bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

      

Свещите®

 

 

HighlanderСтоян Вълев

 

     НАД ГРАДЧЕТО като черен порой се сгромоляса мракът.
     По улиците нещо зафуча, сякаш глутници бездомни псета се гонеха и боричкаха.
     Над къщите току се мернеше и проблеснеше нещо - може да е и вещица яхнала метлата, а може и друго да е.
     И пак увисваше тишината - тежка като оловен капак, спуснат над градчето.
     В нощ като тази трябва само да се мълчи.
     То, комуто е писано да му дойдат неканени гости, няма как да ги върне, но все пак, всеки си наляга парцалите и слухти - надява се нещастникът да го прескочи злият жребий.
     Милен пак намести завесата на прозорчето и изтича към леглото. Мушна се под завивката и зачака със свито сърце.
     Не му се наложи дълго да чака.
     Първо нещо изтрополя по керемидите на покрива - сякаш ято птици изпърхаха, повъртяха се и политнаха.
     Сетне нещо избумтя, уплашено заскимтя и се завихри в комина, като че се сборичкаха развилнели се котаци.
     И пак настъпи тишината - лепкава, потна, натежала от очакване.
     За кратко.
     Милен трепереше под одеалото, притиснал лице о влажната от пот възглавница.
     Нещо или някой - в такава нощ кой ще ти каже кое какво е - напъна вратата и тя изскърца. Ще издържи резето, каза си Милен, но не позна.
     Първо усети ледения лъх, който се втурна в стаята, после - нечие страховито присъствие.
     Завоня адски на мърша.
     Милен не смееше да мръдне изпод завивките. Да, но те отхвръкнаха и той отвори очи.
     На стола до масата седеше мъртвата му от три години съпруга Елка. Как я позна - не разбра, но вече знаеше, че този скелет, озъбен насреща му, е именно жена му. Няма кой друг да бъде, не!
     Пък и тя проговори - със същия глас, с който му беше говорила двайсет и осем години.
     - Дойдох, значи...
     Гласът е същият, той не се съмняваше, но нима излезе от зиналия череп?
     Милен се облегна на възглавницата и потрепери, дали от студ - завивката му беше метната на пода, или от страх, не знаеше...
     - Пък каква свинщина си натворил вкъщи-и... - извиси се заплашително гласът.
     Истина е, не умееше, пък и не искаше да поддържа предишната чистота. То преди все едно в аптека влизаше... Но сам човек, може да я кара както и да е, не е ли така?
     - Знаеш ли защо си дойдох?
     Милен само поклати глава - че откъде да знае? Нищичко не проумяваше, само усещаше страхът като леден обръч да се стяга около гърлото му.
     - На гроба ми не си стъпил, помниш ли откога?
     Истина е, и той сведе виновно глава - недоловимо, тайничко, вътрешно някак си въздъхна.
     - Сега ще те понакажа - изхихика жена му.
     Знаеше, че ще го направи, никога не си хвърляше думите на вятъра.
     - Ще те взема с мен.
     - К-к-к-къде-е-е-е? - изстена Милен и се сгърчи на леглото.
     - Ще видиш.
     И това, което би трябвало да е жена му, тръгна към леглото - протегна двете си ръце към него, а костите изтракаха зловещо.
     Милен се опъна назад, прилепи гръб до таблата на леглото, но усети, че е сграбчен.
     Настъпи непрогледен мрак. Нещо фучеше, свистеше, но тихичко, сякаш единствено в ушите му.
     Когато отвори очи видя, че се намира високо над земята.
     Е, слава Богу, че все пак е над градчето - позна площадчето, църквичката, сградата на общината, потънали в ледена лунна светлина...
     Видя, че уличките на градчето са изпълнени с... хора ли?
     - Какво е това? - попита Милен удивен.
     Усещаше, че жена му, или новото й проявление, е до него, над него, а може и да го държи в ръцете си?..
     - Мъртвите дойдоха! - отговори му гласът й.
     И усети, че тялото му се снижава, сега закръжиха ниско над главната улица. Едва не докосваха главите на бродещите по асфалта сенки. Имаше жени, мъже, старци, дечица, крачеха един до друг, а лунната светлина ги обливаше в синкав здрач.
     - Къде, къде отиват ... - щеше да каже "тези хора" и като преглътна, промени го - ...те?
     - Пътуваме... - отговори му гласът до него.
     Тялото му отново се издигна и той разбра, че тези същества са страшно много - огромна, като че ли безкрайна върволица, която пъплеше нанякъде... Вървяха, понесли свещи в ръце, а някой крачеха издигнали голите си зловещи пръсти без плът.
     - Виждаш ли сега? - попита гласът на жена му. - Който има свещи, свети си, а другите се препъват и падат.
     И Милен видя как с грохот се стовари един от мъртъвците. За миг си помисли, че хората, които идваха зад падналия ще го стъпчат, но те го заобикаляха и продължаваха без да го погледнат. Мъчително бавно рухналият скелет се надигна, първо коленичи, а после се изправи и отново тръгна.
     - Затова са свещите! Разбра ли? - попита строго гласът.
     А Милен задъхано забърбори:
     - Да, да! Разбрах, разбрах!
     Изведнъж закръжиха над къщата му, той ясно видя леко килнатия комин, все се канеше да го поправи, и усети, че някак си влетяха в стаята. Откъде - дали през комина или отнякъде другаде, не му стана ясно. Важното е все пак, че се върнахме, каза си с облекчение.
     Озова се в леглото, а скелетът на жена му, пак си седеше на стола и му се усмихваше. Сигурно това правеше... или поне така му се струваше...
     - Е, сбогом пък...
     Тези думи дочу Милен и като се огледа, разбра, че е останал отново сам.
     На другия ден Милен се запъти към гробищата, понесъл снопче свещи във вътрешния джоб на сакото си - не беше стъпвал там от смъртта на жена си.
     Гробищата се оказаха изпълнени с хора.
     Забърза с наведена глава към гроба на жена си и спря пред него - тревясал, с полегнал на пръстта, изпояден от червеите, дървен кръст.
     Приклекна и запали една свещ.
     Неудобно му беше, но запита една възрастна жена, която беше приседнала до съседния гроб:
     - Какъв празник е днеска?
     - Задушница, чедо, задушница... - отговори му напевно старицата, цялата в черно.
    
   

* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!



bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories