bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

      

Поща®

 

Hallstadt, Austria

Тара

 

     ЕДИН СЛЪНЧЕВ ЛЕТЕН ДЕН в жълтата сграда на Пощенската станция, с напукана от времето мазилка, в малко забутано село, Мара-пощенската служителка, разпределяше входящите писма по райони. Средна на възраст, възпълна, Мара се ядосваше “Как тоз народ не се научи да пише подателя горе вляво на плика!?”. Сред купчината нахвърляни писма, тя забеляза едно доста странно, без подател, само с две думи:
   

    “До Господ!”

    Мара нямаше време за глупости, тя беше сериозна жена, затова го отмести и продължи да разпределя и тегли останалите. Към обяд, обаче, се сети отново за него и го занесе на началника на пощата, който също беше много сериозен човек и нямаше време да се занимава с глупости. Надвечер всичките четирима служители на пощата вече знаеха за това писмо. Явно беше някоя шега и като сериозни хора те решиха да се справят с нея. Мара отвори писмото и зачете.


   " - Господи, пише ти леля Станка от село Горно Дъбово. За Доня, мъж ми. Имам вести за него и понеже той цял живот мен не ме слуша, та викам на теб да кажа, ти да му предадеш, теб ще чуе.
    Кажи му Господи, че продадох къщата. Пилците изпозаклах и ги наредих в буркани за Цветето. Цветето, внуката. Кажи му Господи, че заминавам при нея в Швейцария. Ша и помагам с каквото мога. Трудно и е там. Много работа има.
    Като млада Господи, исках на влак да работя. Да обиколя, свят да видя. Ама на! Ти знаеш! Цял живот в таз кибритена фабрика бях. От работа та в къщи.Пилци гледахме с Доня. Сутрин станеш-при пилците, вечер прибереш се-пак при тях. Събота и Неделя на къра, имахме парче земя, работихме го. Нашо е, вика Доня. Там ни бил хляба. Доньо, му викам, нема там нищо освен работа.
    Добре си живяхме с Доня, ама цял живот не мръднахме от село, пък мен все ме сърбяха петите за път. Сега пенсионерка жена съм. Доня при тебе е вече, пък аз си викам:"- Бабо Станке, широк свят ей, шарен, време-цял живот не намери. А сега що чакаш? Утре ще легнеш на одъра и край. Ами върви и виж и ти нещо."
    Продадох я наща къща. Той Доньо, като закован за нея беше цял живот. Ама кажи му Господи, да не ми се сърди. Добър човек беше и ще чуе от тебе.”
   

    Твоя, леля Станка


    Мара пощенската служителка остави писмото на масата и погледна към другите.
    В жълтата сграда с напукана от времето мазилка, в тясната стая с остарели соцмебели и вехти портрети, служителите недоумяваха. Дъртата баба Станка ще ходи в Швейцария. Абе тя със всичкия ли си е? Къде е заритала на тази възраст? Какви ще ги върши там? Тя внучката и само зер нея чака.
    Седмици наред из селото пълзеше слуха за баба Станка, която заминала за Швейцария. Съседите недоумяваха. Синът и пристигна от града озадачен и изненадан. Незнаел нищо. Къщата била продадена тихомълком и набързо. Новите собственици още не бяха се нанесли.
    Месеци наред се носеха най-небивали истории за баба Станка. Слухове твърдяха , че синът и я бил върнал от границата и сега я е настанил в старчески дом. Че е взел парите от имота. Други, че пристигнала в Швейцария и там издъхнала спокойна и щастлива че най-накрая е видяла свят. Трети говореха, че баба Станка била разочарована от швейцарците защото били студени, стриктни и ядяли предимно шоколад.
    Така и не стана ясно точно какво се е случило.
    Един студен зимен ден в измазаната безупречно пощенска станция на малкото Швейцарско селце Аахен в Алпите, известно със скиорските си писти, пощенската служителка Ингрид разпределяше входящите писма по райони, когато сред купчината забеляза едно странно писмо. То се състоеше от две думи с неразбираеми букви. Тя веднага го занесе на Началника на пощата, който още на същият ден се осведоми чрез близката преводаческа агенция, че надписът отгоре гласи, “До Господ” и езикът е български. Понеже Ингрид и шефа и бяха весели и естествени хора, приеха писмото доста сериозно. След няколко дни, на съвет обсъдиха дали е коректно или не да отворят писмото, пък било то и с такъв невероятен адресант като Господ. Накрая взеха решение. Събрани в офиса, оборудван с модерна техника, те седнаха на чаша ароматен планински чай и отвориха плика.

 

 


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories