bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

     

 

Лисицата®

 

 

Red fox KidСтоян Вълев

 

     ОЩЕ ЩОМ СЪМНА и грабна правата лопата и кирката. Мястото си го намисли, докато беше в постелята.
    Замахна с кирката и разбра, че няма да е лесна работата, но като заудря и забрави. С всяка работа е така, важното е да я захванеш.
    Слънцето се издигна и спусна лъчите си над потната жена, която беше до кръста вече в изкопания трап.
    - Пено, гроб ли си копаеш, хи-хи-хи? - подвикна бай Желяз, като се опря на оградата, надигаше се на пръсти и надничаше, чак врата си ще скърши.
    Пена само го изгледа и нищо не му рече. Пък и какво да му каже - като я вижда да се мъчи, нима ще й помогне? Дай му на Желяз да се подиграва, такъв бе баща му, такъв си е и той, въздъхна Пена и пак заби лопатата в пръстта.
    - Имане ли търсиш, ма?! - стресна я гласът на Малама, съседката.
    - Златото, златото! - отговори Пена, без да вдига глава. На Малама само клюки й трябват. Ей сега ще се юрне и ще обикаля от къща на къща, ще разправя на когото срещне - пък Пена имане търси! Не-е, току-виж направо казала, че го е намерила... Ама кой ще й повярва, знаят си хората стоката.
    - Като изкопаеш, заравяй и пак почвай! - посъветва я дядо Димитър важно-важно, като се поспря да огледа какви ги върши Пена. Замахна с бастуна си и смигна: -То луд умора няма! Копай си, чедо! Като си нямаш друга работа!
    - Тъй, тъй! - кимна Пена и лопатата пак хлътна изпод крака й.
    Ще я изкопае ямата, ще ловне петела, ще му подреже крилцата и ще го метне вътре. И ще чака. Пък тя ще дойде мръсницата, ще дойде хитрушата.
    Трета кокошка й изчезваше, а бяха само десет. Пена други животинки нямаше, освен козичката. На кокошчиците се надяваше - и за месце, и за яйчице. Ама както тръгна, отиде, та се не видя - всяка нощ по една кокошчица й отмъкваше пустата лисица. И откъде се яви, чумата да я тръшне дано?!
    - То и вълци ще ни нападнат... - предвещаваше дядо Димитър и сочеше полусрутената черква. - Щото страх от Бога нямате! На Дявола служите всички! И най-паче синовете ми!
    Синовете му току налитаха като кърджалии с джиповете и трещяха като луди с пистолети и автомати. Една привечер пристигнаха и двамата, като не завариха баща си вкъщи, спряха джиповете си пред кръчмата и влязоха. Секнаха разговори и препирни, а кръчмарят, бай Добри, даже угоднически подвикна: "Тишина!".
    По-големият син на дядо Димитър, той сякаш нямаше врат, се ухили и рече:
    - Здрасти, нещастници!
    - Здрасти, здрасти, Тончо! - захихика кръчмарят Добри, а останалите гледаха и не помръдваха. Изведнъж се чу псувня от полутъмния край на кръчмата.
    Тончо трепна и кресна:
    - Кой изпсува бе, боклуци?!
    Всички мълчаха.
    Пена бе промушила глава от отворчето, през което подаваше мезетата, тя открай време прислужваше в кръчмата, и гледаше с широко отворени очи.
    - Аз, сине! - рече дядо Димитър и стана прав, пристъпи решително към Тончо. - Какво ще ме биеш ли? Ще ме убиваш ли?!
    - Аз с луди хора не се разправям - отсече синът и излезе, а го сподириха тихи псувни и висок смях.
    Синовете на бай Димитър повече не стъпиха в селото, показваха ги по телевизията, когато разправяха за убийства и мародерства.
    - За такива като тях затвор няма-а-а.. Ние, бащите им, трябва да ги трепем! - палеше се дядо Димитър.
    Ех, живот ли бе и неговото? Кога ли ще дойдат и ще му отрежат главата, хем синчетата му...
    А защо лисицата избра точно нейния курник, Пена така и не разбра. Къщата й не беше накрая на селото, а тъкмо в средата. Ама на, късмет и толкоз, иди разбери... Сподели с Малама нещастието, а тя се раздрънка, всички научиха.
    - Лисичката нападнала вдовичката! - хилеше се Желяз и смигаше.
    - Животното, дето е животно и то разбира, кой е беззащитен ... - поклащаше побелялата си глава дядо Димитър.
    Кого ли не моли Пена да дойде да варди нощем с пушка курника. Пари искаха, че и вино, ракия, тя отиде, че не се видя... И се реши - сама ще се пребори с пущината, пък да става каквото ще...
    Вечерта Пена зачака, заслушана напрегнато. Само се чуваше как петелът се мъчи да изскочи от дупката, а тя - дълбока, пък и той -с отрязани крила, какво може да направи? Бори се, бори се и петелът като хората, и взе, че притихна.
    Настъпи тишината. Пена беше свикнала с нея - толкова години все сама жена, три деца отгледа. Отгледа ги и тъкмо си мислеше, че е превалила нагорнището на живота, те пък си взеха очите, кой накъдето види. Сега и тя вече не знаеше къде са - по-големият син й писа от Канада, другият от Кипър, а дъщерята от Русия, тя пък к'во търсеше там, един Бог знае... Даже и по телефона й се обади сина от Канада - к'во му беше станало една сутрин, дали пиян беше, налъготи я - че щял да вземел децата и да дойдели заедно с жената, канадката... Друг път! То пък Пена да не му повярва, да не е вчерашна! Знае тя, който веднъж от тука се измъкне, повече връщане няма. Нали гледа и децата на другите, даже и на тези, дето са в страната, че и те не стъпват в туй въшлясало, вампирясало село...
    Колко пъти се допитваше до Господа защо тъй стана, къде е причината, какво сбъркахме, Боже-е, питаше, но отговор все нямаше и нямаше.
    Петелът пак изкърка и я стресна.
    Ама този път запляска отчаяно с крила и значи май хубостницата е дошла, ами сега?!
    Отметна рязко завивката, беше си легнала направо с дрехите и тръгна към вратата. Сега вече ясно чуваше, че петелът се бори на живот и смърт с нападателката си. Уж беше мислила, премисляла, а така и не бе решила най-важното - като какво ще направи, щом дойде лисицата.
    Петелът отчаяно изпърха с крила и Пена се втурна. Без да му мисли, скочи в трапа и усети присъствието на звяра. Ама го пипна - здраво се вкопчи в козината му. И тогава усети зъбите на лисицата да се впиват в лявата й ръка.
    - О-ох, душманка мръсна! - изстена жената и пръстите й бавно запъплиха напред, към врата на животното. А лисицата се гърчеше от ужас и почуда, извиваше врат и пак забиваше зъби в ръцете й. Ама Пена стискаше, помогна си и с краката - с коляно затисна туловището и ребрата му изпращяха.
    Натиска Пена с колената, стиска с двете ръце, от които струи кръвта, сякаш на менгеме станаха пръстите й.
    А глупавият петел пърха с крила.
    Събудиха се и кокошките. От съседния двор залая кучето на Малама и лисицата освирепя. Пена разбра, че сега е решаващия миг и здраво притисна с пръсти гушата на животното. А то отчаяно се мъчеше да се освободи от женските ръце и сякаш щеше да успее. Пена усети, че й причернява пред очите - ще ме разкъса, изстена. И си представи, как идват внучетата, невидяните още, как припкат по улицата и влизат, подвикват едно през друго: "Бабо! Бабо!". А след тях върви синът й от Канада, ех, че красавец станал, до него пък снахата, непознатата, ама пък хубава-а... А мене да ме няма, не-е - рече си и пръстите й стиснаха с отчаяна сила гърлото на животното...
    На другия ден цялото село се изреди да види проснатата на плочите, пред къщата на Пена, лисица. По двора се разхождаха кокошките, сред тях бе и петелът - пристъпваше важно, сякаш сочеше трупа на лисицата и казваше: "Видяхме й сметката!"
    Мъжете цъкаха с език и мълчаха. А жените бъбреха една през друга:
    - С голи ръце да свърши тая работа!
    - Като няма мъже! - сопваше се някоя от тях и вперваше презрителен поглед в селяните, сред които се спотайваше и нейният хубостник.
    - Как тъй се реши, Пено-о? - попита баба Мария, столетницата и тя - куцук-куцук, довлече се, пък приседна на стълбите.
    - Че какво да направя, бабо Марийо? - попита тихо Пена, ама всички бяха наострили слух и чуха. - На кой да се надявам?
    - Тъй, чедо, тъй! - потропна с тояжката си столетницата. - Ни Бог, ни Дявол! Никой няма на тая пуста нашенска земя! Самички сме!
    - И децата ни избягаха от нас, сякаш сме чумави-и! - изписка нечий женски глас.
    - Че не сме ли?! - попита баба Мария и занарежда: - Толкоз години съм живяла, какво ли не съм видяла, какво ли не съм чула, ама такова чудо не е ставало, казвам ви! Ей на, честен кръст! - и съсухрената й ръка докосна челото, после пазвата. - От туй по-надолу няма, да знаете, ей! - обърна се към мъжете, а те сведоха глави. - Всички сме в ямата, ама само Пена пребори звяра.
    Към обяд кметът взе, че извести телевизиите, радиото и заприиждаха журналистите. "Тези момчета и момичета сякаш са от друг свят...", прошепна Малама, докато надзърташе проучвателно през оградата. Те снимаха с фотоапарати и камери, размятаха микрофони, уж те гледат, ама не те виждат, уж те слушат, ама не те чуват, както бързешката пристигнаха, тъй и изчезнаха, все едно никога не са се явявали...
    А столетницата все така си седеше приседнала на стълбите, като страж на времето, чиято злина с всеки изминат ден нарастваше.
    Пена, с привързани с накъсан стар чаршаф ръце, стоеше права, а в краката й е просната жертвата - лисицата се взираше в нея с мъртвите си, изцъклени, учудени очи.
    Пена не шавна и когато баба Мария си тръгна - куцук-куцук, бавничко и полека, сякаш се упъти към другия свят.
    Седи си Пена и не смее да мръдне - беше разбрала, какво е сторила и страхът я сграбчи. Успя само да писне.
    Протяжен, отчаян женски вой се понесе над потъналото в мрак, смълчано, забравено и от Бога, и от Дявола село.

 


   

   

* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!



bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories