bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

   Срамежливият крадец   

   

SkyscrapersСтефан Кисьов

 

     ИЗЛЯЗОХ ОТ КАТОЛИЧЕСКИЯ Оберж дьо Жонес, хванах автобуса до ресторанта на Макдоналдс и слязох в центъра на Брюксел.
    Мотах се няколко часа по улици, кафенета и магазини и реших да крада. Не много, но поне за подаръци на жена ми, детето и близките. Всъщност бях скромен крадец. Най-напред си свих едни батерии за уокмена. Усещането беше невероятно. Нещо като едно време, когато се катерехме по чуждите дървета да си берем кисели джанки. Мушнах батериите в джоба и минах край касата. Супермаркетът беше пълен с хора и никой не ми обърна внимание. После отидох в друг магазин и пак в джоба си набутах няколко червила, парфюмчета и сенки за жена ми. Обичаше да се цапа. От следващия си взех два чифта слипове. Накрая се увлякох и вече в чантата си мушнах една блуза и облякох друга в пробната. За вкъщи си харесах една метална кутия. Нямах представа за какво ще я използвам. Но беше типично белгийска. Можех да си я пълня с бонбони. Кой знае.
    Минах с разтуптяно сърце край касата. Пак никой не ме забеляза. Излязох навън. Там видях един висок мъж с радиотелефон, който тъкмо сваляше слушалката от ухото си. Той изтича към мен и ми каза:
    - Бихте ли дошли с мен, мосю?
    - Защо? - спрях и усетих как се разтрепервам.
    - Елате! - хвана ме внимателно, но здраво той за ръката и ме затика обратно във фоайето на магазина.
    Трагнах с него и влязохме вътре. Продължихме без да спираме и към нас се присъединиха още двама души, които ме заобиколиха отстрани.
    Изведнъж ми се стори, че сънувам.
    - Взели ли сте нещо, което не сте платили? - попита ме в движение първият мъж. Този с радиотелефона.
    - Не - поклатих глава аз.
    Бях скъсал етикетите на всички откраднати от този и от другите магазини неща. Но вече ми се струваше, че съм хванат натясно.
    Преминахме през фоайето, през целия партерен етаж на супермаркета и слязохме по едни стълби в дълъг коридор под земята, продължихме по него и влязохме в някаква стая.
    Там зад едно бюро стоеше млада жена.
    - Какво има? - попита тя като ме гледаше.
    - Хванахме един крадец - каза мъжът със слушалките. Помислих, че им е шеф.
    - Не съм крадец! - опитах се да протестирам аз.
    - Покажете какво има в чантата - каза жената. - Ако откажете, ще ви принудим със сила!
    - Вижте! - съгласих се аз.
    Тя изсипа съдържанието на торбичката върху бюрото.
    - О-ля-ля! - дяволито каза тя, като започна да разглежда нещата ми. - Добре се е потрудил!
    Тримата мъже също наблюдаваха с интерес.
    Тя започна да отлежда един по един подаръците ми.
    - Аз купих тези неща! - казах.
    - Къде са фактурите?
    - Не знам. Хвърлих ги!
    Тя се поусмихна и взе блузата, която си бях харесал от техния магазин. Отвори целуфановата й опаковка и извади отвътре едно метално кръгче.
    - Това е открадната от нашия магазин - обясни тя. - Това е доказателството!
    Проклех се, че бях оставил така лесно да бъда хванат заради някакво метално кръгче. Явно то беише алармирало охраната. Бях опипал добре ризата в съблекалнята, но не го бях открил.
    - Това също е от нашия магазин... това... - тя сочеше кутията и другата риза.
    Аз мълчах.
    - Откъде открадна другите неща? - попита тя.
    - Купих ги.
    - Откъде?
    - Не си спомням, но ги купих! - настоявах аз.
    - Добре. А защо открадна от НАШИЯ магазин? - попита тя пак.
    - Не знам - вдигнах рамене. Много ме беше срам. Господи, колко се срамувах от себе си!
    - Откъде си? - попита ме мъжът.
    - От България.
    Господи, колко се срамувах!
    - Имате ли документи?
    - Да.
    Дадох им паспорта.
    - Вади всичко от джобовете си! - каза тя.
    Извадих всичко. Тя набра някакъв номер. И започна да говори на фламандски.
    След малко дойдоха двама полицаи. Бяха млади, русоляви и изглеждаха весели.
    - Това ли е крадецът? - попитаха още щом ме видяха.
    - Да - каза жената.
    Даде им документите ми. Те ги разгледаха.
    - Имаш ли някакви пари? - попита ме единият.
    - Да.
    Бръкнах във вътрешния джоб и извадих вестника с парите. Бяха около четири хиляди долара в шарена валута. Полицаят взе да ги брои.
    - Има четири хиляди долара и краде! - извика той. - Забрави за парите си! - засмя се той и като се обърна към мен попита - Защо, по дяволите, крадеш?
    - Не знам - рекох.
    Те ми сложиха белезници и ме изведоха вън. Минахме през целия партерен етаж на супермаркета и излязохме в някакъв заден двор, където се качихме на един микробус. Белезниците вече се впиваха в китките и те много ме боляха.
    Отидохме в полицейския участък.
    - Сега ще те вкарат в затвора! - каза единият полицай. - Заради глупостта, която си направил.
    - Наистина ли? - не повярвах аз.
    - Да. Ще те вкарат!
    Разплаках се. И без това вече не ми се стоеше в Белгия. Брюксел отдавна ми беше омръзнал, но имах още една седмица до полета за София и трябваше да чакам фиксираната дата. Представих си как лежа в белгийския затвор. Тук нямаше дори никой да може да ми дойде на свиждане! Пак се зачудих дали не сънувам. Но белезниците ми стягаха китките и дланите вече ме боляха. Полицаите вече ме гледаха съчувствено. Вдигнаха рамене.
    Аз вече се чудех колко дълго ще лежа в затвора.
    Заведоха ме в една килия с десетина души в нея. Вътре миришеше на лошо. Всички до един бяха небръснати, мръсни, страшни. Повечето бяха негри, араби и индийци. Щом влязох, ме изгледаха кръвожадно. Седнах в ъгъла до врата и зачаках. Мислех си за това какъв глупак съм. Бях спрял да плача.
    След малко дойде някакъв друг полицай и ме изведе от килията. Отидох в една стая, където ми взеха отпечатъци от пръстите и ми свалиха белезниците. После ме заведоха при някакъв началник.
    Той каза да седна.
    - Откъде си? - попита. На бюрото му лежаха документите и парите ми.
    - От България.
    - Какво правите в Белгия?
    - Турист съм.
    - Къде сте настанен?
    Казах му.
    Той разгледа визата в паспорта ми, самолетния билет. После се обади някъде и заговори на фламандски. Затвори телефона и ме изгледа.
    - Защо откраднахте тези неща?
    - Не знам - отвърнах аз. - Не знам какво ми стана. Просто ги взех и минах край касата. Никога не ми се е случвало! Никога вече няма да се случи!
    - Той заплака! - каза полицаят.
    Зачудих се дали от това щях да имам някаква полза.
    Шефът се замисли. Пак завъртя телефона. Този път започна да говори на френски. Да. Крадецът е от България. Има билет за самолет след една седмица. Има четири хиляди долара. Визата му е в ред. Да. Ясно. Разбирам.
    Затвори.
    - Ще ви пуснем - каза ми той. - Но ако още веднъж ви хванем, ще влезете в затвора!
    - Ясно! - казах аз. - Благодаря ви!
    - Никога не крадете! Тук сте в Белгия! Разбрахте ли?
    - Да, мосю! Благодаря ви!
    Той ми даде парите, документите и торбичката с нещата, които бях откраднал от първите два магазина.
    Станах и той каза на полицая:
    - Изведете го!
    Полицаят ме изведе до изхода на полицията. Изглеждаше разочарован.
    - Извади късмет! - изръмжа.
    - Никога вече няма да крада! - отвърнах аз. - Довиждане, мосю!
    - Оревоар!
    Тръгнах по улицата, която беше павирана и стръмна. Бяха много едри павета. Като паветата на булевард “Христо Ботев” в София. Ръцете ми още ме боляха от белезниците.
    Беше приятна болка.


 

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories