bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

Този разказ се публикува за първи път в Интернет!

     

Проститутката®

 

 

Do A Smile BackСветослав Пейчев

(Simon Martin) 

 

     ВЕЧЕРТА БАВНО ПРОПЪЛЗЯ от дъното на булеварда. Светнаха пъстроцветните реклами на кафето отсреща на ъгъла. После в миниатюрните локви на платното и тротоара от летния дъжд, превалял набързо, взеха да се отразяват светлините на преминаващите автомобили, на витрините и цветната феерия на бягащите неонови реклами над тях. Стана красиво.
     Джина излезе от страничната уличка и убийствено високите й токчетата зачаткаха покрай витрината на магазина. Харесваше й тази витрина с двете огледала вътре до манекените с куклените усмивки. Докато чакаше поредния клиент обичаше да се оглежда в тях. Напомняха й за детството и приказката за малката Алиса в огледалния свят, която баща й всяка вечер й четеше за да заспи.
     Нямаше го вече баща й… Алиса беше пораснала, а приказката беше друга...
     Сега огледалата отразяваха фигурата на стройна и дългокрака, млада жена с много къси, прилепнали панталонки от черна кожа и почти прозрачно бюстие в същия цвят, стиснала малка чантичка в ръка.
     Джина пооправи няколкото немирни кичура на дългата си руса коса, провери дали всичко с грима й е наред и се огледа за клиенти. Някакъв тип караше бавно колата си близко до тротоара оглеждайки колежките й. Те се опитваха да го съблазнят, но той не спря до никоя. Подмина с няколко метра и нея, после изненадващо спря и върна назад. Спусна стъклото отдясно, а тя веднага се приведе и със заучено движение тикна глава вътре облягайки се с ръце на рамката на вратата при което гърдите й изскочиха почти изцяло от бюстието.
     - Ще се позабавляваме ли готин?
     Беше успяла вече да огледа колата му. Нова, но не чак супер луксозна. И той беше като колата си. Симпатичен, около четиридесет годишен с костюм, без златни пръстени и ланци. Не беше го виждала тук преди.
     - Добър вечер! - поздрави той и очите му сякаш я сканираха, като противно на очакването й се задържаха дълго на лицето й, а не на голите й гърди.
     - Мога ли да Ви... наема? - продължи той, като се запъна на думата "наема".
     - Разбира се, сладур! Щом имаш пари ще си прекараме чудесно.
     Той извади портфейл, не много издут, но не го отвори.
     - Не сега. Искам да Ви... наема за целия уикенд, може ли? - пак се запъна на "наема" той.
     - Може хубавецо, но това ще ти струва доста парички.
     Кимна мълчаливо, извади една едра банкнота и й я подаде:
     - Това достатъчно ли е за да съм сигурен, че ще бъдете тук в петък по същото време? Тогава ще дойда да Ви взема.
     Парите не бяха никак малко. Тя ги взе и си помисли: "Ама, че образ. Даде й ги само така - срещу едно голо обещание. А и не попита колко ще му струва тя за уикенда. Сигурно има бая пари, макар и да не му личи."
     - Да. Достатъчни са миличък. - и понечи да се отдръпне, но той леко я задържа.
     - Моля Ви, кажете ми кой номер обувки носите?
     - 37. Защо? - попита тя изумена, но вместо да й отговори той каза:
     - Благодаря Ви, че се съгласихте! В петък ще Ви обясня всичко. Довиждане! - и включи двигателя.
     - Бай - бай! - Джина се отдръпна и гледайки след отдалечаващата се кола си каза: "Ама, че странен тип. Не ме пита за името, а ме пита за номера на обувките ми? Не й изглеждаше на смахнат, но знае ли човек? На какви ли не откачалки беше попадала. Трябва да внимава с него. Пък кой знае - може и да не се появи в петък? Какво като й е дал пари? Има ги всякакви."
     В петък обаче той се появи точно както беше обещал. Спря колата си пред нея и излезе. Отново беше с костюм, но в по-тъмен цвят.
     - Добър вечер! Заповядайте! - поздрави той и отвори предната врата на колата. Помогна й да седне, после я затвори леко, заобиколи и седна зад волана. Потеглиха под слисаните погледи на другите момичета, които се спогледаха шашнати от необичайната ситуация в техния бизнес. Самата тя бе не по-малко учудена от добрите обноски на мъжа до нея. Не си спомняше вече откога не се бяха отнасяли с такова внимание към нея и й стана приятно.
     - Забравих да Ви се представя. Казвам се Виктор, а Вашето име как е?
     - Джина. - и добави - Всъщност съм Вирджиния.
     Погледна я за миг и отново съсредоточи вниманието си напред. Трафикът беше ужасен, но той се справяше чудесно. Беше добър шофьор. Не каза нищо за името й. Лекото му учудване обаче й подсказа, че е разбрал значението му, което беше абсурдно с оглед на работата й. Видя, че насочва колата извън града и неспокойно се размърда. Той веднага усети това.
     - Искате ли да спра някъде да вечеряме? Гладна ли сте?
     - Не. Но къде отиваме всъщност?
     - Чака ни дълъг път. Повече от 400 км.
     - Да не си решил да ме водиш зад граница сладурче? Паспорта ми не е в мен.
     - Не. Ще Ви заведа при майка ми.
     - Край морето ли е това?
     - Не. На север е. - и той назова името на града, като уточни, че той живеел там, а майка му в някакво село на още 50 км по-нататък.
    
     Джина никога не беше ходила на север. Виж по морето бяха я водили да работи много пъти и двамата й сутеньори. Първия - Ричи, беше ужасен. Биеше я и й вземаше всичките пари и колкото и да изкараше все му се виждаха малко. Понякога казваше истината на клиентите си, че парите които й плащаха за секс услугите й ги прибира сутеньора й и за нея нищо не остава. Някои я съжаляваха и й даваха допълнително още някоя банкнота. Тя я сгъваше на тясна лента и я слагаше в устата си между венеца и устната си за да не я намери Ричи и да я вземе и нея. Три години работи за него, докато го застреляха заради някакви наркотици.
     После стана едно от момичетата на Джеки. Той не я биеше, само че я скъсваше от работа. Непрекъснато я пускаше на клиенти, но й даваше по 10% от заработеното. Малко, но все пак успяваше да спести нещо. И тя като всички от този занаят мечтаеше да спести пари и да си купи малко жилище. Да скъса с миналото, да създаде семейство и да си роди дете...
     След около две години и Джеки изчезна от живота й. При опит да бъде арестуван, застрелял полицай. Последва доживотна присъда. После в затвора при някакво сбиване между затворниците го бяха убили. Така събрала доста опит тя остана независима проститутка и работеше вече само за себе си.
    
     - И за какво ще ме водиш при майка си? - поднови разговора Джина прекъсвайки размишленията си.
     - Там е и баща ми. Ще Ви представя на родителите си като моя годеница.
     - Какво-о? Значи ще ме караш да се правя на артистка? И... защо е този театър?
     - Майка ми е болна от рак... Малко и остава, а тя... много иска да й заведа снаха. Много я мъчи това да не остана ерген... А аз нямам приятелка и искам да я зарадвам преди да си отиде...
     Поредната човешка трагедия. Сигурно няма да й бъде много трудно да се преструва. Нали през последните години само това прави. Преструва се, че обича, когато мрази. Преструва се, че й е приятно, а й се повръща от отвращение. Тази преструвка поне няма да е неприятна, а само ще е тъжна...
     - И защо реши, че точно аз ставам за тая работа?
     - Ами... видяхте ми се свястно момиче.
     - Ти бъзикаш ли ме? Свястно момиче!? Та аз съм... проститутка! Уличница! Курва! Кучка!
     - Но душата Ви е чиста. Видях го в очите Ви...
     Нещо сякаш заседна на гърлото й.
     - Стига с това "Вие" и пусни някаква музика, но да не е рап... - едва успя да прошепне и посочи към CD чейнджъра.
     - Добре. - отвърна той и пусна някаква италианска музика незнайно как отгатнал, че е любимата й.
     Това я довърши. Размекна се. Отпусна облегалката назад и притвори очи. Бяха вече на магистралата и ритмичното съскане на гумите и тихата музика я унесоха...
     Колата спря и двигателя замлъкна. Джина стреснато се надигна. Навън беше още мрак. Погледна към него и се опомни.
     - Пристигнахме ли при вашите?
     - Не. Пред моето жилище в града сме. Ще се качим да пием кафе, ще си починем малко... Още е рано. При нашите ще отидем към обяд.
     Докато той вземаше от багажника някакви чанти и пакети тя огледа сградата. Беше построена наскоро и съдейки по вида й и системите за охрана вероятно в нея живееха заможни хора. " Що за птица е този мъж?" - за кой ли път се запита тя.
     Когато влязоха в хола на апартамента му се спря леко стъписана. Случвало й се беше да има богати клиенти, които я бяха водили в хубавите си домове или по разни луксозни хотели, но тук беше различно. Красиво, чисто, подредено с вкус и без никаква следа от "кича", който срещаше навсякъде. Имаше много красива техника и неща, предназначението на някои от които не й беше съвсем ясно.
     - Заповядай! Седни. Аз сега ще направя кафе и нещо за хапване. Баня има ето там, ако искаш да се освежиш... - за пръв път се обърна на "ти" към нея той и като сложи в един от ъглите нещата, които носеше се отправи към кухнята.
     Появи се отново след десетина минути с димящо кафе, топли сандвичи и някакви сладки на табличка, която постави на малката масичка пред нея. После сложи до чашата й малка купчинка банкноти и като се отпусна на фотьойла срещу нея попита:
     - Това достатъчно ли за времето което ще ти отнема?
     Джина преброй парите. Бяха повече от колкото беше решила да му поиска.
     - Всичко е о кей! Много си точен… Ще ме извиниш ли за малко, трябва да отида до там... - и тръгна към банята.
     Когато се върна видя, че той се бе отпуснал назад и спеше уморен от дългото шофиране. Изпи кафето. Хапна и се разходи из жилището, което се оказа доста голямо. В една от спалните намери завивки. Взе една и го покри внимателно при което той само се размърда, но не се събуди. Не й се спеше и продължи да обикаля из стаите. Попадна на стая с бюро, техника и няколко компютъра. Сигурно това беше кабинетът му. По стените висяха много дипломи, грамоти и снимки в рамки. Диплом за компютърен инженер, за мениджмънт, компютърно програмиране, дизайн и още кой знае за какво, написани на различни езици. Нейните елементарни езикови познания придобити от контактите й с клиенти чужденци не бяха достатъчни за да разбере всичко. На някои снимки беше сам, на други с приятели или колеги студенти - пред Айфеловата кула, пред Римския Колизеум, пред Акропола в Атина и на още места по света, които тя не знаеше. От това което видя, разбра главно две неща - че е 41-годишен и безспорно много учен и умен. А тя какво? Какво постигна през тия нейни 24 години? Нищо! Какво стана от нея? Жрица на любовта! Жрица... Вятър! Просто парцал...
     Разтроена Джина излезе на терасата. Навън беше се съмнало и гледката беше прекрасна. Мястото беше нависоко и оттам се виждаше голямата река и почти целия град, който бе разположен край нея. Може би заради реката имаше чайки и гларуси. Те току прелитаха наблизо с резки крясъци.
     Стана й хладно и влезе обратно вътре. Виктор още спеше и тя се насочи към кухнята. Надникна по шкафовете и в хладилника. Имаше всичко необходимо и макар да блестеше от чистота се усещаше, че тук не е пипвала женска ръка. Беше решила да направи палачинки за закуска. Това беше единственото нещо, освен сандвичите, което умееше да приготвя за ядене.
     След около половин час на масичката в хола сервира пълна чиния с палачинки, настъргано сирене, конфитюр, сметана и каничка с кафе. Само че той още спеше и тя влезе в банята.
     Когато излезе вече се беше събудил и я чакаше да закусят.
     - Добро утро! Палачинките са много вкусни. Аз вече ги опитах.
     - Добро да е! Ами аз друго не мога да правя. - откровено си призна тя и като седна срещу него го попита: - Ти защо трябваше да се трепеш чак до столицата? Няма ли тук проститутки?
     - Има... Но аз бях там по работа, а и взех едни билки за майка ми. Няма да я излекуват, но поне ще облекчат мъките й... Минавах по булеварда ви и като ви видях наредени по тротоара ми хрумна тази идея. Това с теб стана случайно.
     Продължиха да се хранят мълчаливо, а щом приключиха със закуската и кафето той стана и донесе пакетите които беше свалил от колата.
     - Ще трябва да се преоблечеш... Дрехите ти са хубави и с тях изглеждаш прекрасно, но... мисля, че няма да са много подходящи за село. Тук съм купил някой неща... Затова те попитах за номера на обувките ти... Дано всичко да ти е по мярка... - и докато й обясняваше разопакова всичко.
     - Това е нещо като реквизит, така ли? - подхвърли иронично тя и веднага съжали за думите си като видя какво беше накупил.
     Нищо не липсваше. Официален костюм, блуза, обувки и чанта. Даже бельо, парфюм и козметика. И всичко ново и марково! Кой знае колко му бе струвало това... Джина ясно виждаше, че тези неща биха превърнали всяка Пепеляшка в изискана дама. Дали и нея...? Стана рязко и бързо свали оскъдните си дрешки. Посегна към кутията с бельото и видя, че той я гледаше втрещен.
     - Какво има?- изправи се тя срещу него гола. - Нещо сгреших ли?
     - Не... Не си... Възхищавам ти се. Много си красива...
     Не каза нищо, но ръцете и потреперваха леко, докато се обличаше. Това никога не й се бе случвало. Невероятно! Всичко беше нейния размер.
     - За обувките - ясно, но как така си успял да уцелиш размера на това което нося?
     - Помогнаха ми продавачките от магазина. Аз само им описах как изглеждаш...
     Облече се. Взе гримовете и влезе в банята. Десетина минути по-късно оттам излезе съвършено друга жена с високо вдигната руса коса в изящна прическа и безупречна външност.
     - Готова съм! Ще тръгваме ли?
     Зашеметен от вида й Виктор отвори някаква кутийка, извади прекрасен пръстен и й го подаде.
     - Сложи го! Нали сме "сгодени"...
     - Хей, той май е златен. - подхвърли Джина, любуваща се на искрящият му вероятно скъпоценен камък.
     - Да! Майка не можем да я излъжем с друг. Дядо ми беше бижутер...

     Час по-късно баща му ги въведе в стаята при майка му. Като видя сина си тя се приповдигна от леглото и радостно протегна ръце към него. Той я прегърна, целуна сбръчканото й пожълтяло от болестта лице и уловил погледа й вперен в Джина, която беше до него, я посочи с жест:
     - Това е годеницата ми Вирджиния мамо. Доведох я да ви запозная.
     Джина пристъпи напред към майка му и като стисна леко ръката й каза:
     - Много се радвам да се запозная с Вас госпожо! Виктор толкова много ми е говорил за Вас! - После й поднесе букет с ухаещи рози и нещата които бяха донесли за нея, изигравайки перфектно ролята си.
     Очите на старата жена се просълзиха от умиление. Тя се отмести бавно навътре и посочи освободеното място:
     - Седни до мен дъще! Искам да ти се порадвам... Откога чакам сина ми да ми доведе снаха... Къде се намерихте?
     Джина седна, а старицата я хвана за ръката и като видя пръстена се усмихна.
     - Аз учих в чужбина и там се запознахме.- отвърна без засечка тя използвайки видяното в кабинета на сина й.
     - Ти от града ли си? Какво работиш или още учиш?
     - Тя е от столицата мамо, но отскоро работи в моята фирма и живее при мен - изпревари я Виктор измъквайки я от затруднението.
     - Кога ще се ожените? - обърна се тя към сина си.
     - Скоро...
     - А ти дъще си много хубава и добра. Усещам ги тези работи аз и виждам, че се обичате. Щом се вслушвате един в друг, живота ви ще е като приказка...
     Сигурно този емоционален разговор я изтощи или пък започна да действа някое от болкоуспокояващите лекарства които й даваха и тя започна да се унася в сън. Последното което попита беше:
     - Нали... ще останете... да пренощувате... тук? - и заспа.
     Останаха.
     Джина бе решила да си отработи парите, които Виктор й даде и тази нощ го направи. Така, както не го бе правила никога и с никой. С истинско желание, удоволствие, нежност и страст трупани с години. Направи го заради него, защото беше добър, различен и друг. Направи го и заради себе си, защото с него тя беше друга...
    
     При обратното пътуване към града го попита:
     - Защо родителите ти живеят на село, а не в града при теб?
     - Не искат да живеят в града, защото не могат да се разделят със спомените си... - отвърна той и останалата част от пътя изминаха в мълчание - не че този кратък диалог беше изчерпал всичко което можеха да си кажат, а по скоро всеки бе зает с мислите си.
    
     Щом влязоха в хола му, тя свали "годежния" пръстен и го остави на масичката.
     - Сега ще ме върнеш ли до столицата или да се оправям сама? - подхвърли Джина, като се оглеждаше за дрехите си и започна да разкопчава "реквизита" по себе си.
     Виктор се приближи до нея, хвана ръцете й, целуна ги нежно и като я погледна в очите каза:
     - Искам да останеш при мен... завинаги...
     Тя се отдръпна от него, изгледа го странно и продължително, после се наведе събра си нещата и излезе на терасата. Надвеси се над парапета, погледна надолу и... ги пусна. Обърна се и го видя на крачка зад себе си да я наблюдава с притеснение и недоумение.
     - Защо го направи?
     - Изхвърлих спомените си и... миналото... - каза тихо и му се усмихна.
     Виктор я сграбчи в прегръдките си, а тя долепи глава до рамото му и видя отраженията им в огледалните, тъмни стъкла на хола. Усети как той поставя обратно годежния пръстен на пръста й. Повдигна се на пръсти и прошепна в ухото му:
     - Ще ми разкажеш ли довечера приказка?
     - Каква приказка?
     - За ... "Алиса в огледалния свят"... Не! По-добре за... "Алиса в страната на чудесата"...
    


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories