени борческата натура, националните традиции, предприемчивостта, жаждата за духовна култура. Враца е един обетован райски кът. Врачанинът знае това и с всички сили се е борил през своята многовековна история да го запази чист и неопетнен. За това говори един врачански мюзевирлък, запазен още от библейско време, който евреите крият и не споменават в своята история.
    Когато Мойсей водел евреите към обетованата земя, Бог първо го насочил към Враца. Когато пристигнал, останал във възторг. Но като всеки евреин решил да изпита аборигените-врачани. Срещнал в Кемер махала (тогава тя била града) едно малко момче, което било голо и ловяло риба в реката. Извикал момчето при себе си, извадил една пара и му я дал с думите:
    - Иди и купи с тази пара нещо, с което да нахраня моя народ! Но не се бави много!
    Момчето грабнало парата и както било голо се затичало към града. След малко се върнало зачервено и запъхтяно, като държало в ръката си една торба. Подало я на Мойсей с думите:
    - Това ще ви нахрани и ще ви хартиса!
    Взел торбата Мойсей, развързал я и погледнал в нея. Тя била пълна със сол.
    Хитрият евреин не се предал. Извадил друга пара и казал на момчето:
    - Ако ми хванеш брадата, без да подскочиш, парата е твоя!
    Известно е, че Мойсей бил много висок и главата на момчето не достигала дори до коленете му. Момчето се засмяло, показало кошничката с рибата, която било хванало в реката и казало:
    - Ще ти дам всичката риба, ако ти можеш да ме хванеш за патката, без да се наведеш!
    Огледал се Мойсей, въздъхнал за обетована земя и казал:
    - Тук е много хубаво, но място за нас няма! Да тръгваме! И продължил да търси друга обетована земя, но без врачани. Прякорите, шегите и мюзевирлъците са дело врачанско, но интригите са предимно на пришълците. За да не бъда празнословен ще разкажа за прякори, мюзевирлъци и интрига, датиращи още от османско време.
    През 1873 година за врачански владика бил ръкоположен Аверкий, който сяда на трона на Софроний Врачански. Критерият й изискванията на врачани основателно били високи и Аверкий не ги оправдал. Той бил голям скъперник и много страхлив. Още първото разочарование му донесло мирянско кръщение и прякор. Дядо Аверкий станал за врачани Джавакалецо. Ръкополагането за владика е пожизнено и само смъртта можела да избави врачани от Джавакалецо. На помощ дошъл врачанския мюзевирски гений.
    Жената на бошнака Ахмед Бег Лазов, виден бей в града, била българка от Тронковия род. Първенците българи дали съвет на дядо Аверкий да анатемоса рода, като забрани на православните християни да влизат във взаимоотношения с Тронковата фамилия, което той немедлено направил. Това разгневило Ахмед Бег и той накарал тъщата си да се оплаче на русенския Валия, което тя и сторила. Валията телеграфически извикал Аверкий за обяснение. Знаейки какво го очаква, стегнал багажа и вместо за Русе, Аверкий отпрашил за Цариград и не се върнал повече във Враца.
    Друг мюзевирлък, няколко десетки години по-късно, се отнася за Драган Цанков - либерал заточен във Враца. Неговите противници консерватори пръснали слух, че Цанков е умопобъркан. Слухът се разпространил светкавично и от името на врачанската общественост било оформено заявление - подписка до областния управител. В нея се искало Цанков да бъде въдворен в лудница, за да се предпази населението на Враца от заразяване.
    Интригите и по онова време не липсвали на врачани.
    Етрополченинът Симеон Подбалкански и тревненеца Иван Славейков, (син на Петко Славейков) били учители във Възнесенското училище. Иван Славейков бил млад, хубав и бохем, което не се понравило на Подбалкански. За да се отърве от своя опасен съперник, последният пуска слух, че Славейков прави любов с балдъзата на Чорбаджията Тодораки Хаджийски.
    Това разгневило Тодораки и той търсел начин да го залови и уволни от училище. Подбалкански залагал много капани на младия си колега, но Господ го пазел и той не попаднал в нито един.
    Един ден Подбалкански вижда отдалече в гръб три моми в двора на училището. Помислил, че едната от тях е балдъзата на Хаджийски отиваща на любовна среща. Веднага извикал Тодораки, за да хванат прелюбодееца на местопрестъплението. Нахълтвайки като хала в стаята, Тодораки останал като посран, когато видял, че балдъзата му не е между трите моми. Оказало се, че Славейков по това време бил на разходка извън града. Тази интрига струвала на интриганта скъпо, а на Тодораки шегите на врачанските чорбаджии. Подбалкански бил преместен от Възнесенското в Долномахленското училище.

    ***

    Перлата в огърлицата на Враца безспорно е Кемеро. Като казвам това ни най-малко искам да омаловажавам останалите махали на този прекрасен град. Нанизът е хубав, когато всичко в него е подредено. Това не значи, че няма да описвам хора и събития от цяла Враца. Ще се помъча да обрисувам образа на изстрадалия врачанин, такъв, какъвто съм го видял и запомнил. Ако успея поне малко да измия лицето му. оплювано и маскарено, ще бъда много доволен.
    Дар Божи е изкуството на врачанина да дава точни квалификации, наименования и имена. Наименованията "Хармано", "Дудако", "Кокошарската капия", "Игриз махала", "Усран дол" показват това. За "Кемеро" нещата стоят по-другояче. Това е турска дума, която означава кожена кесия за пари.
    Махалата прилича на огромен кемер, чието устие започва от ждрелото на Вратцата и веднага след излизане от него има значително уширение. В средата на ждрелото тече бистрата река Лева. Водата скача между заоблени речни камъни, прави бели гребени по своя път и създава със своя ромон една неповторима романтика. Когато реката придойде, тя прилича на разгневена фурия, на която да не си насреща. Със страхотен тътен мътните талази носят всичко попаднало им на пътя. Прескачат големите заоблени камъни, а по-малките влачат със себе си. Стихията яростно се блъска в стените на каменното корито, търсейки простор и свобода. Излизайки от ждрелото, тя се поуспокоява в широкото корито, намалява своя рев и ярост, намерила жадувания простор.
    Около коритото на реката лъкатуши джадето от Враца за Згориград, Осиково и Дупни връх. Бялата му каменна настилка върви плътно прегърнала сребърната снага на реката. Тази любовно прегръдка завършва при Кемерския мост, където идилията свършва и те се разделят.
    В дясно се издигат вертикално огромни скали, в подножието на които се намира Градището. Това са останки от стария град. Непосредствено до ждрелото в местността "Лудото езеро" се намира резервоара на стария водопровод. Точно срещу него се намираше стара воденица - караджейката на Мито Вълчинков. Под нея беше ресторант-градина "Чайка", която заедно с плувния басейн и ресторант "Лидовенеция" бяха любимо място на врачани за отдих и почивка в празнични дни. Разкошните природни дадености - скали, гора и реката придаваха онова спокойствие, което кара човек да се отдели от ежедневието и да потъне в лоното на майката земя. Допълнителен колорит създаваха файтоните. Медните гласове на звънчетата им се сливаха с тихия ромон на реката и птичия хор, носещ се от гората.
    От "Чайка" надолу около реката няколко воденици караджейки се надпреварваха да вдигат шум със своите кречетала. По-надолу имаше дървен мост, свързващ двата бряга на реката. Там на хълма под "Зимевица" живописно бяха накацали няколко малки къщички. Непосредствено след моста реката завива на дясно, а джадето прави остър завой на ляво, с което свършва прегръдката им. От тук на север, към полето, започваха къщите, които се намираха от едната страна на реката. Това бе най-старата и живописна част на "Кемеро". Представете си гордо вдигнатите чела на скалите, в подножието на които лъкатуши бистрата Лева, джадето следващо неизменно пътя й и от двете му страни живописни възрожденски къщи. Високо в синьото небе гордо се реят орли, а долу наред с тихия ромон на реката се носи непрекъснатата песен на кречеталата, веселата глъчка на мливарите, мученето на добитъка и неразборната реч на пернатия свят.
    Къщите, построени на два ката, прегърнати една до друга, образуваха почетен шпалир на джадето чак до Гуцовия хан. Тук то се разделя и единият му ръкав, следвайки високо реката, достига до Табашкия мост. Тази улица кемерчените наричаха "Под бърдото", а официалното й име е "Подбалканска". Другият ръкав пресича реката с Кемерския мост и завършва на площада пред старата джамия (Джами Атик).
    Долният кат на къщите, като правило покрит с огромни дървени кепенци, служеше за дюкяни, работилници, а задната им част за зимници и складове. Горната част, издадена с еркери напред, беше надвиснала над джадето. Прозорците на стаите, закрити с красиви кенарени и плетени пердета, а грамадните кьошкове оградени с прекрасни дървени плетеници. Покривите с големи аспидни плочи и различните по форма комини, белосани като пролетни кокичета, срамежливо подаваха глава над грамадните сиви покриви.


    УТРО В КЕМЕРО


    Ще се помъча да опиша едно утро в Кемеро. Най-напред небето, обсипано със звезди, светещи като брилянти, започва да избледнява и брилянтите гаснат един по един. Това е знак, че тайнството на нощта свършва и започва магията на утрото.
    Утрото е увертюра на деня, в който майката земя и всички божи твари се пробуждат да посрещнат настъпващия ден. След зазоряването утрото в махалата започва с изпълнение на недирижирания мъжки хор на петлите. В ранни зори ще се обади дрезгавия глас на някой стар петел. Чули призива му, започват своите арии и останалите петли, при което цялата махала ехти от нестройния им хор. Веселите звуци на палавите кречетала, за които няма покой, се смесват с този хор, за да изпълнят величествената оратория на утрото. В разгара на ораторията слънцето, този предвестник на настъпващия ден, срамежливо се показва. Най-напред върховете на гордо изправените скали се обличат в златна премяна, а пухкавото облаче над тях надява своята сребристо бяла мантия. Между зъберите на скалите орлите, тези волни птици, гордо се реят в кемерските висини.
    Ранобудните стопани се заемат със своето ежедневие - хранене на пернатата стока, издояване на добитъка, бране на зеленчуци и плодове от домашната градина. В 7,00 часа градският часовник бие и веднага след него черковните камбани известяват за утринното богослужение. Щом спрат черковните камбани проехтява парната свирка на фабриката на Савка Пърпова която напомня, че трудовия делник започва. Тогава се дава началото на най-шумната мелодия - хаос от звуци. Тя идва от безбройните меденяци, чанове и хлопатари, привързани от грижовните стопани на своите любимци, които изкарват на пастир. Събираха се две стада - едното пред Гуцовия хан, а другото пред Джамията. Когато стадата тръгнат за Войводин дол, какафонията от звуци става по-стройна и хармонична, защото стадото върви заедно, при което се получава някакъв такт и ритъм. В този хор от звуци от време на време, като солист проехтява гласът на пастира, който предупреждава някое палаво животно, нарушаващо реда и дисциплината.
    По улиците към реката с весели бойни звуци, ужасяващи рибите, се отправят патешките кохорти. Предвождани от тлъст патор, строени в редици по един, с типичното за тях клатушкане, кохортите слизат по стръмния бряг към реката. Понякога някоя невнимателна патица се подхлъзва и бързо, бързо цялата кохорта стига своята цел.
    Утринната глъчка от детски гласове завършва в 8,00 часа, когато училищния слуга звъни със сладкогласния звънец и известява началото на учебния ден. За миг неукрепналите гласчета замират. Започва щурмуването на крепостта наука и махалата като затихнал вулкан потъва в тишина, за да избухне отново през междучасията.
    След преминаване на стадата, стопани, занаятчии, бакали и кръчмари вдигат кепенците и премитат отново дюкяните си. Задължително се премита пред къщите и дюкяните. За да не вдигат прах, преди метенето улицата се полива с ибрик. Това е цяло изкуство, защото всеки си има своя шарка, така че джадето заприличва на кенарено платно, покрито с разнообразни дантели от плетеници. Стадата от своя страна също го поливат и оставят след себе си нелицеприятни купища, издаващи специфична миризма.
    С отварянето на дюкяните започва ежедневието. Най-напред се чува провлечения глас на бозаджията:
    - Айде на бозата, най-убавата боза! Бозата обикновено той даваше на вересия и в края на седмицата, когато я събираше, наред с поканата си говореше:
    - Кога бозата, боза. Кога парата - курата!
    Бозаджията беше дребен албанец незнайно от къде попаднал у Враца. Злите езици говореха, че като млад му се случила неприятна случка, въпреки че мохамедовата вяра го била подготвила за това предварително. Разнасяйки боза на някакъв кей в Албания, чуждестранни моряци от неговата вяра го поканили на кораба да им продаде боза. Качил се той на кораба, продал бозата и на изпроводяк двама яки моряци го хванали. Превили го така, че дупето му щръкнало като шамандура. Зорът му бил голям и той започнал да вика. За да заглушат виковете му, те пускали корабната свирка. След тази случка той полежал болен и щом си стъпил на крака - беж да го няма! Избягал в България и дошъл във Враца, защото няма кораби и моряци. Преживяното му се отразило зле. Той намразил Мохамеда, отрекъл се от него, от вярата и табихетите му и станал християнин. За да потвърдят истинността на случката, мюзевирите говореха, че когато чуел свирката на Пърповата фабрика, се спирал, оставял гюмовете на земята, прекръствал се и казвал:
    - Боже, Боже, чия ли душа сега чернее?
    Тази случка авторът не може нито да потвърди, нито да отрече. Бозаджията си знае най-добре. Но крушка без опашка няма.
    След него, а понякога и в хор, се чуваше пискливия глас на евреина Мурдо:
    - Яйчароо, яйчароо! Купувам пресни яйца! Той беше висок, слаб попрегърбен евреин, който живееше със семейството си у дядо Липчо. Носеше една голяма плетена кошница, в която слагаше яйцата. Проверката извършваше с един хартиен цилиндър, а качеството чрез прекарване на яйцата през метална халка. Тези, които не минават през нея са първо качество, а тези които минават - второ. Докато бозаджията минаваше по всички улички, Мурдо заобикаляше Домус чаршия, където живееше акушер-гинеколога Топалов. Според мюзевирите причината за това била следната:
    В едно ранно утро Мурдо известявал присъствието си по улицата с традиционното провикване:
    - Яйчароо,яйчароо!
    От прозореца на втория етаж са показала намръщената сънена глава на доктора, който ядосано викнал на Мурдо:
    - Какво си се развикал толкова рано, бе? Хората още спят. Тук яйца няма!
    - Докторе, с това си изкарвам лебо! Това ми е занаято - отговорил Мурдо.
    - И аз си изкарвам хляба. Ама трябва ли да тръгна из града и да викам като тебе: - Путкаро! Путкаро! Путкаро! Да не съм те чул и видял повече на тази улица! Като искаш яйца, иди в 35-ти пехотен полк! Там има над хиляда чифта.
    Особено красиво беше есенното утро в петък - пазарния ден на Враца. Кервани от волски коли, натоварени с дърва, картофи и каквото майката земя бе дарила балканджиите, бавно минаваше по джадето. Мучене на добитък, скърцане на коли, ухание на катран се смесваше с веселата глъчка на керванджиите и настойчивите покани на бакалите, занаятчиите и кръчмарите. Немирни палави деца пъргаво се движеха между колите, качваха се по тях да се повозят. Част от колите спираха пред Гуцовия хан, други на площада пред Джамията, а трети поемаха за другите махали и пазарища. Продали стоката си, балканджиите се отправяха за Кокошкарската капия, където купуваха жито, царевица, олио и други стоки. Напазарували и натоварили колите, те отсядаха на конак в дворовете на водениците. Разпрягаха добитъка, слагаха му сено или снопове кукурузляк и докато чакаха реда си, решаваха своите и световните проблеми в кръчмите, бръснарниците и хановете.
    Започваше деня с шеги, зевзеклъци и мюзевирлъци. Те ставаха буквално навсякъде, където се създадеше обстановка за това.
    В горния край, под новия резервоар, до джадето, беше кацнала бялата къщичка на Цено Рачев, един родолюбив българин, дал част от себе си в битките на 35-ти пехотен полк. Той беше инвалид от войната. Шрапнел го ранил в десния крак и бил опериран, в резултат на което десния крак му беше много по-къс от левия. Поради това носеше ортопедична обувка с исполинска надстройка. Беше винаги добре облечен и избръснат, с грамадни мустаци. Носеше бяла риза, черен костюм, от джобчето на който се подаваше метален калъф за очила, а на главата неизменното черно обло бомбе. Като вървеше по джадето, вдигаше облак прах с исполинската си обувка, а над него като мачта на платноходка при девет бала вълнение, изплуваше и потъваше бомбето му. Цено беше писмен човек, при който ходеха махленците, колибарите и селяните от Згориград, Осиково, Дупни връх за съвети или да им пише прошенията.
    Когато слизаше към центъра, той минаваше покрай набора си дядо Никола, чиято къща се намираше на площадчето срещу Гуцовия хан. Сляп по рождение, едър червендалест здравеняк, с черни очила и каскет на главата, всяка божа утрин дядо Никола, избръснат, със засукани юнашки мустаци, облякъл бяла кенарена риза, сядаше на пейката пред двора си. Така той посрещаше и изпращаше до обяд селяните балканджии. Всички го познаваха и любезно го поздравяваха, а някои присядаха при него на сладка раздумка.
    Въпреки своите физически недостатъци, двамата добри приятели бяха духовно силни. Често се присмиваха над себе си, но не прощаваха на другите, най-вече техни жертви ставаха, както съмахленците, така и минаващите селяни. Шегите и мюзевирлъците им бяха безкрайни.
    В едно ясно лятно утро дядо Никола си сърбал кафето на пейката. Някакъв селянин го поздравил, спрял магарето и го попитал:
    - Абе, дядо Никола, да си виждал Цено Рачев?
    - Мина преди половин час надоле.
    - Дека отиде?
    - Отби се при Цено Сълкин и му взема бегачо. Каза, че ще отиде на корлодрума при Двете могили.
    - К,во щъ праи там?
    - Какво се прави на колодрум? Ще се надбегва с Боселията, Вачо Данчов, Ферферико, Киро Бегачо и други дек, ги не познавам.
    - Дека са Двете могили?
    - На вършешкото шосе, срещу втори артилерийски полк. Там ще го намериш.
    - Я шъ го намера, ама трябва да продам дървата, па незнам на кого.
    - У маалата си имаме дърва и трудно ще ги продадеш, ама като те гледам, ти си добър човек и си на зор.
    - Верно е! Зорлия съм.!
    - Ще ти направя едно добро! Иди при фурнаджията Свети Георги и му кажи, че аз те пращам! Нека ти даде 200 лева и му стовари дървата! За по-малко от 200 лева няма да ги даваш!
    Отишъл балканджията, спазарил дървата за 200 лева, стоварил ги и доволен от сделката повел магарето за Двете могили.
    Около обяд фурнаджията и дядо Никола си пият в прохладния хан винцето, доволни от направения алъш-вериш, защото магаре дърва струваше не по-малко от 500 лева. В този момент влиза селянина, разгърден и запотен. Седнал на масата и оклюмал глава.
    - Какво стана? Намери ли двете могили? - пита го Дядо Никола.
    - Намерих ги! Намерих и колодрума, ама Цено го нямаше там. Никой нямаше. Един овчар пасеше овцете си и ми каза, че няма никакво надбегванье - отговорил той, извадил една мръсна кърпа от пояса си и ядосано си изтрил лицето.
    - Христо, я донеси едно шише вино за този добър човек! Нека пие за мое здраве! - поръчал Дядо Никола.
    Кръчмарят донесъл шишето с вино. Чукнали се тримата за здраве и се замислили. Всеки за своите дертове. Изведнаж Дядо Никола се плеснал по челото и попитал:
    - Кой ден сме днес?
    - Петък, пазарен ден, - отговорил балканджията.
    - Мале Господ да ме убие! Аз мислех, че сме четвъртък. Надбягването беше у четвъртък. Допивай си виното и бегай у Ценови, докато не е седнал да яде! Разкажи му гайлето си и му кажи, че аз съм те изпратил. На мене той не може да откаже. Заедно сме воювали и аз съм му бил командир.
    Човечецът глътнал набързо винцето, изтрил си лицето с кърпата и повел бързо магарето към Ценови.
    След няколко дена Цено Рачев среща Коло с прекор Петел ли пее или кокошка, който продавеше вестници на ръка и му заръчал:
    - Коле, иди и занеси едно "Утро" на Никола! Той те чака на пейката. Носи му много здраве и му кажи, че аз съм те изпратил! Да ти даде бакшиш! Без бакшиш да не си тръгваш! Тази седмица всяка сутрин ще му носиш по едно "Утро"! Той чете само "Утро", защото на другите не вярва.


    ФУСЬО


    Фусьо беше джелепин от Згориград. Често се отбиваше при Цено Рачев за съвет, за писане на просба или пък на сладка раздумка. Тази сутрин се бе отбил за писане на някакво прошение. Завързал магарока за стобора и влязъл при Цено. Пили кафе, после написали прошението и си тръгнал. Когато излязъл на улицата, видял че магарока го няма, а летвата на която го вързал счупена. Огледал се насам, натам и погледнал изпращащия го Цено.
    - Сигурно е минала някоя магарица и той е тръгнал по нея, - казал Цено.
    - Ама на дека? Къде село или къде градо?
    - По това време всичко върви към града. Слезни по-надолу! Там ще видиш моя приятел Никола.
    - Кой? Кьоравио ли? - прекъснал го Фусьо.
    - Той ще ти каже, защото всички минават покрай него. Не може да не е видял магароко ти! - отговорил Цено.
    Дядо Никола си допивал кафето, когато Фусьо запъхтян и изпотен, го поздравил и попитал:
    - Бай Никола, от кога седиш на пейката?
    - От сабаалем. Оти?
    - Оти ми нема магарето. Я бех го вързал на Цено за стоборо, ама оно е откинало и фанало на някъде. Да си го видел?
    - Магарета минават много. Ама не знам кое е твоето. Мъжко или женско, сиво или черно, със самар или на голо?
    - Сиво, мъжко със самар и дисаги.
    - Такива минаа две. Едното фана под бърдото за Табашкия мост, а другото през моето за Джамията. С какви дисаги беше?
    - С козиняви. Сиви на цвет. Праи ми ги бай Кръскьо Мутафчията.
    - Сивио магарок със сивите дисаги фана под бърдото. Тичай, дано е спрел да пасе в Пинташката бахча! Там има много магарета.
    Фусьо благодарил на дядо Никола и заситнил бързо бързо за Пинташката бахча.
    Когато привечер се прибрал в село, видял магарока разседлан, кротко да пасе край дома му.
    Бягството на магарока беше предизвикано от момчурляците в махалата. Всички носеха в кибритени кутийки конски мухи. Те бяха пуснали няколко на Фусьовия магарок, който за да се отърве от тях бе взел на галоп пътя за Згориград.


    ДАНИ ДУНИ


    Коло Дани Дуни живееше в къщичката си под пишурата до Рачовата воденица. Нека да поясня какво представляваше пишурата. Това беше едно дървено корито, минаващо от единия до другия бряг на реката. Служеше да пренася водата на воденичната вада, за да я ползват като двигателна сила Поповата, Берчовата, Пърповата и Марковата воденици.
    Вдовец, живеещ самотно, той печеше тиквени семки и ги продаваше на децата. Изпечените семки носеше в плетен кошник с капаци. За мерка му служеше шепата - една шепа струваше 10 лева. Такива семкари имаше много в града - Дрискалецо, Бечката, Нисим и други.
    Викахме му Дани Дуни, защото все си пееше:

    Дани дуни, Дани дуни
    патката му от кратуни...

    Не зная чия патка е била от кратуни, ама съм сигурен, че неговата не беше, а по-скоро приличаше на дръжка от кратуна. Това го разбра цялата махала. Причината беше следната комична случка.
    Покрай къщата му минаваха много жени, които беряха сухи дърва в "Зимевица" и завързани на снопове (влаки) ги влачеха по джадето до домовете си. Една от спирките им за почивка беше чешмата пред Коловата порта. Наред с другите жени всеки ден минавала и почивала една засукана циганка жена на Мочо.
    Харесал я Дани Дуни, започнал да я ухажва и накрая тя се предала пред настойчивите домогвания на кемерския Дон Жуан. Срещу една сребърна столевка тя обещала да бъде негова. През време на една почивка тя оставила влаката и влязла у дома му, както била уговорката. Дани дуни платил предварително столевката и си събул панталоните. Хитрата циганка ги грабнала и с тях като кошута изприпкала на пътя и се развикала. Подир нея като патрав мечок се заклатил Дани дуни, за да спаси единствените си панталони. Столевката я прежалил, ама без панталони за къде? По това време жените от махалата си наливали прясна вода. Като видели Дани дуни избухнали в смях. Засрамен, той се хванал отпред и бързо, бързо занесъл косматото си дупе в къщата. Циганката хвърлила панталоните му в двора, хванала влаката и я повлякла под звънкия смях на жените при чешмата. Така безславно завършиха похожденията на кемерския Дон Жуан.
    Някой от конкуренцията на Дани дуни го наклепал, че не спазва никакви санитарни изисквания при производството на печените семки. Миел семките в реката, а ги солел като пикаел върху тях. Една божа сутрин у Дани дуни, който миел семето в реката дошла комисия, за да се увери в истинността на изнесеното. Заловен на място, той не можел да кръшка, пък и беше човек, който не лъжеше.
    "Водата от барата е по-чиста от чешмената, а семките солени с пикня са по-безсолни и лековити. Пикнята е голям лек, особено за гърлото" - били аргументите му.
    - Как ще е по-чиста, като всички нужници в махалата ви се вливат в реката! Ето и твоя се влива в реката - рекъл един от комисията.
    - Т,ва е верно, ама вие сте по-учени от мене и знаете, че водата мине ли през 100 камичета съ пречиства. А за нужниците у барата моа да ви кажа, че они са божи дар за рибата, кемерската риба гя раним ние. Ако не са наште нужници рибата у барата щъ умре от глад.
    Комисията констатирала нередностите и му дала препоръки - да мие семките с чешмяна вода; да ги соли с мляна сол; да си премести нужника по-нагоре, за да не се влива в реката. Иначе ще му затворят фабриката. На тръгване един от комисията се обърнал към Дани дуни, който стоял като посрано дете и му казал:
    - Задължително да си направиш врата на нужника! Така не може!
    - Господине, я живея 70 години у таа маала. Сички нужници са без врата. До сега пакос не ни е правена. Нищо не е ни откраднато!


    РИСТО ФЪРЧАЩИО


    Нисък пъргав и духовит, Ристо стрижеше и бръснеше в махалата. Имаше работа, защото всички деца и ученици задължително се стрижехме един път месечно. Причината бе да поддържаме необходимата хигиена и училищен ред. Основното, обаче си оставаше въшлясването, за което никой не даваше гласност. Въшката тогава беше бич за възрастни и деца. Ристо ни стрижеше с машинка четири нули. След стригането главите ни лъснаха като презрели гарди. Липсата на растителност не позволяваше на въшките да се крият и безмилостно се унищожаваха. Стригането беше истинско мъчение, защото машинката не беше точена от закупуването й.
    Сядайки на бръснарския стол, ние изпитвахме ужас. Ристо ни успокояваше, като казваше: "Трай баьо за убос!" - и започваше инквизицията, срещу която получаваше 20 лева тогавашни пари. Когато скубането ставаше нетърпимо, ние започвахме да се повдигаме от зор на стола, той се засмиваше и казваше:
    - Скубе ли? Шъ скубе, оти она пробира и скубе белите влакна! На стари години нема да побелееш, а и нема да оплешивееш, оти на секо изскубано влакно шъ покарат нови десет.
    - През лятната ваканция си отдъхвахме, защото никой от нас не се стрижеше и главите ни обрастваха с гъста буйна растителност. За дяволъка си заплащахме, защото машинката скубеше дългата коса двойно по-яростно.
    Въпреки всичко обичахме да се въртим около бръснарницата, защото миришеше на одеколон, а и много зевзеклъци, шеги и мюзевирлъци ставаха там. Особено в петъчен ден, когато балканджиите слизаха на пазар. Първата им работа беше да се отбият в бръснарницата и да свалят руното от лицето и главите си.
    Това беше мъчение за Фърчащио с тези изхабени бръсначи, но не беше по-леко и на небръснатите с месеци балканджии. Те ставаха лесна плячка и на зевзеците кемерчени. Особено страдаха тези, които идваха за първи път. Обикновено сценарият се повтаряше.
    На столовете в бръснарницата седят двама, трима кемерчени, пушат и си приказват. Влиза балканджията, обрасъл като осиковски синур, сваля калпака си и срамежливо поздравява. Поздравяват го всички и го канят да седне, докато Фърчащио си приготви водата, легена, кърпата и бръсначите.
    - Седни, седни момче! Ристо сега ще те подстриже и обръсне. Голям майстор е! Като те обръсне и подстриже няма да можеш да се познаеш в огледалото, - казва един.
    - Ти, момче, от кое село си? - ще попита друг, въпреки че знаеше отговора.
    - От Осиково съм, баьо, балканджия!
    - Знам ви я! Вие сте юначни ора! През войната съм служил с вашенци. Они съ бръснеа без сапун. Виж тие от Дупни връх са калпави. Уж комшии с осиковчене, ама без сапун не може да съ обръснат. Ристо, обръсни го без сапун, ама с широкио бръснач, та да видиш какви юнаци са осиковчене!,
    Фърчащио го остриже най-напред с машинката, намокри брадата му с топла вода и почне да го бръсне.
    Четинестата брада, липсата на сапун и изхабения бръснач прави бръсненето средновековна инквизиция. Ристо дере, оня се повдига и в един момент извиква:
    - Запри! Излъгах ви! Я съм от Дупни връх, ама живеа у Осиково.
    - Я го видох, Ристо, че това не е от Осиково! Айде сапунисвай го и го обръсни като дупнивръшки говняр! - ще каже трети.
    Тази история се е разчула между балканджиите и когато седнеха на бръснарския стол предварително предупреждаваха, че са от Дупни връх. Но хитрите кемерчени веднага сменяха тактиката. Вместо осиковчани, дупнивръхците ставаха юнаци.
    На края на бръсненето Фърчащио ги намазваше обилно с одеколон, духаше с кърпа към пламналото лице и казваше "Хаирлия да е! Да засвири музиката!"
    Вместо музика започваха да свирят магаретата им. Излизайки от бръснарницата, стопаните им за тях бяха неузнаваеми - друго лице, друга миризма. Единствено гласовете и псувните им бяха познати. След известно магарешко инатене те позволяваха на стопаните си да ги възседнат, веднага след което поемаха с магарешки тръс по джадето за село.


    ШИВАЧИТЕ


    Колоритни личности бяха двамата шивачи Ангел и Кото. Дюкянът им се намираше до фурната. Двамата бяха направили акционерно дружество, като капиталът на единия беше тежката ютия, а на другия възглавницата за гладене. Шевната машина беше обща. Поне два пъти седмично разваляха акционерното дружество, като единият си вземаше ютията, а другия възглавницата. На другия ден възстановяваха дружеството, като всеки си носеше деловия капитал. Двамата ортаци взаимно си правеха реклама. Кото казваше:
    "Голем майстор! От него съм научил много неща. Ангел му е името, ама Ангел е и у занаято."
    Ангел не оставаше по-назад.
    "Златни ръце има, какво пипне по калъп става. Се едно е изято!"
    Като всички добри майстори и те не бяха чужди на ракията и запоите. Работата им не беше много, защото по онова време рядко се шиеха нови дрехи. Предимно поправяха скъсаните дрешки, а понякога, ако дрешката позволяваше, я обръщаха и тя ставаше като нова. Денят им минаваше в шивачницата и кръчмата, където решаваха махленските и световни проблеми. Знайно е, че добрите майстори са и добри пиячи. Нашите акционери не правеха изключение и нерядко се стигаше до комични ситуации.
    Една госпожа от махалата занесла плат, за да и ушият джемпър. Била запазена за годините си и надарена с едър бюст. Идвала многократно на проба, била много капризна и все нещо не й харесвало. На майсторите им омръзнало, а и нямали пари. Ангел, който правел пробата решил да й натрие носа и се отърве от нея. Уговорил с фурнаджията, бакалина и Фърчащио като я видят, че влезе в дюкяна да дойдат всички като носят по нещо за ремонт. Така и станало. Влязла госпожата и майсторите я посрещнали любезно. Тъкмо почнала пробата и заговорниците започнали да пристигат. Ангел правел пробата, Кото му асистирал и клиентите трябвало да почакат. Госпожата се върти пред огледалото, Ангел около нея, а Кото му подавал игла с конец и карфици. Ангел тропосвал с иглата и конеца, поставял карфици и непрекъснато хвалел фигурата на госпожата и "излетия" по нея джемпър. Когато свършил, я помолил да го съблече. Дръпнала го тя нагоре, но заедно с него отишли роклята и комбинезона. Докато се усети интимните й части блеснали пред ококорените очи на другите клиенти. Ангел набързо скъсал конците с които "по невнимание" бил зашил роклята и комбинезона. Извинил се, а тя сконфузено си излязла. На другия ден дошла да си вземе джемпъра. Облякла го, платила на Ангел, който на тръгване й казал:
    - Слушай, госпожо! От тука до паметнико шъ те срещнат десет души, сто кусори шъ ти вържат, ама я кък съм го ушил никой не може.
    И до сега не мога да резбера истинската причина, поради която на почти всички ушити от тях панталони крачолите се оказваха с различна, макар и минимална, дължина. При рекламацията отговорите на Ангел бяха различни в зависимост от възрастта на клиента. За възрастните причината се оказваше факта, че клиента не е уведомил майстора в кой крачол си държи тестисите. Последните, в зависимост от размера си скъсявали с 1 до 3 сантиметра крачола в който се намират. Ако се окажеше, че клиента ги държи в другия крачол, майсторът го изкарваше че е текташаклия (с един тестис).
    Когато клиента беше юноша, майстора го питаше не играе ли футбол. А кое момче на тая възраст не е футболист. В такива случаи се оказваше, че не е казал с кой крак рита топката. Майсторите приемаха с охота рекламацията, защото клиентите винаги бързаха, а бързите поръчки костваха две юзчета ракия, а понякога и повече.
    Може би бързите поръчки бяха истинската причина? Кой знае?
    Неусетно, заети със строежа на социализма, годините изминаха и биологията си каза своето. Почина Кото и Ангел бе съкрушен.
    Като комунист Кото беше изложен на поклонение в джамията, която бяхме направили с квартални средства и труд в партиен клуб. На гроба му Ангел дръпна една траурна реч:
    - Другари, много жертви сме давали, даваме и още ще дадем, но я ви обещавам, че с алкохоло ще се справим! Коте, твою завет е закон за мен! Заклевам се да не пия без дебело мезе!
    Той беше прав. В редовете на неравната битка намери смъртта си, въпреки че спазваше стриктно завета на Кото.

 

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories