ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА

        

Българското предизвикателство към света или една книга обречена на успех

 

Стоян Вълев

    Появата на книгата на българския автор, живеещ в Холандия Иван Стоянов с творчески псевдоним Бари Късел, в световната книгоразпространителска мрежа е симптоматично, макар и позакъсняло. Книгата на български можете да прочетете на адрес (http://www.barrydoor.nl/) и да ми опонирате, разбира се. Готов съм да поспорим, колкото и неприлично да звучи желанието за дебат в затвора, назоваван кой знае защо "българска литература".
    Има множество посоки в които си заслужава да се разсъждава.
    На първо място за злощастната съдба на българската литература на световната сцена - на практика родната ни словесност е напълно непозната. Причините са твърде много, но най-главната от тях е не това, че писателите ни творят на български, а поради факта, че нашата литература е самозатворена. Най-често творците ни се опитват да подражават на модните литературни течения. Знайно е каква е съдбата на подражателя, той създава винаги нещо вторично. Нужно ли е да припомням нашите символисти, сетне пък злочестите ни соцреалисти или сегашните ни божем постмодернисти?.. Всичко тръгна от една нелепа идея, че ние, българите, сме изостанал народ и трябва да наваксваме пропуснатото. И как - ами по най-лесния начин - като сме се присъединявали към най-модното на световната литературна сцена. И се опитваха, напъват се и днес, нашите творци да творят по начин неприсъщ им, чужд им, присламчвайки се към световните тенденции.
    Но те нелепо си въобразяваха, че модните течения, тоест мимиките на литературната световна сцена са истинския образ на световната литература, а не беше така. Затова и резултатите ни са такива, каквито са.
    В случая с книгата на Иван Стоянов, с псевдоним Бари Късел наблюдаваме нещо коренно различно. Авторът е успял на базата на поетиката на ужаса да пресъздаде един нов свят. Всеки, който прочете тази книга ще възкликне:" Ами че това би могъл да сътвори единствено Стивън Кинг!". Да, така е, аз дори бих си позволил да отида по-далеч, тази книга е по-добра от повечето творби на прочутия Стивън Кинг. Мнозина ще се стреснат от това мое твърдение, но мисля, че немалко творби в нашата литература, защото аз възприемам тази книга и като част от българската литература, са далеч над средното световно ниво.
    Чувам вече гласовете ви - а защо тези български писатели не са известни като Стивън Кинг или Джон Гришам? Вината е изцяло нашенска си, ще ви отговоря, дълго е за обясняване - липсата на възможност за качествени преводи, няма кой да се ангажира с представянето на съответната книга по света... Всичко е оставено в ръцете на самите български писатели - и написването на книгата, и търсенето на издатели, и неизбежната реклама, защото книгоиздаването си е на първо място бизнес.
    Българската литература няма традиции в прозата на ужаса. Нашата литература е била винаги приземена, ясна до болка и ужас. Нямаме художници, които да усещат отвъдното, да се терзаят от неподозираните тайни на битието ни, от изначалната несигурност на нашия съвсем не тъй сигурен, както ни се струва, свят. Имаше опити в тази насока - те датират от началото на 20 -те години на ХХ век - творчеството на тъй наречените нашенски диаболисти - Светослав Минков, Владимир Полянов. С техните разкази в българската литература за пръв път проникна ужаса от неизвестното, усещането за съществуването на други светове, паралелни на нашия или врязващи се в него. Но това бе опит, който не намери продължители. Причините са много и сложни, те се коренят колкото в спецификата на националния ни характер, толкова и в обществено-политическия развой на страната (у нас политиката винаги е диктаторствала или поне менторствала над литературата, и до днес, уви...) По-късно имаше някакви търсения в тази посока от страна на Радичков. Следващият опит е настоящата книга - "Кръвта на черното лале".
    Иска ми се тя да е само началото.
    Радващото е, че книгата се е появила вече на световния книжен пазар, след броени дни ще е и в Amazon. com. От една страна това си е чисто предизвикателство и вид съизмерване със световните образци, а от друга, това е единствения начин една книга от български автор да достигне до българите, живеещи извън страната. Това е твърде важно, тъй като наближава момента в който броят на българите зад граница ще надвишава живеещите в пределите на страната. (При последното припламване на спор на тази тема се кръжеше около две цифри: едната сочеше три и половина, а другата 4 и половина милиона българи в чужбина, склонен съм да вярвам на втората). Наближава момента, когато ще проумеем най-сетне, че най-истинската ни родина са езика, словото, фолклора, литературата. И тогава ще разберем ролята на творците си, на тези, които създават въображаеми реалности.
    Появата на тази книга на световния книжен пазар е една възможност да проявим своята принадлежност към българската нация. Как ? Като я купим. За да се убедим за пореден път, че в българина се таят неподозирани творчески възможности. Повярвайте ми, ще почувствате освен художествена наслада и тръпката, че принадлежиш към нация, която ражда такива творци.
    Това не е само книга в стила на прозата на ужаса, такъв какъвто го познаваме от класиците в този жанр, чиито най-изявен представител е Лъвкрафт. Това е творба, която ни подтиква към размисъл за вечните и временните стойности, за личната отговорност пред времето и света, за загадките от които сме обкръжени и сътворени. Не ви ли се струва, че твърде много приличаме на хора, завили се презглава с одеалото и от тази позиция наблюдаваме ставащото около нас. Не мислите ли, че тайните не са само и толкова около нас, колкото в самите нас? Не сме ли ние самите неизследвани вселени? Не носим ли в себе си неподозирани възможности да вършим добро и зло? "Кръвта на черното лале" ни дава възможност да се отърсим от страха да поглеждаме към онези други светове, които са около нас и в самите нас. Признавам си, че останах изненадан от художественото майсторство на Иван Стоянов. Склонни сме да прощаваме художествените несъвършенства на творците в романите на ужаса. А те твърде често се проявяват, дори и у тези, които са вече увенчани с лаврови венци. С тази книга не е така, авторът е успял да изгради стремително развиващо се действие, да създаде въздействащи образи и най-вече да ни потопи в трескавата атмосфера на загадъчното в която наистина всичко е възможно.
    И пак да се върна към нашата си черга - ако нашите писатели познаваха поне частично българския фолклор, те нямаше да подражателстват, а щяха да сътворят книги, които щяха да бъдат разбрани навсякъде по света. (Не му е тук мястото да посоча десетки примери на истинска литература на ужаса, сътворена преди векове от нашия народ...) Но съществува и друг подход, както е сторил и авторът на тази книга - да се обърне с лице към натрупаните знания, опит, открития от човечеството. И така да превърне творбата в една своеобразна енциклопедия на онова Друго, което съпътства човека от памтивека.
    Убеден съм, че тази книга ще намери своите читатели и почитатели от различни страни, но ме терзае друго -защо ние, българите, не съумяхме да й отдадем заслуженото? Това си е типично нашенски парадокс, той е и причината за всичките ни беди.
А инак тази книга е обречена на успех. Има такива книги и тази е една от тях.
    Самият факт на появата на тази книга поражда надеждата, че най-после има шанс за талантливите български автори. Защото издателската къща на Иван-Бари в Холандия има за цел да издава български автори и техните творби да достигат до световната книгоразпространителска мрежа, най-вече в Amazon. com. А какво друго е необходимо за един талантлив писател, освен книгата му да стигне там? Така най-после българските писатели няма да бъдат зависими от наложеното състояние на невъзможност да се издава в България.

 

Статията е публикувана без съкращения.

А.Болдин