bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

         

 

Отвъд чертата®

(fantasy)

 

Sleepy ShallowСтоян Вълев

    ПРИЗНАВАМ, ЧЕ ТОВА Е твърде странна, дори от мнозина навярно ще се приеме и като налудничава история. Но аз я разказвам, така както я преживях. Защо е необходимо, ще попитате. Е, да кажем, защото така изпълнявам дълга си към паметта на моя приятел -незабравимия, поне за мен, Антон.
    Все по-малко хора, уви, си спомнят за него. А той бе наистина изключителен, щях да напиша "човек" и се въздържах. Ето че стигнах до първия препъни камък, че то ако не е човек този мой приятел, тогава какъв ще е? Признавам, не знам. Вече нищо не знам, аз само искам да разкажа преживяното лично от мен.
    Антон бе читател и слушател, звучи непривично, нали? Но той точно това и правеше -четеше (работеше като библиотекар в някакъв институт, обслужването на читателите му отнемаше не повече от двайсетина минутки на ден), а като обикаляше неуморно през летата страната и разговаряше местните жители. Виждал съм го, наблюдавал съм го как се запознава с хората, как ги предразполага и после как слуша. Когато спираха да говорят той с удивително умение успяваше да ги поразпита, да си доизясни всичко, което го интересуваше. А от какво ли не се интересуваше този човек? Всъщност какви интереси имаше? Сега се опитвам да ги систематизирам, мъча се и си признавам, че не успявам. Разговорите уж бяха за всичко -за миналото, за преданията и легендите, за близките околности, за гробищата, за какво ли не. Антон слушаше с жаден интерес и неща, които ми се струваха абсолютни баналности. Казвах му го, когато оставахме насаме, но той не се съгласяваше. Считаше, че всичко е важно -и как се погребва мъртвец, и какви ритуали се изпълняват по празниците, и кога е построен полусрутения параклис край селото... Признавам си, не го разбирах. Но изтърпявах тези му странности, защото бе изключителен събеседник.
    Често ми казваше, че ние, хората, сме прекалено егоцентрични, изпаднали сме в самозаслепение, а аз, както се досещате, му опонирах. Веднъж той подхвърли:
    -Ти не си даваш сметка колко много от земята ни вече е отвоювана обратно...
    Не го разбрах и точно по тази причина му подхвърлих заядливо:
    -Посочи ми едно такова място!
    И за огромно мое удивление той насмешливо ме изгледа и посочи с ръка планината отсреща, намирахме се в едно родопско селце.
    -Там е най-близкото място.
    И ми обясни как да стигна до него -представлявало на външен вид обикновена поляна.
    -Но като пристъпиш в нея ще разбереш за какво става дума.
    Тогава бях по-млад, нетърпелив и пламенен. Още на следващия ден се отправих на пътешествие. Антон ме ориентира отлично, това той наистина умееше. Стигнах мястото за два часа ускорен ход. Застанах между двата наистина огромни бора, които сякаш наподобяваха портал.
    Седнах и се огледах. Нищо и никаква поляна. Усмихнах се и метнах раницата на земята.
    Правата между двата бора е Чертата, така ми бе казал Антон. Пристъпих към нея, признавам си, леко смутен, но не и уплашен. Протегнах крак, преминах Чертата. Още не бях стъпил отвъд нея, когато сякаш кракът ми изтръпна, беше действително странно усещане, а от безоблачното небе се разнесе гръм. Стреснат се дръпнах назад.
    Приседнах, запалих цигара и се замислих. Нищо не успях да измисля и отново направих опит да премина Чертата...
    Всеки път, когато правех крачка и пристъпвах в поляната небето над мен причерняваше, отекваха гръмотевици, започваше да духа мощен вятър. Първият път, както вече признах, веднага се втурнах обратно с разтреперани от страх крака и приседнах безсилен.
    Вторият път пристъпих твърдо решен да остана в пределите на забраненото пространство. Вярно е, че направих тичешком десетина крачки, вятърът свистеше в лицето ми, спираше дъха ми. Бързо разбрах, че няма да мога да продължа, но поне исках да се огледам, пък и да задоволя любопитството си като надникна какво все пак има тук, та така яростно се защитава от мен...
    Спрях и бързо се заоглеждах. Това, което ме потресе бе, че вятърът, който вилнееше насреща ми, не засягаше клоните на дърветата -те бяха само на два-три метра от мен! Добре си спомням, че нито едно листенце не помръдваше по тях.
    Следователно, казах си тогава, това не е никакъв вятър, а някаква целенасочена струя от въздух, която трябваше да ме отблъсне, да ме уплаши, да ме възпре.
    Стоях присвит, както инстинктивно прави човек и се оглеждах. Тогава нещо изфуча и аз усетих, че се надигам от тревата. За миг си помислих, че вятърът ще ме метне нанейде. Но си останах така увиснал във въздуха, даже си заклатих краката. Във въздуха бяха, това поне бе безспорно. Но не само това -аз и се движех, бавно, постепенно, но целенасочено бивах изтласкван към Чертата.
    Когато застанах над нея, нещо ме разтърси и аз стъпих на земята. Не успях да се удържа и рухнах изпълнен с безсилна ярост на тревата.
    Третият ми опит да нахлуя завърши плачевно. Застанах пред Чертата и се приготвих да спринтирам. Преди това погледнах циферблата на часовника си - беше два часа петдесет и една минути. Оттласнах се от земята и затичах. Изминах двайсетина метра и стигнах целта, която предварително си бях избрал - едно дърво. Интересното бе, че вятърът не фучеше, само небето неочаквано притъмня. Стигнах дървото и обвих ръце около ствола му. Това бе номерът, да има нещо за което да се държа. Постигнах го и почти веднага разбрах, че съм сгрешил.
    Усетих го с бузата си, която бях прилепил о кората на дървото. Нещо мазно, слузесто се стичаше към брадичката ми и аз отдръпнах главата си, без да изпускам от прегръдката си ствола на дървото.
    Това, което видях ме смрази - беше пулсираща жива плът, обвита в слуз. Едва сега усетих вонята, беше адска.
    Оказа се, че съм притиснал до себе си нещо живо, което се гърчеше в ръцете ми. Панически погледнах към клоните на дървото и видях, че това, което би следвало да е листа са всъщност израстъци -мазни и лъщящи.
    Лошото бе друго, почувствах, че ръцете ми сякаш залепват о кората на дървото. Опитах се да измъкна първо лявата си ръка. Сторих го с усилие и чух едно звучно "пльок!", сякаш я измъквах от блато. По-страшно бе с дясната ми ръка, която почти изцяло бе потънала в живата маса. Опъвах, даже в един миг си помислих, че никога няма да мога да я измъкна, или ако успея ще е без пръсти. Успях, макар че ръцете ми бяха обвити в някаква вонлива маса -нещо като машинно масло.
    Изправен бях пред избор - да продължа напред или да се върна. Реших, че е по-добре да се измъкна жив. И понечих отново да затичам, този път обратно. Но в същия миг усетих нещо невидимо и твърдо насреща си -все едно стена. Заопипвах я с двете си ръце, беше наистина някаква преграда, която ме бе обкръжила ненадейно. Все едно се намирах в кладенец -толкова бе разстоянието в което можех да се въртя в кръг. Разбрах, че съм попаднал в нещо като килия и рухнах смазан от отчаяние и безсилие. Тялото ми се хлъзна покрай стената и се озова на земята. Имаше нещо особено в тази земя -едва сега го забелязах. Нямаше нито едно стръкче тревица по нея, приличаше на асфалт -черна, лъскава, сякаш изгаряна систематично.
    Тогава чух някакъв глас. Беше тържествено монотонен. Слушах с трескав интерес, но нищичко не проумявах. Усетих как думите, всъщност те звучаха доста напевно, се произнасят с все по-нарастващо ожесточение и гняв. Нищо не успявах да схвана. И в този миг зазвуча пронизителен писък.
    Искам да бъда разбран правилно -аз го наричам "писък", но това, което чух може да беше и вой, крясък, знам ли... Във всеки случай звучеше страховито, сякаш хиляди хора умираха едновременно в неистови мъки, страшният хор извираше като че ли изпод земята... Дори ми се стори, че тя вибрира. Хорът ставаше все по-мощен, притиснах с ръце ушите си, но воят нарастваше и сякаш ме смазваше. Най-вероятно съм изгубил съзнание.
    Не помня колко време лежах в някакво състояние на див ужас и примирено отчаяние. Постепенно осъзнавах какво се е случило и тогава ме овладя неистов гняв.
    Сега разбирам колко нелепо и жалко е било, но точно този глупав изблик на ярост навярно ме спаси. Вдигнах крак и замахнах срещу стената на половин метър височина. Нищо не постигнах, освен че кракът страшно ме заболя, отпуснах го на земята. От болката отново побеснях и сритах стената, сега ниско, почти на нивото на земята. Но кракът ми не срещна преградата, а потъна нанейде, в някаква пролука. Изтръпнах от удивление, което веднага бе сменено от дива надежда. Това е някакъв отвор! Дали няма да мога да се измъкна?!
    Надигнах се и заопипвах, наистина -стената започваше от около трийсетина-четиридесетина сантиметра над земята.
    Значи бих могъл да се опитам да изпълзя на свобода. Имах чувството, че ако още само миг остана със страшните звуци, аз ще полудея, ще се взривя, просто ще си умра от ужас.
    Решително се втурнах и запълзях, кой знае защо изпитах усещането, че се движа към Чертата. Преди да си пъхна главата в процепа и да се насоча към свободата си, аз погледнах часовника си, направих го по навик-все така си беше два часа и петдесет и една минути.
    Имах чувството, че пълзя цяла вечност.
    Но не спирах, само от време на време се надигах и главата ми чукваше о тавана.
    Когато изпълзях бях останал без капчица сили.
    Лежах си така проснат на земята, дишах на пресекулки. Ръката ми бе на нивото на очите и се взрях в часовника. Той отново показваше два часа и петдесет и една минути!
    Излизаше, че престоят ми в това проклето място е бил равен на нула във времево отношение!
    Почивах си час-два под галещите лъчи на слънцето и току поглеждах боязливо към Чертата. Наистина това бе някаква граница -тревата изведнъж, като прорязана с нож, изчезваше и земята лъсваше черна като асфалт.
    Накрая, отпочинал и посъвзел се от преживения ужас, решително обърнах гръб на Чертата и потеглих обратно.
    Това се случи преди седем години, бях решил никога да не го разказвам никому -защото звучи тъй невероятно. Но нали и други ще се натъкнат на проклетото място, тогава не е ли по-добре да знаят, че това е някаква отвоювана от непознати сили територия в която ние, хората нямаме работа? Да са наясно - на това място властват сили, които са не само непознати, но и, струва ми се, непонятни. Не съм в състояние да обясня какво точно има там, но знам, че отвъд чертата е началото на ужаса.
    А когато приседнах до Антон в селската кръчмица, той подбутна чашата си към мене и изрече:
    -Сега вече знаеш.
    Изпих до дъно ракията и кимнах, после огледах мъжете край масата -трима селски старци, които ме наблюдаваха съсредоточено.
    Антон пое двете чаши от ръката на кръчмаря, постави едната пред мене и кимна към събеседниците си:
    -И те знаят.

* Разказът е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories