bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

          

Гостите®

 

 

PiercedСтоян Вълев

 

     ПАК БЯХА САМО ЧЕТИРИМАТА - даскала, попа и дядо Пенчо.
    Е, и кръчмаря, разбира се.
    Седяха си, бъбреха си лениво и отпиваха от винцето.
    Вратата на кръчмата неочаквано се отвори, бавно и с протяжно проскърцване.
    И никой не влезе.
    Даскалът веднага се надигна, но дядо Пенчо го спря с ръка и той, макар и бавно, с неудоволствие се подчини и пак приседна.
    В кръчмата бе полутъмно.
    Стояха четиримата в здрача, взрени в четириъгълното празно бяло пространство.
    Като че ли нищо не се случваше.
    Но не беше така.
    Столът на една от масите рязко се отмести, а сетне пак се приближи. Все едно, че някой седна.
    Четиримата едновременно усетиха студен полъх да нахлува в кръчмата и мъжете потрепериха изплашени.
    Попът понечи да се прекръсти, издигна ръка, подвоуми се и се отказа, като не откъсваше поглед от празното пространство насреща му, където до преди миг беше вратата на кръчмата.
    Дядо Пенчо се усмихна криво и прошепна:
    - Те са...
    Другите трима го погледнаха, но от устните им не се отрони и звук дори. Само премигваха уплашено.
    Седяха и чакаха.
    Сетне и други столове започнаха да се преместват, май че и на тях сядаха невидимите гости.
    Като че ли върволица мъже влизаха в кръчмата и сядаха. Все едно, че е надвечер и мъжете от селото идваха и заемаха местата си. Само дето сега влизащите бяха невидими.
    Защото нямаше никой.
    В кръчмата настъпи необикновен хлад и мъжете зиморничаво потрепериха.
    - Туй то!.. - успя най-сетне да изпъшка даскалът, той от доста време се опитваше да каже нещо.
    - Кво, кво?! Кво става, бе-й-й-й?! - прошепна кръчмарят и пошавна с дебелите си пръсти. Потта бе избила под мишниците му на едри петна, които нарастваха.
    - Разсипвай бе, кретен! - изръмжа гневно даскалът и го побутна с рамо.
    - Ти да не си луд?! - дрезгаво изгъргори кръчмарят и се отдръпна назад, а столът под него изпращя, едър и дебел беше кръчмарят.
    - Сипвай, Йоло, сипвай на... клиентелата... - кимна повелително и строго дядо Пенчо.
    Кръчмарят разбра, че няма мърдане, наведе бичия си врат и бавно тръгна към тезгяха, като се оглеждаше подозрително ту наляво, ту надясно.
    - Аз ще сипвам, ама ти, даскале, нали си много учен, нали все много знаеш, а сега поднасяй чашите! - изрече кръчмарят и побутна първите две чаши с вино, които бе налял.
    Даскалът пъргаво притича към тезгяха и взе чашите, отнесе ги до първата маса, остави ги пред два от празните столове.
    Спря се и загледа с диво любопитство.
    И тогава четиримата мъже видяха как двете чаши се надигнаха, наклониха се и част от виното се изля в нечии невидими, жадни гърла.
    Сетне чашите отново кацнаха на масата, но съдържанието им бе намаляло с поне два пръста.
    И тъй стана, значи - кръчмарят Йоло наливаше, а даскалът пъргаво разнасяше чашите с вино.
    Повечето от невидимите гости изпиха по една, но някои цокнаха по две, а един цели три чаши!
    Докато даскалът и кръчмаря се трудеха да обслужват невидимите, нечакани, необикновени гости, попът трескаво се кръстеше, а дядо Пенчо се усмихваше отнесено.
    Както дойдоха, тъй си и заминаха.
    Изведнъж един от столовете се отмести.
    Вратата все така си зееше отворена.
    Размърдаха се и другите столове.
    Невидимите гости си отиваха безшумно и тихо.
    Кръчмата се изпразни от неочакваните гости, а вратата шумно се затвори зад последния от тях.
    Тогава кръчмарят се измъкне иззад тезгяха, седна до попа и изпъшка:
    - Все съм виждал чудеса, ама такова не бях и сънувал, попе-ей!
    Попът сякаш си беше глътнал езика, нещо се опитваше да каже, ама не успяваше, а ръцете му неудържимо трепереха.
    Само даскалът запази самообладание и смигна хитро на Йоло:
    - Хайде сега почерпи и нас де, скъпернико!
    - Налей си, аз нямам сили да се усмихна... - призна си изпотения от страх и напрежение кръчмар, замаха с двете си ръце пред лицето и задиша шумно.
    Даскалът само това и чакаше - отиде зад тезгяха и се наведе над дамаджаната, в която кръчмарят държеше виното.
    - Влез вътре, дамаджаната е празна, обеснико! - подвикна му кръчмаря и проплака - Толкоз вино отиде на вятъра... Кой ще плати?..
    - Късметлия си ти, негоднико-о-о! - извика му развеселен даскалът и, сграбчил с две ръце дамаджаната, я вдигна с усилие, постави я върху мазния тезгях: - Пълна е догоре! Май си и на печалба, мръснико! - и си отля в една бирена халба. Сетне насипа щедро и на останалите, даже и на кръчмаря.
    Донесе им виното ухилен до ушите и седна при тях.
    Никой не пожела да изрече и думица дори.
    Седяха си, отпиваха си от виното и се оглеждаха.
    - Все съм си мислел, че не сме сами, ама не го вярвах, не! - тропна по масата даскалът.
    - А те, милите ни мъртъвци, кръжат около нас, гледат ни... - замечтано изрече дядо Пенчо.
    - Все съм чувал, какво ли не, ама да ти дойдат в кръчмата, това не бях чувал... И къркат! - изпъшка кметът.
    - Пийте и мълчете, момчета - изрече дядо Пенчо и побутна по рамото попа.
    Той сякаш се събуди от сън, закима енергично с глава и изплака:
    - Мълчание, мълчание му е майката, хора-а-а! Мълчание и почитание на светите ни мъртъвци-и-и!
    Сграбчи с две ръце чашата, надигна я леко разплискана и храбро изпи виното на един дъх.


   

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!



bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories