bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Възмездие®

 

 

CloudburstСветослав Иванов

 

 

    ДЪЩЕРЯ МИ е на 17 години.
    Неочаквано бързо порасна. Или аз остарях неочаквано. Все едно. Времето е минало някак. Не си спомням как. В работа, ракията вечер, лошото настроение-сутрин. Умора, депресии, грижи за хладилника и телефона. Парното не съм го плащал от една година. Все някой чиновник ще се сети и за мен, ще дойде позитивно настроен със съдия-изпълнител. Съдията ще е някоя пъпчива още девойка, прегърнала за по-голяма увереност дебела книга със закони. В тези закони ще пише точно как, и защо трябва да ми изнесат леглото на публична продан. Съдийката ще бъде спокойна. И аз ще бъда спокоен. Не съм измамил никого. Не може да мамиш, тогава , когато няма от къде да платиш.Дългът си е дълг, а животът-живот. Парното-парно, а безработицата си е истинска болест.
    Може би, трябва да лекуваме първо болестта, а после да четем закона.
    Знам ли...
    Вече нищо не знам.
    Някога, баща ми, все това ми разправяше - "...Ако човек иска да работи, гладен няма да остане !..."
    Старчески мъдрости.
    Искаш-не искаш...Кой ли те пита ?
    Имам точно 72 стотинки в джоба.
    Ако от тук не ме изгонят, може да си допивам кафето още час. И след това, с достойнство и небрежен жест, да повикам сервитьорката да и платя. Ако кафето е 50 стотинки, няма да и оставя бакшиш. Ако е, примерно 35, ще се поровя из джобовете, ще се усмихна любезно и ще оставя 50 стотинки. Ако собственика на кафенето е пич и се грижи за персонала, ще продава кафето по 35. От всяко кафе, сервитьорът ще взема по 15 стотинки. Сто клиенти днес, ако всеки пие само по едно кафенце, хайде-половината да пият кафе, пак ще си докара 7-8 лева.
    Сметки...сметки...
    Аз какво съм изкарал днес?
    Нищо.
    На мен кой ми ги дава тези 7-8 лева ?
    Глупости.
    Кафенето, макар и по обяд, беше препълнено.
    Идваха ученици, пиеха кафе или бира, ядяха сандвичи и се смееха гръмогласно.
    Широко им е около врата.Момичетата ходят с къси потничета, или не знам как ги наричат- коремите им съблазнително се открояваха под тях. На това май му викат "сексапил". Или нещо подобно. Момчетата носят обици по ушите.
    Пушат много, и плюят по пода.
    Гледат нагло.
    Музиката е насечена, и тя-нагла.
    От телевизора в ъгъла, виждам как потни негри танцуват.
    Пипат се отпред.
    Една кола се взриви, и ченгетата дойдоха.
    Негрите, с нахлупени шапки, сочат с пръсти знака на Сатаната.
    Рап.
    Остарявам...остарявам.
    Запалих нова цигара.
    Трябва по-малко да пуша.
    Лев и шейсет на ден е прекалено скъпо за мен.
    И ходенето по кафенета-също.
    Кой знае колко струва едно кафе тук.
    Камо ли-бира.
    Една бира тук, сигурно струва, колкото две от магазина. Понякога си вземам "Пиринско"- две бири са 90 стотинки. Което пак е скъпо, та скъпо! Един хляб струва 60 стотинки. Една лютеница струва левче, левче и нещо.
    Глупости!
    Станал съм сигурно дребнав. И еснаф, както ги наричат такива като мене. За тия момчета...за тия момичета, за потния негър от телевизора, сигурно това е тъпо, та тъпо! И аз съм скапан дъртак!
    Мириша на нафталин.
    И на гроб.
    Тарикатски жаргон.
    Тъпо е-да! Когато започнеш да упрекваш младите, значи си остарял.
    Животът обаче не е MTV.
    Да, мойто момиче!
    Животът не е екшън, нито сериал.
    И аз съм дърт скапаняк, и животът ми е пълна разруха...
    Спор няма!
    Не съм се родил, за да броя стотинките за кафе...Обувките ми са пробити отдолу, затова ги крия под масата.
    Това ти е убягнало, вероятно от погледа.
    За рождения ти ден, ти купих потниче, от ония-късите, за да ти се вижда пъпчето на корема. И грим съм ти купил. И за закуска ти давам стотинки. За да пиеш кафе и бира, наравно с всички...С тези момчета, и тези мили момичета.
    И пак бих ти дал.
    Винаги, знаеш...
    Някога, като малка, обичаше да се гушкаш в мене.
    Да ти разказвам за мечоците.
    Как спят половин година.
    И ти винаги ме питаше- ".. А как пишкат, докато спят ?..."
    А аз ти казвах, че не пишкат.
    А ти тогава бърчеше челце и казваше- "...И аз няма да пишкам тогава !"
    Аз ти казвах, че не сме мечки, и добрите деца пишкат, преди да си легнат.
    -"...Аз не искам да съм дете, искам да стана, като порасна-мечка!..."
    Мечка.
    Каква стана, мило дете?!
    С оголено пъпче...всеки ден пиеш бира тука, заедно с всички. Пушиш "трева" и се прехласваш по потните негри и чалга-певици.
    - Нещо друго ще има ли ?
    Сервитьорката. Права е...май се застоях. Тука не обичат кибиците.
    - Нищо, благодаря ! ...Чакам. Познавате ли...един Валентин ?
    - Валентин ?...Тука идват всякакви...Кой Валентин ?
    - И аз не го познавам. Баща съм...дъщеря ми нещо е закъсала с този...Някакъв със зелени дънки и шапка...гола глава. Около 17 години..Идвал редовно тук...тук са се срещали с дъщеря ми. А после...
    - Не знам, господине!...Не знам. Тук идват и от училището, и от квартала...не ги знам всички...Ама щом е редовен тука, мога и да попитам колегите...
    - Благодаря, наистина ми е важно !
    - Ще попитам колегите!....Какво е свършил този, как го нарекохте...Валентин ?!
    - С дъщеря ми...Ходили от няколко месеца...Биел я, прибирал и парите, карал я да краде от къщи...Разни такива.
    - Хубава работа !
    Сервитьорката остави таблата с мръсни пепелници на масата ми, и приседна. Изглеждаше уморена жена. Очите и бяха остарели някак, сякаш не бяха нейните.
    - Ще поседна за малко. Нали може?
    - Разбира се, госпожо!
    - Благодаря...Не са ме наричали " госпожо" от не знам от кога!...Нищо. Тука няма такива любезности. Подвикват ти като на куче: "...Маце, дай бира ...Сметката, маце!..." Все едно не си човек, а някакво ...такова. Ама какво да правиш... ходиш им по простотиите, че иначе- и за хляб няма.
    - Така е!...Разбирам.
    - Тука...господине...Тука се нагледах на какво ли не...По-рано работих в една механа, там само простаци и мутри се влачеха, викам си- "...Няма да се изоставяш такава!"- и се махнах от там. Ако съм знаела-нямаше и да помръдна, каквото-такова!...Тука, ако знаеш, на какво се нагледах!
    - Сигурно.
    - Извинявайте...аз такова...на "ти "...
    - Няма проблеми! Нали сме хора-приказваме си като човеци. Ти имаш ли деца?
    - Оф, остави!...Имам едно...момиченце. При майка ми е, аз съм от провинцията. Тука живея на квартира...работя по 12 часа, няма как да я гледам. Вяра се казва, на 12 години. Гледам да изкарвам някой лев, да им пращам, че майка ми е болна и е пенсионерка ...За лекарствата само не стигат...
    - Да са ти е живи и здрави! И детето, и бабата...
    - И така...Да изкарам тази зима, и ще се махам. Тия пубери са по-лоши и от мутрите, така да знаеш от мене...Какво ли не съм виждала тука, и все се кръстя и викам :..." Боже, Боже...защо?! "
    - Лоша работа.
    - Да, лоша работа...господине. Извинявайте, аз такова-не съм свикнала да се обръщам така...Тука всеки пикльо ти свирка..." Цс- маце! Бегай за бира!"...И ми иде да му отвършея един, ама знам, че ще ме изхвърлят за нищо...И какво...Какво разправяше за дъщеря ти?
    - Какво...Залюбила се с един...Биел я, и и вземал парите...И я карал ..разни такива...Мръсотии да правят, да пушат "трева", нали ме разбираш...
    - Спала ли е с него?
    - Да.
    - Насила ли?
    - Сигурно...Не иска да каже. Но оня я биел...
    - В гимназията ли учи дъщеря ти?
    - Да.
    - Те са такива...Или поне...ония, дето се влачат при нас. Извинявай бе, господине, ама какво значи сутрин в 9 часа, да идваш пияна и да си поръчваш водка и бира?! И аз съм родител, и аз съм такова...ама това, ей Богу - на нищо не мяза!
    - Така правят.
    - И защо така правят? Ние ли сме прости, те ли са прости, времената ли са такива...ненормални?!
    - Не знам, не знам...
    - Ще поразпитам за този...Валентин беше нали?
    - Валентин. Със зелени дънки и шапка с козирка. С гола глава.
    - Добре...господине! Пий си спокойно кафето, ей сега ще ти донеса и още едно...от заведението, аз черпя... И ще питам колегите, дали познават този дивак
    - Благодаря!...От все сърце...
    - Няма нищо, господине! Нали, въпреки всичко, сме хора...Аз може да съм разведена, но съм човек...Това е най-важно, нали?
    - Да, госпожо! Трябва да бъдем човеци.
    - Чакай само момент.
    Сервитьорката рязко се изправи, грабна таблата с чашите и пепелниците, и като поклати глава, се забърза към бара. Запалих нова цигара. Не бива да пуша, но как да не пушиш? Една руса мадама от телевизора се извиваше сластно, а двама, с голи глави покрай нея, я галеха по бедрата и по кръста. Учениците се смееха гръмогласно, едно девойче разказваше нещо интересно явно, защото и от съседните маси се бяха обърнали към нея. От музиката не можех да разбера какво разправя, но чух, как тя извисяваше глас на края на всяко изречение:
    - "...Да му го начукам, педераст с педераст!..."
    Педераст...Да му го начукам?...
    Остарявам ли ?
    Може би и дъщеря ми е права...Аз какво да и кажа?
    Не псувам.
    Не пуша трева.
    Не ми стигат парите за нищо.
    Нямам коли.
    Нито съм "играч".
    Нито съм никакъв.
    Скапаняк.
    Какво да и разказвам аз?...За мечките, дето спят зимен сън, и не пишкат?...Да и чета "Мечо Пух"?. Или да и рецитирам Дебелянов ?
    За какво да и говоря?
    За моят живот?... За това, как ние с мама, още като гаджета, сме обикаляли целия град без пари, а вечер сме се целували на някоя пейка?...За парното и за тока?
    Тъпо.
    Сервитьорката изникна изведнъж. На табличката се поклащаха чаша с кола и чашка кафе.
    - Ето...както обещах, това е от заведението!...И от мене!...
    - Нямаше нужда, госпожо!
    - Това...от сърце...Чакай да ти кажа, господине...Поразпитах...колегите се сетиха кой е този Валентин...Ами..Кой е?...От тия-кварталните пишлемета...хулиганче такова. Разправят, че бил лежал в затвора, не знаят за какво....Ама е от тези боклуци...Май и дрога продава. Да, за дрогата-сигурно, защото от Районното са идвали да разпитват. Тука идвал, ама по-късно, аз затова не съм го и виждала, че гледам все първа смяна да идвам...Нали ви разправях, детето...
    - Кога се появява насам?
    - Кой? Оня ли?...Ами те, господине, безделниците нямат работно време...Като се наспят, като продадат някоя доза- и идват. И тука продават, той, собственика...уж все ги пропъжда, ама нали оборот трябва да става...Не можеш да ги изгониш всичките, а те всички са един дол дренки. Който не продава цигари, продава пък хапчета, друг пък- направо клиенти на мадамите урежда...Ей така, господине! На мен защо ми се отврати и душата, и всичко!...Да изкарам зимата, и се махам! Ей Богу!- ако ще гладно да стоя, такива неща не искам да ми стоят пред очите!
    - Благодаря, госпожо! Вие сте добра майка...и добър човек.
    Жената се сепна, очите и затрепкаха, стрелнаха се от маса на маса, потри притеснено ръце и се изправи. От телевизорът две изрусени момчета се качваха на една спортна кола и се целуваха.
    - Стига де!...Какво толкова?!...Аз...И да знаете, господине, и предишното кафе...и то е за сметка на заведението...Нали най-важното е да бъдем хора!
    - Така е!...Ама къде са хората, госпожо, къде са?!
    - Не знам, не знам...Хайде..със здраве! Пийнете кафенцето, няма да ви закачам за нищо...И дано се оправи всичко...такова, де!
    - Благодаря! Ще се оправи, ще видите...
    - Дай Боже!...От къде е цялата тази мъка, бе Господи, от къде?
    Допих си кафето. Изстинало беше. Тук съм вече от час. Нищо, имам ново кафе, даже и кола. Сигурно има и свестни хора...и всичко. Ама ние, не знам как, ама сме затънали до гуша в този живот, само мъка и ядове, само потни негри и голи кореми... И моето момиче..и то. Как стигна до тука, какво става...Господи?!
    Сякаш вчера беше, когато я водех в парка с топката, и и купувах кукли. Какво стана в останалото време, Господи?
    Днес, моето малко момиче пуши "трева". Днес, моето малко момиче лежи в болница и гледа в тавана, без да помръдне.
    И какво още ?
    Не знам.
    Нищо не знам.
    Трябва да видя този Валентин, да го мерна поне. Тогава ще разбера много неща. Какво ще разбера? Нищо няма да разбера.
    Нишките са се прекъснали вероятно отдавна.
    Между двете сметки за парно.
    Вноските към банката.
    Между "Бюрото по труда" и поредната ми работа...
    Между умората и нервите.
    Телевизорът вечер.
    Сприхавостта ми-сутрин.
    MTV и чалга - програмите.
    Кафенетата, голите кореми и момчетата с обици.
    Накрая се появява някой си Валентин и започва да я бие. Да и взема парите, да я изкарва от час в училище, и кой знае още какво...
    Ако не е Валентин, ще е Петър.
    Или Джон.
    Или Супер Бой.
    Супер Бой...потни негри...голи мадами...
    Компанията на съседната маса си поръча по още една бира. Моята позната-сервитьорката натрупа празните шишета на таблата, хвърли ми един кос, многозначителен поглед и ги отнесе. После се върна с нови, пълни шишета.
    Две момчета целуваха и опипваха едновременно едно момиче с обица на носа.
    То се смееше прегракнало.
    Видях, че тръскат цигарите си направо на пода.
    Под блузката си, момичето не носеше нищо. Видях, как ръцете на ония момчета мачкаха гърдите и. И останалите се хилеха.
    Колата беше газирана и много студена.
    Разхълцах се, дори на очите ми избиха сълзи.
    Това остана-да настина.
    Да легна с температура и да пия чай.
    Какво от това?
    Няма значение.
    Като че ли нищо вече няма значение.
    Има едно кафене, задимено и шумно, чашка с кафе и кола пред мен.
    Детето ми лежи в болницата с нарязани китки, лежи и гледа горе в тавана, без да помръдне.
    Някой си Валентин продава дрога на разни малки момичета.
    Аз го чакам и пуша, и гледам в телевизора на стената поредния клип.
    Пистолетът болезнено се впиваше в хълбока ми.
    Студен.
    Затъкнах го в панталона си, преди да тръгна.
    По пътя освободих предпазителя.
    Чакам Валентин, дори и не го познавам.
    Какво каза сервитьорката : "...Като продадат дозите си, идват и тука...И тука продават..."
    Значи, чакам го, да си продаде дрогата и да се появи и насам.
    Със зелените дънки, и шапка с козирка на главата.
    Бръсната глава.
    ...А дъщеря ми е в болница.
    Преряза си вените.
    "Ще оживее..."- казаха лекарите.
    "Но си помислете за нея..."
    Да си помисля за нея...
    Какво да помисля? Защо стигна до тук ли? А аз, аз защо стигнах до тука? И всичко онова, което се случва...него как да осмисля?
    Когато го видя, когато си поговоря с него, ще го застрелям.
    От упор, направо в козирката на шапката.
    Да не се мъчи.
    И аз - да не се колебая.
    Ще го изкарам навънка, да не изцапам навсякъде.
    Сервитьорката не заслужава да чисти и такива боклуци.
    Изглежда свястна жена. Дано да се махне, да си намери някаква работа. Да си вземе детето, и да се грижи за него. Иначе...иначе нищо няма да стане.
    И от нас нищо не стана, и от децата ни-също...
    Ще си допия бавно кафето. Колата все ще се стопли. Ще пуша, ще чакам...Не бързам отдавна за нищо. Пък и нищо не чакам. Само един, наречен Валентин, а може би-Джон, Супер Бой, потен негър, чалга, дрога, екстази...
    Децата от другата маса се разхилиха гръмогласно. Някой се провикна "Наздраве!" и бутилките бира иззвънтяха нестройно.
    Имам седем патрона.
    Ще ги изстрелям един по един, докато спре да помръдва.
    В затвора ще имам време да помисля за всичко.


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories