bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories  

           

Радан войвода ®

(народно предание)

    

Vratza's Mountain

        Веско Лазаров

  

   "Вратица моего..."

                   Цар Асен I


  Лениво и без посока в синьото небе се движат малки облачета, които хвърлят сянка върху величествените дървета около каменния път. Ослепителните слънчеви лъчи на залеза, минали през рехавите облачета, проблясват в короната на дърветата. Една детска игра на криеница запалва листата, а върху снагата на пътя пробягват немирните слънчеви лъчи. Лекият полъх на вятъра разлюлява като пъстроцветни пеперуди листата на вековната гора. Във въздуха се носят любовните трели на сладкопойна птица. Падащата на талази бистра вода се пръскаше в дъното на водопада на безброй изумруди и топази. Водопадът издаваше приглушен шум, сякаш не желаеше да наруши горския покой и идилия. Неравен конски тропот наруши покоя. След малко на пътя се показаха трима конници. Гордо възседнали своите коне, облечени в ризници, които блестят на залеза, те приличаха на благородни рицари, излезли от вълшебните приказки.
   От зъберите на крепостната стена над водопада проехтя гръмкия глас на стражата:
   - Отворете портата! Войводата пристига!
   Чу се шум и скърцане. Масивната дървена порта се отвори и през нея конниците влязоха в двора на крепостта.
   - Добре дошъл Войводо! Слезте да отдъхнете, а конете да отпочинат и пият вода! Дълъг е бил пътят ви.
   Войводата и двамата му спътници пъргаво скочиха от конете, които поеха стражите, а той и началника на крепостта се прегърнаха. Домакинът ги поведе към стаята за гости.
   - Седнете и почивайте, докато донесат нещо за освежаване!
   - Бърбория, няма нужда! Ей къде е Вратица. Седни да си кажем няколко думи за това къде съм ходил, какво съм чул и видял! - рече войводата Радан.
   - Слушам те Войводо!
   Радан откачи тежкия меч от колана си и свали блестящия шлем. После седна на миндера, застлан с шарено халище, извади копринена кърпа и избърса челото си.
   - Разказвай Войводо! - нетърпеливо каза Бърбория.
   - Лоши вести нося Бърбория! Черен облак е надвиснал над Царството и твърдината ни. Царят раздели българско между двамата си сина. В Търновград ще царува Иван Шишман, а във Видин - Иван Срацимир. Лошо направи царя! В тия смутни и тежки времена вместо да обедини и заздрави царството, той го раздели и разедини. Маджари, кумани, татари и агарянци като гладни кучета ръфат от снагата на царството ни. Не можем да имаме вяра и на цар Иван Шишман. Той рано или късно ще иска да присъедини към Търнов и Видин. Нашата твърдина е опора на цялото царство. Паднем ли ние, загива всичко. Започвай да потягаш крепостта! Не знам кога и откъде ще дойде злото. Шишман ще изпрати свой човек за войвода. Нямай доверие на никого!
   - Войводо, ние сме твои предани войници! С теб ще се бием до последния дъх! Веслешката крепост и тоя даден ни от Бога райски кът няма да падне във вражи ръце! Кълна се!
   След тези думи Бърбория скочи, хвана здраво ръката на Радан и я целуна.
   - А сега да тръгваме! Път ни чака! Благодаря ти за всичко Бърбория! Знам, че ще изпълниш заръката ми! Ако имаш нужда изпрати ми нарочен човек! Бог да ви пази!
   После Радан стана, запаса меча и сложи шлема. Прегърна Бърбория и излезе на двора. Доведоха конете и тримата пъргаво скочиха върху седлата. Излязоха от крепостната порта и в лек тръс поеха по каменния път, който минаваше под грамадните скали на Веслешкото плато. Когато излязоха на Братешки връх пред тях се откри живописна гледка.
   На изток се синееше величествената снага на Хем, на север плодородната равнина, в североизточния край на която лъкатушеше пътя от Жаравица за Сердика, Беломорието и Македония. На юг-родната Вратишка твърдина. Из пазвата на балкана излизаше сребристата лента на реката. Капризна и своенравна на места, тя се успокоява и захвърля украшенията от ослепителното си чело, за да ги смени с други щом излезе от усмирителната прегръдка на каменното корито. Плодородната равнина в пазвата на балкана е като разноцветна гирлянда върху снагата на величествения балкан. Високо горе се издига каменното чело на водопада "Скакля". По него, като по челото на приказен великан, падаха като къдрици буйните талази на водата.
   В началото на пролома започваше крепостната стена на Калето, чийто зъби наподобяваха хищна паст на някакъв митически звяр. В ляво под Калето се намираше правоъгълната болярска крепост, от която крепостната стена с няколко чупки стигаше бистрите води на реката. Върху двата бряга стърчеха две стражеви кули и укреплението завършваше в непристъпните скали. Пред него, долу в равнината, се издигаше камбанарията на Болярската църква. Вдясно, горе в балкана се белееше сградата на светата обител "Свети Георги". В подножието на обителта бликаха студените води на извора хванати в чучурите на белокаменна чешма.
   Зад крепостните стени на Калето започва Вратишкия пролом. Реката лъкатуши притисната в каменното корито. По двата и бряга върху стръмните склонове като бисерен наниз са наредени бели къщи, чийто плочени покриви се допират като за любовна целувка.
   Накацалите около реката воденици разбиваха водните струи на бели пръски, които блестяха ослепително в своя краткотраен път. В дъното на пролома се виждаха зъберите на част от крепостната стена, започваща от Зимевишки дол. Малко пред нея, като денонощен страж, бдящ за спокойствието на града, издигаше снага Мицов камък.
   Спрелите конници мълчаливо се любуваха на открилата се гледка. Пръв наруши мълчанието един от телохранителите.
   - Войводо, пребродихме царството ни. Красива и плодородна е земята му. Ама такава красота като нашата Вратица, никъде не видях. Даже Търновград не може да се мери с нея.
   Войводата свали шлема си и каза:
   - Прав си, Бранимире! Господ щедро е дарил земята ни. По целия сват като нашата Вратица няма. Сигурно тук са живели Адам и Ева преди да съгрешат и Господ да ги изгони.
   Бранимире, лоши дни настъпват за царството и нашата твърдина. Ние трябва да бъдем готови!
   Като каза тези думи войводата сложи сваления шлем на главата си и прошпори коня. Тримата продължиха пътя си, всеки зает със своите мисли. Минаха крепостната порта на Калето. В настъпващия здрач хората, които срещаха конниците поздравяваха и почтително сваляха калпаците си. Когато пристигнаха при крепостната стена на Вратишката твърдина, стражевите огньове бяха запалени. Стражите посрещнаха войводата и спътниците му. Поеха конете и Радан тръгна към покоите си, където с нетърпение го очакваше любим човек - красивата му дъщеря Елена.
   Пророческите думи на Радан за двете царства надвиснаха като тежка прокоба над България. Властолюбивият Иван Шишман, подтикван от амбициозната си майка искаше да присъедини към своето и царството на брат си Иван Срацимир. Основна пречка бе Вратишката твърдина, а нейния войвода Радан бе заседнал като кокал в гърлото на Шишман.
   Няколко дена след минаването на войводата Радан по същия път мина пищна кавалкада. Водеше я Бахудзе, новоназначеният от Цар Иван Шишман войвода на Вратица. Кой бе Бахудзе и неговата свита?
   Следвайки съветите на майка си Иван Шишман изпрати нейния братовчед Бахудзе да смени войводата Радан. Заедно с Бахудзе пътуваше цялата свита негови приятели-любимци на търновския двор.Те трябваше да подменят всички верни на Радан люде. Бахудзе се покръсти и взе името Шишман. Гордите и свободолюбиви планинци не приеха Бахудзе и водените от него пришълци, а Радан не го пусна във Вратишката крепост. Поради това той и свитата му се настаниха в крепостта при Калето. Той изпрати вестоносец при Иван Шишман с лоша вест-Радан се е укрепил в своята крепост, а народа не приема Бахудзе и неговите хора.
   Тази вест разгневи Иван Шишман и той изпрати една орда кумани да превземе Вратица и да убие Радан.
   Пътят на ордата към Вратица бе белязан с безпрепятствено плячкосване и опожаряване. Освен златото дадено от Иван Шишман, плячката беше допълнителната им награда. Куманите трябваше да стигнат до крепостта Калето, която Бахудзе ще им предаде. След това заедно с него да ударят Вратишката крепост и убият Радан.
   Съгледвачите на Бърбория следяха зорко ордата. Тя трябваше да мине покрай Веслешката крепост и от там да се спусне във Вратишкото поле. Куманите очакваха силен отпор от защитниците в крепостта. Затова спряха да нощуват далече от нея. Укрепиха своя стан и изпратиха съгледвачи. Сенките на дребни кумански коне с ездачи се мяркаха като призраци на лунната светлина около крепостта, която не даваше признаци на живот. Черните зъбери на стените и шумът от водопада бяха единственото нещо, което виждаха и чуваха съгледвачите.
   На разсъмване ордата потегли към Вратица. Най-напред в боен ред яздеха куманите, а след тях на разстояние скърцаха обозните коли натоварени с богата плячка. Конниците минаха безпрепятствено покрай безлюдната и безмълвна крепост и навлязоха под отвесните скали на Веслешкото плато. Съгледвачите излязоха на Братешки връх и пред тях блесна с цялото си великолепие Вратишкото поле, в дъното на което стърчаха зъберите на крепостната стена при Калето. Радостните им възгласи бяха заглушени от силен трясък на падащи дървета. Какво бе станало?
   Ордата успокоена се бе разтеглила по каменния път, когато със страхотен трясък пред и зад нея върху пътя се стовариха стволовете на вековни дървета. Капана в който попаднаха куманите беше добре изпипан. Отпред и отзад пътя им бе затворен от вековни стволове. Вдясно - дълбока пропаст, а вляво отвесните скали. Още не беше затихнал трясъка на падащите дървета когато от отвесните скали забуча гръмотевичен тътен. Върху обезумялата от страх орда се изсипа порой от камъни, който помиташе всичко по пътя си. Цвилене на коне, викове и шум от трошене на кости огласиха подножието на Веслешкото плато. За няколко минути ордата бе пометена от каменната лавина.
   Крепостните стени на Калето бяха украсени с осолените глави на куманските съгледвачи. Нещо величествено и грозно се смесваше с красотата на пролома. Дълго време косите на Бахудзе и любимците на търновския двор настръхваха от тези страшни знаци.
   Вратица признаваше един войвода и това бе Радан.

   ****

   Нека опишем гнездото от което излитаха орли! Гнездото, захранващо гордостта и непокоримостта на вратишките планинци. Крепостта, която в продължение на един век бе яка твърдина на Асеновци, а след тях един век опора и щит на Шишмановци.
   Един букет от каменни сгради, крепостни зидове и кули, черковни куполи увенчани с кръстове притиснати и превързани с блестяща лента на реката. Горди ридове, канари, урви и поляни окъпани от яркото слънце.
   Крепостта настръхнала с високите скали, крепостни стени и кули представляваше неописуема гледка. Фантастичната форма на местността беше един величествен декор, на който тя се вписваше.
   Скромен палат на наколко малки болярски къщи ограждаха малко езеро. Високо горе, като бял гълъб бе кацнал Царския монастир, построен от цар Асен първи. Изсечени в скалата стълби водеха до светата обител. Малка пещера се свързваше тайно с монастира, входа на която се затваряше с огромна каменна врата. Това беше хранилището на хазната.
   Капризът на природата и делото на човешката ръка бяха изваяли този вкаменен блян.
   Южно от крепостната стена започваше рударското селище. Буен извор на левия бряг изливаше своите бистри леденостудени води в реката. Непосредствено до него, оградена от двоен зид, имаше малка църква. От нейната дървена камбанария бронзова камбана разнасяше медния си глас над цялото селище. Реката и пътя вървяха в плътна прегръдка. На двата бряга малки спретнати къщички придаваха особен колорит. В горния край на селището имаше огромна поляна, която завършваше в подножието на балкана. На малко възвишение издигаше бяла снага еднокорабна църква. В двора и тихо ромолеше ден и нощ целебна вода на черковната чешма. Зад възвишението сребрееха водите на монастирския яз. Поляната беше любимо място за отдих на млади и стари. Тук правеха оброци, панаири, градски веселби, състезания, сватби.
   Тихо и спокойно протичаше живота в крепостта. Единство между люде и природа беше романтиката му. Утрото настъпваше с позлатяването на високо вдигнатите чела на скалите. В слънчевата позлата гордо се рееха орли. Утринното слънце огряваше скалите, по които пъргаво скачаха немирни планински кози. В бистрата река проблясваха сребърните тела на рибите, радостно посрещащи слънцето със своите ритуални скокове. Заглъхваше песента на нощните свирачи-щурците, за да се смени с нестройния хор на петлите. Веселата глъчка на хора, цвиленето на конете и изгасналите стражеви огньове показваше, че е настъпило утрото. Денят започваше със своите радости и тревоги.
   Босите крака на пъргава девойка газеха росната трева около езерото. Прекрасни ръце, очи, усмихваща се уста, гъсти смолисточерни коси, падащи на вълни върху неспокойната моминска гръд. Една Фея излязла от приказките. Дъщерята на Радан първа поздравяваше любимото си езеро с настъпващия ден. Една дълбока връзка, една неземна любов свързваше Елена с езерото. То беше всичко за нея-изповедник, съветник, учител, възпитател и мълчалив искрен приятел. Бистрите кристално чисти води и даваха онова упование и уют така нужни на младата душа.
   Особено красиво езерото беше вечер, когато крепостта и природата заспиваха. Изумрудите на звездите накичват небесния свод, а Луната любопитно се оглежда в езерото. Щурците, тези неуморни свирачи, започват своя концерт. Завършила е романтиката на деня и започва тайнството на нощта. Тогава езерото ставаше свидетел на най-святото човешко чувство-любовта. Луната огряваше със сребриста светлина седналите на белия камък Елена и Мирко-синът на княз Дамян. От ранно детство ги свързваше приятелство, което езерото превърна в любов. Когато двете топли влажни ръце се сключиха в силна прегръдка, Луната срамежливо се скриваше зад малко облаче. От умиление по гладката повърхност на езерото се появяваха леки вълни, а шумът от тях бе шепота на одобрението му.
   Когато природата се разлютеше, крепостта ставаше друга. Светкавици раздираха небето, а тътена от тях дълго се блъскаше между величествените скали. Козите се прибираха в пещерите, а орлите в своите гнезда. Мътните талази на реката яростно се блъскаха в каменното корито, влачейки всичко попаднало на пътя им. Езерото потъмняваше и оловносивите му води с плясък заливаха брега. Едно диво величие на още по-дивна природа. В това гнездо на орли Радан бе стратега и войводата. Той бе един от тези хора, които бяха плод на размирния XIV век, когато българската държава биваше разграбвана от своите и опустошавана от от дивите агарянски нашественици. Християнската вяра и Вратишката твърдина го бяха направили твърд, честен и справедлив. Той знаеше законите на Крума и нищо не можеше да го спре, когато трябваше да ги приложи с цялата им строгост.
   Крадците привързваше на позорен стълб и оставаше до тях дренови тояги. Всеки минаващ бе длъжен да им удари по тояга. Нечестните хора и длъжниците привързваше с вериги на Мицов камък и стояха там, докато се разкаят и някой плати дълга им. Убийците заравяше в ями до раменете.
   Този твърд, строг и справедлив човек бе един любящ баща. Единствената му дъщеря-красавицата Елена бе неговата слабост.

   ****

   Настъпиха тежки дни за България. Агарянските пълчища минаха от Азия и плъзнаха по Балканите. Първо падна Търновското царство. Уплашен, Иван Срацимир им стана васал заедно с Видинското царство. Знаейки, че края му наближава той се премести във Вратишката крепост. Царската хазна отдавна беше в крепостта. Семейството и малката свита живееше в малкия дворец.
   Не изтече много вода и нашествениците стигнаха Вратишката крепост, която беше много важна за тях. Защитниците като орли оглеждаха полето и очакващата ги черна съдба. Може би това поле ще бъде покрито с белите им кости, а земята напоена с кръвта им. Черни врани ще кълват безжизнените им очи, вперени в синьото небе.
   Не издържа Бахудзе и погази светия закон. Обви главата си със скверна поганска чалма. Това опечали дълбоко вратишките планинци, защото те знаеха, че когато свой продаде вярата си, по-тъжно и по-тежко ще бъде под неговата ръка, отколкото под ръката на келяв агарянин.
   Предателят предаде крепостта при Калето без бой. Жестоките нашественици, въпреки обещанията си, се отдадоха на грабежи и убийства. Болярите, търновски любимци, за да запазят главите и богатствата си, последваха примера на Бахудзе и приеха исляма.
   Шериф ага предложи на Радан да последва Бахудзе и предаде крепостта. За да сплаши непокорните планинци агарянски глашатаи разнасяха всеки ден набучени на колове увити в чалми непокорните глави на поп Тома от Болярската църква, монах Тифон и поп Данаил.
   Уплашен, малодушния цар Иван Срацимир предложи на Радан да се предаде и приеме исляма. Гордият Вратишки войвода категорично отказа. Събра защитниците на крепостта и им каза:
   - Братя християни! Няма да крием големия грях! Между нас имаше кучета, които приеха кучешката ислямска вяра, само за да запазят богатството и кучешките си глави. Вие виждате главите християнски набучени на колове, които разнасят проклетите агарянци. Мръсни келяви поганци! Нашата крепост от векове твърдина и опора на българските царе е последната надежда на нашия цар Иван Срацимир. Нима има на света такива сили и мъки, които да надвият християнската вяра и сила?
   Жените и децата от крепостта и селището с охрана ще се оттеглят високо в планината, докато настъпят по-добри дни. Бог да е с тях!
    Сълзите капеха от наведените глави. Думите на Радан стигнаха до сърцата на всички.
    Стратегът нареди да се усили охраната, а стражите на Бабка да се удвоят. Горките не знаеха, че предател ще изведе в орловото им гнездо вража орда и всички ще бъдат изклани.
    Утрото беше тихо и спокойно. Когато слънцето озари каменното чело на Огледалото, стана нещо неочаквано. По пътеката от Бабка се виждаха чалмалии, слизащи към крепостта. Изведнъж реещите се във висините орли като по команда се спуснаха върху чалмите. От пещерите и заскоците излизаха планински кози и започна една величава драма. Орлите кълвяха чалми и очи, а козите със силни удари помагаха на агаряните да слязат по-бързо от тристаметровите скали. За минути чалмите и собствениците им се намериха в подножието на Огледалото. Орлите отмъщаваха за смъртта на братята си от Бабка, които пролкетниците бяха изклали.
    Учудени и онемели от гледката, защитниците от крепостта не видяха кога царската карета потегли по билото на изток. Страхливият и малодушен цар бе избрал позорното бягство пред достойната смърт.
    Дали да скрие позора, или от срам, гъста мъгла покри каретата и бегълците. Черен облак покри слънцето и в крепостта падна непрогледен мрак. Светкавици раздраха оловното небе.
    Когато стихията се укроти и мъглата се разсея каретата на царя и свитата му стояха вкаменени над Вратишката твърдина. Бог наказа царя-страхливец жестоко-вечно да стои вкаменен и да гледа твърдината, която му беше вярна и той подло предаде.
    Шериф ага удари най-напред с ордата, тайно преведена през Бабка от потурчен болярин, рударското селище, което беше напуснато.
    Агарянците ограбиха каквото намериха и верни на себе си го опожариха до основи. Обгорелите черни църкви стояха като мрачни векликани, вкаменени от жестокостта на мохамедовите демони. Печално шуми реката и влачи из заглъхналото си корито мътно кървави талази, в които не се оглеждат скали, кули, къщи.
    Друга орда удари твърдината от север. Няколко дена шепата храбри защитници се биха юнашки. В битката със смъртта на храбрите загина Мирко, синът на княз Дамян. Като житен клас, отрязан от сърпа, той падна на белия камък бездиханен. Излетя младата душа. Ангели я понесоха към небето.
    Останалите живи защиници изчакаха да се стъмни и предвождани от Радан поеха по дола за Скакля.

 

ЕПИЛОГ

    Когато на сутринта Шериф ага влезе в крепостта, видя гледка от която закоравялата му душа трепна.
    Над труповете на защитниците се виеха орли. Много чалми на агаряните бяха пробите от огромните им клюнове, а келявите бради издрани от острите орлови нокти. Орлите не позволиха на влечугите да осквернят телата на братята им.
    Край езерото на бял камък, облечени в бяло и прегърнати лежаха синът на княз Дамян и дъщерята на Радан войвода. Любовта им бе по-силна дори и от смъртта. Младите им души се бяха събрали горе на небето, за да не се разделят никога.
    Шериф ага свали чалмата си и с тих глас каза:
    - Много силна е гяурската вяра, а пред любовта и смъртта е безсилна. Тук в пълно единство живяха и се браниха хора и природа.
    - След тези думи сложи чалмата си и бавно тръгна към изхода на крепостта. Клетникът сам не знаеше колко правдиви бяха думите му.
    Ден по-късно Бахудзе му даде дъщеря си за жена. Пирът послучай превземането на крепостта и сватбата на Шериф ага беше пищен. Паднала бе и последната, най-силната българска твърдина.
    В разгара на пиршеството писъкът на зурли и думкането на тъпани бе заглушено от страхотно бучене, тътен и трясък. За миг върху пируващите се изсипаха тонове вода, камъни и кал. Адска Геена помиташе всичко пред себе си. Агарянската орда и предателите бяха отнесени далеч от Вратишката твърдина. Святата и земя не можеше да бъде осквернявана от поганците.
    Радан с шепа храбреци остана до края на дните си закрилник на българите и християнската вяра. Много чалми заедно с главите на разбойниците на Муса Кеседжия бяха покосени от мечовете на радановите юнаци.
    Княз Дамян не можа да преживее смъртта на сина си и се покалугери. Угасна в монастира "Седемте престола". Брат му Георги също се покалугери и основа Беловския монастир.

    ****

    Днес, векове по-късно, можем да видим останките от тази жестока драма и минало величие.
    Планинските кози ги няма. Изтребиха ги агарянците, за да отмъстят за позора си.
    Малкото орли са потомци на онези видели и преживяли славата на Вратишката твърдина.
    Най-високият връх, от който началника на Веслешката крепост наблюдаваше Вратишкото поле се нарича Бърборов камък.
    Езерото не можа да преживее раздялата, мъката и срама. Сълзите на красивото езеро отмиха кръвта на героите и отнесоха далеч на чужда земя телата на предателите и агарянците. После потънаха в майката земя. То остана в преданията като Лудото езеро. Така го нарекоха малцината оцелели агаряни - Дели гьол.
    Високо горе в синьото небе витае духа на Радан, който бди над свидната твърдина.


    Пътнико, когато минеш кемерския мост знай, че стъпваш на свята земя! Поклони се и хвърли едно цвете, където и да е - на пътя или в реката! Врачанино, помни, че Вратица е свидна! Носи я в сърцето си, където и да се намираш! Това е вечния паметник за нея и Радан войвода.

 

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories