bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Уволнението®

 

White Rose

Светослав Иванов

 

     В ПЪРВИЯТ МОМЕНТ не можах да разбера какво фъфлеше гласът в слушалката. Понечих да затворя, когато чух името си. И тогава изведнъж го познах.
     Беше редник Грънчаров.
     Не знаех откъде е намерил телефона ми, опитах се да го прекъсна-гласът продължаваше да фъфли в слушалката, сигурно бързаше много да ми каже нещо, дори се задъхваше от усилието.
     Прекъснах го.
     - Грънчаров, много е лоша връзката… Давай по-бавно, че не те чувам.
     От другата страна той помълча, после с усилие, бавно каза :
     - Другарю млад-сержант… Аз такова… много имам нужда да се видим…
     - Хей,чакай малко! Да не се майтапиш нещо!? Какъв другар съм ти аз… че и на всичко отгоре и млад-сержант!
     - Аз знам… Нищо не съм забравил… всичко си помня.
     Поколебах се какво да кажа, после реших да замълча.
     - Давай нататък!
     - Другарю млад-сержант… Аз, такова… от майка ви… телефона. Извинявам се много.
     - Няма нищо. Много се радвам че се обади.
     - Трябва да дойда в София… Имам една работа, много важна работа…
     - Кога ще идваш, че да се видим?
     - Когато заповядате другарю млад-сержант
     - Я не се прави на откачен! …Кога ще идваш, кажи?!
     От другата страна гласът пак замлъкна. Поколеба се за малко, после пак се опита да каже нещо и млъкна.
     Чаках търпеливо.
     - Ще дойда утре, с влака по обяд… В 14 часа съм в София
     - Много добре. Ще изляза по-рано от работа… Къде ще се видим?
     - Където заповядате, другарю млад-сержант.
     Започнах да се уморявам от всичко това. До като говорехме, изведнъж спомените нахлуха един след друг, спомних си ясно кой беше редник Грънчаров и какво се беше случило Там.
     - Добре… В 15 часа пред банката на Орлов мост, старото кафене “Царевец “… нали го знаеш?
     - Тъй вярно!
     - Хайде за сега-чао! Ще те чакам.
     Без повече думи, оттатък затвориха.
     И аз затворих.
     Запалих цигара.
     Бяха минали 14 години.
     Прекалено много години.
     Призраците трябваше вече да са умрели.
     Мъртвите-мъртви.
     Не можеха просто така-да позвънят по телефона, и да ми кажат “… другарю млад-сержант…”
     Сякаш нищо не е било.
     Сякаш сме се разделили вчера…
     Вчера, вчера…
     Колко много години са минали,… а дали е така…?
     Всичко се връща отново, нахлува… нахлува… изпълва ме целият…
     Господи!-редник Грънчаров…
     …Беше в моето отделение… После започна да бълнува нощем и да крещи насън, в очите му бляскаше нещо ненормално… И аз поисках да го преместят някъде другаде… не исках такива… На границата не се знае какво ще му стане… може да ти тегли куршума направо. Или да си пробие главата, после аз щях да бъда виновен…
     …Изпратиха го в една КЕЧ-група, 7-8 момчета, бачкатори… Обикаляха по заставите и ремонтираха каквото трябваше там… Керемиди, тръби, мажеха, сменяха кабели… Не ги познавах добре, но изглеждаха свестни момчета. Пък и те си бяха добре- обикаляха свободно насам-натам, можеха да си пийват по селата…Редник Грънчаров си беше само за там. Не ставаше… за нашите гадости.
     Беше прекалено мекушав… деликатен такъв.
     Щеше да се побърка покрай нас.
     А ние какви бяхме?
     Не-мекушави… не-деликатни… Какви?
     Трябваше и мен да ме махнат… Да ме изпратят в КЕЧ-а, или някъде другаде… където и да е… Сигурно всичко щеше да бъде различно, и аз щях да бъда различен… и всичко… Ех, Грънчаров, Грънчаров… Защо ме завърна назад?… Сега как ще се върна обратно?… И къде ще се върна? Тук, в този офис, или там-по кръчмите вечер…Към какво да се върна?
     Колко години са минали… и какво стана през тях?… На какво се превърнах, Господи… в какво ни превърнаха?…
     …После разбрахме, че са се гаврили с него. Всяка вечер… един по един.Всичките, един след друг…
     Почти не говореше, само клатеше глава и си напяваше нещо. Като се заслушах внимателно, разбрах,че си напяваше една детска песничка, не знам от къде се е сетил за нея.
     После го изпратиха в клиника… В МВР болница, в нервно отделение… После го пуснаха отпуска, после чух, че опитал да си нареже вените… И пак го изпратиха в клиника. Накрая го уволниха от служба.
     Военно инвалид.
     После не знам…
     …А на ония момчета… бачкаторите… не им направиха нищо.
     Нямало кой да работи по заставите.
     Пък и нали бяхме елитно поделение… не е добре да се разчуват такива истории.Ще дойдат разни полковници от Управлението… само неприятности…
     Ех, редник Грънчаров!…
     В 3 без 10 бях на “Орлов мост “.
Мръсно време, студено. Хората бяха като стадо сиви животни-сгушени в палтата си, зли и намръщени. Колите профучаваха истерично, нещо като мъгла или дим се стелеше отгоре, беше студено и мръсно. Пушех цигара след цигара, по-скоро ги палех, смучех горчивия дим и хвърлях цигарите в калните локви. Не знам защо се чувствах напрегнат, по-скоро- зъл, наистина съжалявах, че се съгласих да се видя с редник Грънчаров.
     Прекалено много ми коства всичко това. Не искам никой да виждам вече, не искам да си спомням нищо. Разнищен съм като стар пуловер.
     Оставете ме на мира… не ме закачайте. Искам да се скрия някъде, да се заровя сред отпадъци и вехтории, там, където никой няма да ме намери.
     Оставете ме на мира!…
     …Познах го отдалече. Беше облечен с дълго, избеляло яке, нещо като шуба, с дебела яка.От ония, дето ги носят по селата, сигурно им викат “ямурлук”, или нещо подобно, не знам. Беше подстриган много ниско, почти гола глава. Сигурно мръзнеше в това ледено време.
     Редник Грънчаров.
     Същият.
     Само очите му са по-различни. Бляскави и мътни, като стъклени. И едната устна беше изкривена надолу и оголваше един зъб.
     Приближи се към мен, отначало лицето му се озари в усмивка, после изведнъж стана изпънато и строго.
     - Другарю млад-сержант! …Явявам се по ваша заповед!
     Няколко хора от спирката се обърнаха към нас.
     Усетих че се стъписвам, после им метнах един каменен поглед.
     Зяпачите се обърнаха.
     - Свободно редник Грънчаров! Поправи се!
     Грънчаров се отпусна, оправи трескаво яката на ямурлука си, после пак се изпъна. Запалих нова цигара, при все че предишната още димеше в краката ми.
     По дяволите! …по дяволите!
     Той се е побъркал наистина!
     Той е откачил, наистина е откачил… а са минали толкова много години!
     Огледах го от пети до голата му глава.
     Грънчаров стоеше изпънат, от студа ушите му бяха станали огнено червени, дори-сини. Трябва да отидем някъде, тук има много хора и е много студено.
     - Какво ще правим сега?
     - Съвсем не знам другарю млад-сержант! Както заповядвате!
     - Стига си ме наричал млад-сержант! Колко години минаха… нали знаеш?
     - Аз си останах там… Другарю млад-сержант… аз такова… Мен нямаше кой да ме уволни… Колко години служба направих!…
     Направо зяпнах.
     Господи! Той се чувства още войник… още Там… Господи, Господи!…
     Не трябваше да идвам, не трябваше да се виждам с него.
     Знам, че това няма да свърши добре… и за мен и за него.
     Какво да му кажа?
     Че и аз се чувствам още войник… че и аз не се уволних никога от Там… че понякога виждам на сън голите пясъци на Ръждак, клюновете, бодливата тел с парченца месо по нея…
     Човешко месо.
     Това ли искаш да знаеш, редник Грънчаров?… Ще ти помогне ли това?
     - Хайде тръгвай! Ще влезем в някоя кръчма, на топло… Виж се, съвсем си замръзнал.
     - Както заповядвате другарю млад-сержант!
     Заведох го в “Дървеното “. По това време там беше пълно, разни ученици се събираха да пият кафета и да се лигавят, но намерихме една свободна масичка с два стола. Така е по-добре. Да не сяда никой при нас, не знам от какво се страхувах, но се усетих много напрегнат.
     Сигурно нямаше пари, кой знае как е дошъл до тук… май че живееше в Долна баня или някъде там… Как се е довлякъл до тук, в това състояние- влакове, автобуси…
     - Редник Грънчаров-ти какво искаш за пиене? Аз черпя… имам пари.
     - Съвсем нищо… аз такова… заради лекарствата не мога да пия… Не ми дават да пия, че ми пада пердето… после не знам какво правя…
     - Добре, чай пиеш ли?
     - Нито чай, нито кафе… Аз такова… с нервите!
     - Добре! Ще ти взема един натурален сок и един билков чай- да се сгрееш.
     - Слушам!
     - Сядай тук и не мърдай!
     Отидох на бара, барманчето ме разгледа втренчено, изведнъж усетих, че се подразних.
     - Проблем ли има някакъв?
     - А!… Няма проблем!… Оня господин с вас ли е?
     - Да, с мен е. Защо?
     - Нищо… Само да не прави глупости… Ние тука не си падаме много по дрогираните… нали знаеш-после да няма проблеми!
     - Не е дрогиран! Той е болен. Излиза от болницата, нали разбираш - катастрофа… Правили са му 3 операции на главата… Няма страшно, аз съм с него.
     - Няма проблеми! Какво да бъде?
     - За мен дай 100 “Плиска 1300” … дай и един чай-билков, дай и един натурален сок… От ананас…
     - Друго?
     - Другото-после! Кажи колко парички искаш и не се притеснявай!
     Платих и се върнах на масата. Грънчаров гледаше през прозореца, отвън беше почнало да вали сняг, снежинките бяха красиви. Приличаха на бели пеперуди, въртяха се из въздуха, сякаш се гонеха, после падаха в локвите и изчезваха там.
     Кал.
     - Ето ти чай и натурален сок. Пий първо чаят-да се стоплиш! Айде-наздраве!
     - Наздраве другарю млад-сержант! Да сте живи и здрави!
     - И ти да си жив и здрав!
     Отпих от коняка. Една голяма глътка, почти се задавих, от очите ми избиха сълзи. Но се почувствах добре, огнената течност се спусна в мен и ме изпълни с топлина. Запалих цигара.
     Грънчаров мълчеше.
     - Казвай сега… Как си, какво правиш? Много години минаха от Тогава…
     Грънчаров отвори уста, помъчи се нещо да каже, после поклати глава и замълча. След малко махна с ръка, ей така-вяло, като стар човек, като дядо…
     - Тя мойта… какво да разкажа?! …Болници, болници… сега в Долна баня децата ме замерят с камъни като излезна… И викат след мене: "У-у-у! Ненормален… У-у-у! Трепете лудия… трепете го!"
     - Остави ги, децата са такива..много жестоки… Ще се оправиш, ще видиш!
     - Няма да се оправя, знам аз… За такива като мен-няма оправяне!
     - Айде стига и ти, бе!… Ще се оправиш, бъди сигурен!
     Грънчаров поклати глава и пак млъкна.
     От уредбата на бара се носеше някаква метална музика. Някакъв крещеше неистово, китарите направо ръмжаха, като диви животни… Бих станал да спра тази истерия, но знаех, че ще стане скандал. Учениците обичат такива истерии… разни групи с черепи, вампири с кървави усти…
     - Не знам вече кой съм… какво правя… Само Казармата помня… всичко помня от нея, ден подир ден… Иначе главата ми е като пихтия… правиха ми електрошокове… щяха да ми отварят главата, после се отказаха… Страшна работа, другарю млад-сержант! … Страшна!
     - Не се бой!… Нали знаеш как те скатавах…докато бяхме Там… Кажи какво мога да направя за теб?
     - Много нещо, другарю млад-сержант!… Много важно нещо!
     - Казвай! Пари ли ти трябват?
     - Не, не пари… Няма пари, пари не ми трябват… Татко не ми дава пари… и мама… И за лекарства не ми дават…
     - Как така? Ами с какво се лекуваш?
     - Не се лекувам… За мен няма оправяне… свърши се тя! Татко ме изгони от къщи, да не го срамя пред хората… и мама и тя…
     - Ами къде живееш сега?
     - Има къде… Тази зима спя в плевника… там-при сеното… Мама ми даде няколко черги, с тях се завивам… Все се изкарва някак… видял съм и по-лошо.
     - Ами какво ядеш, бе?!… Как може такова нещо бе, направо ще ме побъркаш с тия истории!
     - Мама ми носи… чорба и каквото остане… И една съседка… тя е учителка в училището… и тя ми носи по малко… И дрехи ми дава, ей този балтон тя ми го даде… Все се живее, ама не е в това…
     Грънчаров пак млъкна. Погледът му се плъзна без мисъл наоколо, загледа се в една ученичка, после се втренчи в чая.
     - Пий чай, ще се стоплиш!
     Грънчаров послушно посегна към чашата, пръстите му непохватно я хванаха, като я надигна чаят се разплиска и обля пръстите му. Тогава видях, че са черни и мръсни. Грънчаров пусна чашата, чаят пак се разплиска по масата.
     - Чакай да изстине малко, ще се попариш
     - Не е от това… ръцете ми треперят… Нали знаеш, от нервите.
     - Сега пиеш ли някакви лекарства?
     - Пия… Лекарката от здрав-пункта ми даде да пия… ”Лудиомил“ ли се казваше, как?
     - Не знам. Не пия никакви хапчета.
     Отпих една голяма глътка от коняка, на дъното-в чашката остана още малко, няма и глътка. Ще трябва да си взема още един… или повече.Имам нужда да пийна, да пийна повече, не мога повече … Отдавна не съм бил така напрегнат и трескав. Грънчаров гледаше празно навън. Снегът се беше усилил, улиците и колите бяха започнали да побеляват. Хората бързаха , свити и зли, никой не ни и поглеждаше, никой не знаеше, че тук сме с редник Грънчаров, че са минали 15 години… от Тогава, а сега-тук е същото, сякаш никога нищо не се случило, сякаш всичко е непроменено и същото…
     Взех си още един коняк, барманчето ми намигна свойски, не разбрах дали това беше подигравка или симпатия, все едно. Не ми пука от нищо. Грънчаров седеше неподвижно, вперил празен поглед навън. Не знаех дали мисли за нещо, или просто стои така-вцепенен в болестта си, в нищото. Не знаех какво трябва да му кажа, а трябваше… трябваше да кажа нещо силно и топло… да го изкарам от там, където беше потънал.
     Господи, какво беше станало с този човек!…
     Седнах и веднага отпих нова глътка.
     Запалих цигара, смукнах дълбоко.
     Горчивият дим проникна в гърдите ми като отрова.
     Протегнах ръка… протегнах я бавно.
     И го погалих по бузата.
     Не беше се бръснал.
     Грънчаров се сви като ударено животно, потрепери целият.
     Очите му заподскачаха по лицето ми, по ръката ми, мятаха се като диви животинчета.
     Погалих го по скулите, плъзнах длан по очите му. Не исках да виждам този уплашен поглед.
     - Не се притеснявай… Ще ти помогна да се оправиш!
     Свалих ръка, смукнах дълбоко от цигарата.
     Грънчаров беше впил очи в мен, гледаше ме без да помръдне.
     Не издържах на този поглед и отместих очи.
     - Наистина ли ще ми помогнеш?
     - Да… На всяка цена!
     - Само ти беше свестен Там… Помня всичко, всичкото си го нося тук-Грънчаров сви юмрук на гърдите си- като буца… Така ме боли… да знаеш!
     Не знаех какво да му кажа. И аз помнех всичко… а не исках да помня. Да можех да забравя всичко, един път завинаги… да се откъсна от там…
     - Не се притеснявай!… Няма за какво да си спомняш… Всичко е минало отдавна, сега сме си тук… всичко е свършило, няма го вече
     - Не е свършило!-изведнъж гласът му бе станал ясен и зъл- нещо не е свършило, така да знаеш другарю млад-сержант! Те така ни лъжат, ама не е така! Аз си останах Там, мен никой не ме е уволнил… аз съм войник, войник… Нищо не е свършило, всичко си продължава по старому, всички ние сме Там, ама не виждаме…
     - Спокойно Грънчаров! Не викай, че ще ни изгонят от тук.
     - Ще ни изгонят! Да ни изгонят, щом могат… Аз къде ще отида?
     - Спокойно, ще видим… ще се оправим някак. Ще измисля нещо, ще видиш…
     - Аз знам!… Такова… Другарю млад-сержант… имам една голяма молба… За това съм дошъл … Ти беше най-свестен от всички… Ти ме направи войник, ти ме водеше там- край браздата… помниш ли?
     - Помня аз, помня…
     Грънчаров сякаш не ме чу. Очите му изведнъж бяха станали трескави, блестяха като стъклени топчета. Беше страшно.
     -…Помниш ли как… на оная обстановка… дето бяхме двамата… помниш ли? Не можех да тичам повече… направо гърдите ми се разкъсваха, а и ме беше страх… много страх… Когато паднах на камъните, ти се върна. Подаде ми ръка да стана… после ми удари един юмрук в лицето, после-още един… Истински Командир!… Така трябва - недъгавите - бой по сурата! И като паднах… помниш ли?-направо побесня! А мен ме беше страх, страх… ако не беше ти другарю млад-сержант… направо такова… Щях да ревна като малко дете… А ти- бой с приклада, бой… удряше здраво! Така трябва!…И накрая вкара патрон в цевта и свали предпазителя, гледаш ме как лазя по пътя и викаш :
     “Ако не тръгнеш гадино, направо ти тегля куршума!”
     И аз тръгнах… Аз тичам напред… ти след мене, като ме стигнеш-бой с приклада, направо в главата! Така трябва!
    Не знаех какво да кажа. Мълчах и пушех, не свалях очи от него. Грънчаров изглеждаше странно унесен, сякаш беше потънал някъде дълбоко в себе си… или се беше върнал изведнъж Там, и сега нищо наоколо нямаше значение вече.
     Внезапно продължи :
     -…Като стигнахме горе, краката ми бяха целите в кръв… и лицето и всичко… Ти ме накара да си сваля обувките и да си измия краката в една локва… После ми даде твоята кърпа да се превържа… Цяла нощ стояхме там… а ти все питаш :” Как си редник Грънчаров?”… Знаеш ли, другарю млад-сержант… знаеш ли?… От тогава никой не ме е питал “Как съм?…”
     Никой…
     Изпих коняка си на един дъх. Сигурно щях да се напия, не се пие така. Все едно, няма значение.
     - Ти… обвиняваш ли ме за нещо Грънчаров?…
     - Съвсем не, другарю млад-сержант! Съвсем не!… Как може такова нещо… да кажете?!… Как може! Вие бяхте най-свестен… направихте от мене войник… учехте ме какво е това обстановка… как се бяга… как трябва да се избиват предателите на Народна Република…
     Изведнъж Грънчаров стана от стола, очите му блестяха особенно :
   

    “Та-ам където той стои юначен
     с авто-омат на свойта мъжка гръ-ъд,
     та-ам врагът не може да прекра-чи,
     та-ам врагът намира само смърт!
     Гра-аничари,гра-аничари…”
    

    - Сядай веднага, майка ти откачена! Сядай!
     Редник Грънчаров се свлече като дрипа на стола. Челюстта му увисна, очите му помръкнаха.
     - Слушам другарю млад-сержант!
     Огледах се. Две ученички ни гледаха с насмешка, после едната се прозя с широко отворена уста. После продължиха да си приказват за нещо. Барманът подреждаше някакви чаши и не поглеждаше към нас.
     - Стига, Грънчаров! Стига си приказвал така… Това е минало, вече нищо не значи.
     - Не е минало… Няма минало… всичко е днес, всичко става сега.
     - Какво искаш от мене, Грънчаров?
     Сви се, очите му пак заподскачаха тревожно насам-натам. Гласът му изведнъж се сниши, трябваше да се наведа напред за да го чуя.
     - Аз такова… Откраднах един мотор… и една коза… И други работи крадох, много ми трябваха пари… Виж какво купих… един турчин ми го даде…
     Грънчаров бръкна в шубата си и изведнъж в ръката му блесна един черен пистолет.
     Усетих, че изтръпвам.
     Пистолетът глухо избумтя на масата.
     Грабнах го и с треперещи ръце го скрих в джоба си. Огледах се пак, никой не ни беше забелязал, момичетата си приказваха нещо безсрамно и се хилеха тихо, бармана се беше скрил някъде.
     - Ти наистина си луд!… Ставай веднага!
     Грънчаров се сви като бито животно. Даже вдигна ръце да се предпази, сякаш бях посегнал да го бия.
     - Ставай, ставай!… Дай да се махаме бързо до като не е станало лошо!
     Взех си якето, пистолетът опъваше джоба на сакото ми, страхувах се, че всички са го видели и сега виждат как е издул джоба ми, трябваше да се махнем от тук, по-бързо, щеше да стане нещо лошо и страшно.
     Грънчаров стана, бавно закопча шубата си. Ръцете му трепереха и не можеше да намери копчетата. Поколебах се дали да му помогна, после го побутнах да излезе навън, там щях да го закопчая. Само да се махнем от тук.
     Навън беше студено и мъгливо. Снегът почти беше спрял, прехвърчаше ситно, замръзнали топчици. Хванах ръкава на ямурлука му и го затеглих по улицата. Чак след няколко пряки се спрях, Грънчаров се беше задъхал, от устата му изкачаха кълба пара. Блъснах го до една стена, изправих го и му закопчах копчетата на шубата. Голата му глава блестеше, беше засипана със снежинки, очите му ме гледаха покорно, като куче.
     - Я ми кажи сега… Ти какво искаш от мене?
     - Аз такова… Другарю млад-сержант… вие сте ми най-близкия, още от Тогава… Само на вас имам доверие… Мама и Татко ме пратиха да спя в плевнята… Татко ме биеше като крава- с остен… Мама и тя… все ме проклина… Децата ме замерват с камъни по улиците… За нищо вече не ставам… шизофреник, ненормален… Кой ще има милост към мене?
     Усетих нещо като злоба към него, исках да го ударя, да го удрям, до като спре да говори… Не можех да слушам повече това… всичко това, което е станало и което предстоеше да стане…
     - Какво искаш от мене… веднага ми кажи какво искаш от мене!
     Грънчаров се сви, дъхът му беше станал на пресекулки, парата бълваше, после потъваше някъде, после пак бликваше.
     - Искам да ме застреляте другарю млад-сержант! Както Тогава… Нали знаеш… предателите ги разстрелвахме… и разни други такива…
     - Ти не си предател, Грънчаров! Ти беше най-добрия ми боец… аз винаги съм те ценял … и уважавал… така да знаеш
     - Знам, другарю млад-сержант! Знам. За това и искам от тебе… аз много съм те обичал… винаги!
     И изведнъж посегна.
     Протегна ръка, бавно, нежно.
     И ме погали по бузата.
     Очите му бяха кротки, тъжни и някак нежни.
     Не знаех какво трябва да кажа. Стоях неподвижен, усещах студената му ръка на бузата ми и не смеех да помръдна. И изведнъж усетих как очите ми се изпълват със сълзи, някаква буца ме стисна за гърлото, Господи, Господи!… защо е станало всичко това?!… Какво ще стане с нас сега, къде ще отидем?…
     Хората минаваха, забързани, свити, колите съскаха по леда покрай нас и плискаха кал по тротоарите, никой не ни поглеждаше, никой не обръщаше внимание какво става, и тъкмо в този момент ми се стори, че светът във всеки следващ миг ще се срине, ще се отвори една черна бездна и ще погълне всичко и всички…
     …Тръгнахме мълчаливо. Вървяхме към “Орлов мост “, когато стигнахме там, извадих пистолета от джоба и го захвърлих със злоба в реката. Грънчаров трепна, понечи нещо да каже, но аз го стиснах за ръката да замълчи. И той замълча. Вървяхме така-мълчешком, в мъгливата вечер, под неоновите, студени лампи и пищящите клаксони, студеният въздух режеше като нож гърдите ми, но това беше без значение, нищо вече нямаше значение.
     Когато стигнахме до Паметника на Левски, изведнъж спрях. И Грънчаров спря механично. Обърнах го с лице към мен, очите му бяха тъжни и кротки.
     - Я внимавай! Ми-ирно!
     Като ударен с камшик Грънчаров първо се сви, после се изпъна като струна пред мен.
     И аз се изпънах.
     Гледах го право в очите, и той ме гледаше, без да посмее да мръдне.
     Вдигнах отсечено длан и му отдадох чест.
     Грънчаров се изпъна още повече и ми отдаде чест.
     Мълчахме.
     После ясно и отсечено казах :
     - Редник Грънчаров, уволнявам Ви от войнска служба в редовете на МВР войски, поради изтичане на срока на военната служба и за особени заслуги при изпълнение на войнската служба! Благодаря Ви!
     Грънчаров стоеше като вцепенен.
     Не помръдваше.
     Стоеше така- отдал чест на своя Отдельонен Командир, както преди… както сега…
     - Служа на Народна Република България, другарю млад-сержант!
     - Отлично боец! България се гордее с Вас!
     И свалих ръка.
     - Свободно!
     Редник Грънчаров свали също ръка, без да сваля поглед от мен. Една кола намали, свирна с клаксона, после подмина.
     Подадох му ръка и стиснах силно, до болка неговата десница. После го прегърнах, прегърнах го за да не види сълзите ми, прегърнах го като по-малък брат, който заминаваше много далече… далече, и когото нямаше никога вече да видя.
     На гарата беше многолюдно и мръсно, купих му билет и го качих на вагона. Когато влакът потегли, му отдадох чест и останах така, до като влакът се скри в далечината.

 

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories