ЛИТЕРАТУРНА КРИТИКА

         

Българският разказ днес или опит за диагноза

 

Стоян Вълев

    Струва ми се, че най-после литературата ни започва да придобиват своята "нормалност". След като бяха положени неистови усилия българската литература да бъде минирана, взривена, омаломощена, обезбългарена, ликвидирана, модернизирана, колонизирана, експроприирана, подкупвана, арогантно поучавана, яростно обругавана, свирепо унижавана, даже и разстрелвана...
    Днес е пределно ясно поне едно, че проектът "постмодернизъм" не съумя да роди нищо значимо.
    Да огледаме пейзажа. Не звучи погребален звън, тъй като мъртвите не принадлежаха към християнството, а си бяха просто поредните "бесове".
    Има твърде любопитни явления.
    Вярно е, че на практика литературни издания няма. Не съществува литературна критика, но и възможна ли бе досега, в отиващата си ера на т. н. "постмодернизъм"? Литературната критика тепърва ще прояви признаци на живот. И това няма да е скоро.
    Но докато това стане интересно е да се посочат някои, според мен поне, същностни процеси в литературата ни. Ще се огранича в областта на разказа, тъй като там те са най-отчетливо проявени. Пък и разказът се счита у нас за "гръбнак на литературата", друг е въпроса, дали е било съвсем така, поне до настоящия момент.
    Вярно е, че имаше моменти пред годините след 1989-та, когато, като че ли, разказа бе мъртъв. С такова впечатление остава читателят, ако разгърне старите броеве на "Литературен форум" и "Литературен вестник", "Български писател" (преоблякъл се като нашенския Илия днес в нови одежди във вид на "Словото") някои всекидневници като "Труд", например, списанията.
    Ако обаче сега се обърнем към новите форми на съществуване на литературата - литературните сайтове, като "Литернет" и този, в който сте в момента, например, представата е съвсем друга.
    Българският разказ се взира все повече към реалността, разбира се, не за да я фотографира, а за да я осмисли. На мястото на бездънната скука и малокръвие изведнъж изригна в цялото си пищно, весело, зловещо великолепие живота. Вместо сенки-цитати изведнъж се появиха герои, които се любят, мразят, ненавиждат се, преследват се, убиват се, страдат и преяждат, смеят се, уригват се и се веселят. Но най-важното е, че авторите успяват да разказват модерно, продължавайки родната повествователна традиция. Съдбоносното постижение на българският разказ през последните няколко години е във факта, че той се възвърна към исконната си същност - да бъде занимателен. Необходимо ли е да припомням казаното от Достоевски -че поставя занимателността над художествеността, написах го и вече чувам възмутеният вой...
    Като че ли най-напред новите тенденции се проявиха в разказите на Стефан Бонев, не напразно творбите му намират добър прием в САЩ. Това са разкази пронизани от идеята за опрощението, което е удивително в наситената ни с омрази литература.
    Радващо е, че български писатели се опитват да показват "Другия" - чужденеца, като не е задължително това да става непременно в досег с българина и българското. "Другият" е вече част от нас самите, с удивление установяваме, че приликите преобладават. Такъв тип автори са Люси Мошен, Биляна Атанасова, до известна степен Константин Стоянов - Окела. Тук опираме до безумния въпрос -кои автори са български? Време е, мисля аз, да приемем, че всеки писател от български произход, независимо в коя точка на света пребивава, щом се чувства български писател, той е такъв. Всъщност, схващането за емигрант все повече и повече ще се разрушава -това че живееш временно или постоянно някъде не означава още нищо, докато не настъпи напълно съзнателен отказ от принадлежността ти към нацията от която произхождаш. (Повечето ни емигранти са доведени от изстъпленията на представящите се за политици и бизнесмени именно до това състояние...) Пък и една част от днешните ни писатели са в по-голяма степен принудени да живеят като емигранти в собствената си родина, отколкото техните събратя, които са напуснали страната.
    Чрез автори като Люси Мошен (емигрант) и Биляна Атанасова българския разказ разширява своя ареал, в литературата ни навлиза светът. (Това е верният път, а не подражателствата.). Така литературата ни излиза от рамките на националното, но само за да го обогати, за да го разшири. Разказът ни се опитва да включи дори света в себе си.
    Авторите на разкази днес успешно дешифрират енигмите на миналото -пример в това отношение е Веселин Веселинов (пак емигрант), който се обръща към онази страница, която все се заканваме да прочетем, но все не успяваме. Причините за тези неуспехи са много, но надделява страха от стоящите в сянка сили, които невидимо (пък и съвсем арогантно, пускайки на пазара книги от рода на пасквила срещу Недялко Йорданов) управляват нашия живот.
    На литературата ни след 1989-та й липсва именно смелост. 90-те години на ХХ век бяха, според мен, най-позорното десетилетие в цялата ни литературна история. Но нека не забравяме, че и преди сакралната дата литературното ни поле не бе обитавано от храбреци. (Въпросът е там, че тогава поне някои мълчания, хъмкания, превземки изглеждаха достойни, поне външно, ние си въобразявахме, че те изразяват гняв и несъгласие, а се оказа, че това се дължало на простичкия факт - устите на псевдобунтарите били пълни с храна, а ръцете им с преброяване на поредните държавни отличия и паричните им еквиваленти... Както и да е.) В. Веселинов има своето постижение в тази посока -разказът "Свинарят". В тази тематика е най-лесно да получиш политически етикет от надзирателите на литературния живот, а това е угнетяващо, за мнозина автори дори драматично по чисто житейски причини.
    В литературата ни все още липсва безкомпромисното описание на живота при социализма, няма го съответно и в днешния ни разказ в достатъчна степен. А за да разберем днешния ден трябва да се върнем към времето преди 10 ноември, там и тогава бяха отгледани чудовищата пуснати на свобода, след сочената за прелом дата.
    Фантастичния живот, който живеем едва-едва прозира в сегашния разказ.
    Все пак разкази посветени на живота, който сега живеем има и някои от тях са с висока стойност -например "Власт" на Светослав Иванов. Това е разказ, който ще разтърсва поколенията след нас и може би ще им обясни защо допуснахме катастрофата, която се състоя пред очите ни, а и с участието на мнозина от нас. Защото терорът, с който свикнахме и вече почти не забелязваме, дори му се умиляваме, приспособихме се с пословичното си умение и към него, наистина няма равен на себе си. Разказът "Власт" ще остане в историята на нашата литература. Този е и пътят, който ще донесе най-добри плодове.
    Има и напълно успешни опити да се създават разкази в една повествователна традиция и изтънченост, в която без значение са националните стереотипи. Такъв тип разкази биха били разбрани във всяка географска ширина, в тях и действието се развива практически навсякъде. Точно такъв представителен разказ е " Векът на халюцинациите " на Веселин Стоянов. Този разказ може да намери място във всяка една антология по света.
    Най-много автори на разкази сътворяват една средна, равна и скучна проза. Тези разкази намират и най-добър прием в нашенските издания, където все пак се публикува проза. Такъв тип разкази не изненадват с нищо, но те са необходими за литературния процес. Любопитно е, че тук е особено силно женското авторско присъствие (ех...). Тези автори почти мигновено подхващат новите тематични постижения на водещите писатели в областта на разказа, така те до известна степен профанизират литературата, но и в това няма нищо страшно...
    Вярно е, че има твърде много задънени улици по които бодро крачат авторите на българския разказ. Те се опитват винаги безуспешно, разбира се, да пресъздават вътрешни състояния, най-често болезнени и уж усложнени, сюжетите, доколкото ги има, са все с вселенски мащаби (ни повече, ни по-малко!), но усилията им са и неизбежно обречени на провал. По простата причина, че тези автори прикриват своето неумение за творчество зад облаци сложност, но винаги прозира единствено тяхната банална душа. Нямаме автор, не от порядъка, а в посоката в която твореше Борхес. Зад всяка дума на Борхес прозират планини от знания и култура, почти всеки негов разказ е изграден на базата на изящна архитектоника, докато зад всяка дума на нашенските му подражатели проличават бездни от липсата на знания и култура, да не говорим за тотално непознаване на повествователното изкуство.
    Колкото по-различни подходи има в създаването на разкази, толкова по-добре за литературата. Но засега литературата се обръща отново към своята най-българска същност -описанието на живота. С максималната възможна честност.
    Разбира се, че посочените от мен автори не са "поколение", понятийния чувал в който обикновено се напъхваха, самонатикват се и днес мнозина, въобразявайки си, че бидейки взвод, ще се превърнат в пълководци...
    Някои от тези автори нямат даже и издадена книга. (Един от тези тях преди време проплака във форума на литературен сайт ето така покъртително и сърцераздирателно: "Прочетете моите разкази"..., тогава го открих. Участниците във форума величествено замълчаха-обсъждаха Борхес или май че преоткриваха Маркес...) Естествено че част и от електронните издания са изградени на сектантски признак, те пренасят в интернетпространството принципите на потъпкване на свободата. Но все пак и такъв тип електронни издания имат своя дълбок смисъл, тъй като поглъщат енергията на войнстващите бездария.
    Твърде любопитно е, че тези писатели, които вряха и кипяха в котела на литературния живот не сътвориха нищо стойностно. Същото се случи и с тези писатели, които имаха възможност да изпълняват регулаторни функции, бидейки редактори, "касиери" на фондации... Успяват само тези, които са "встрани", "извън", принудените да бъдат емигранти в собствената си родина...
    Не смея да твърдя, че именно тези автори, които посочих ще продължат успешно да се развиват, като имаме предвид извънредно трудните обстоятелства в които се преживява. Но у нас на талантливите винаги е била отредена тежка участ, а галениците на Съдбата (в страната ни тя се персонифицира обикновено като Партия, Фондация, Семеен Клан) са по правило без значение в литературата. Днес унизително малкото пространство отредено за разкази в печатните медии се експлоатира от отговорните им редактори за техен си личен бизнес. В това няма нищо страшно, то даже е и комично. Дори бих казал, че именно адски трудните обстоятелства спомогнаха да се роди днешния феномен на българския разказ. Защото на разказът му се наложи да съществува може би в най-трудни обстоятелства.
    За първи път в историята на литературата ни българският разказ постигна не само "конвертируемост", но и изравняване със считаните за "добри" образци в световен мащаб. Най-успешните разкази, които се създадоха през последните години у нас биха били аплодирани навсякъде по света, ако бъдат преведени и представени, разбира се. Такова достижение на толкова творци литературата ни никога не е имала. Оказа се, че "настигането" към което българската литература, както твърдят мнозина, несекващо се е стремяла, се осъществява успешно единствено чрез българския разказ, засега.
    Всичко това е постигнато от тези автори под безучастния поглед на "мащехата-държава", без подкрепата на каквито и да е фондации и слава Богу, че е така. Защото там където има намеса, там настъпва и изродяване, завихрят се неморални игри, литературата се умъртвява. Колко "димитровски лауреати" или отличени от "Съгласие" романи помните?
    Възможно е, не всеки от тези автори да успее да издаде първата си книга, поне приживе. Но това, че Владимир Василев не издаде статиите си, докато бе жив, прави ли го по-малко значима фигура в литературната ни история? Кои оказаха по-силно въздействие върху литературата ни - тези, които публикуваха десетки луксозни томове като П. Зарев или Вл. Василев?
    Сега, когато лудите се налудуваха, а този, който продаваше зелника се е поуморил от питомците си (техният собственик ги назоваваше "лъвчета", а те се оказаха "хиени"), настъпва благословеното време за истинските писатели. Българският разказ доказва, че е така.

 

Статията е публикувана без съкращения.

А.Болдин