bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Посято на каменисти места®

 

Hitler

Светослав Иванов

 

      "Утрото е синкаво, мъгливо.
     Парят ми очите-нощ безсънна.
     Ситнят кучета навън, и хора,
     свели погледи надолу
     пъплят без посока..."

    ПЪРВО СЪКРАТИХА старият библиотекар, после премахнаха и библиотеката. На библиотекарят му оставаше две години до пенсия, човекът много се молеше да го оставят, но такива бяха времената. Трябваше да се преструктурира всичко, а какво точно значеше тази дума, май никой не знаеше. А и да знаеше, и да не знаеше, това нямаше голямо значение - някой беше решил, че така трябва да стане, и стана... Лека полека. Директорът го уволниха направо със заповед на Министъра, той ходи някъде, писаха се протестни писма, даже работниците направиха и подписка- и нея я изпратиха в София, сигурно пак до оня министър, но резултат нямаше. Една сутрин видяхме как директорът си тръгна с наведена глава през портала, някой се радваха искрено, други цъкаха само с език, но както и да е - аз лично го видях, как крачеше сам със своята чанта към изхода, никой не го изпрати, дори напротив - видях, че портиерът не му отвори вратичката, даже не се и показа от бараката си.Такива бяха времената, комунистите трябваше да си отидат, за да дойде новото, "нашето" време.
    Е, дойде!...
    Дойде и новият Директор - с голяма, черна брада, аз не го познавах, но разказваха, че бил учител по география в едно начално училище.Бил от "сините" активисти в града, по митингите винаги вземал думата и изнасял разпалени речи.Сега стана директор, и него видях как дойде - с цяла свита, имаше и от "Подкрепа" и от нашите, тукашните седесари, а казаха, че имало и човек от София. От София сигурно са казали, но нашият Зърнено-фуражен комбинат се ликвидира, направиха три самостоятелни фирми - "Зърнени храни", "Фуражен завод" и "Макаронена фабрика". Избраха трима директори, те пък си назначиха свои заместници и разни такива, казват, че подписали Разделителен протокол - поделили активите и пасивите на комбината, поделили си и хората. Мен, според Разделителният протокол, ме пратиха в счетоводството на Макаронена фабрика, не се оплаквам, работата ми и същата, фактурите са си фактури, само печата се промени... Имаше и общо събрание, представяне на новият екип, имаше и цветя и среднощни банкети. Мен не ме канят на такива места, аз, макар и от администрацията, все пак си бях от обслужващия персонал. Пък и както казва народа - "По-далеч от началството".
    Та така... Един ден директорът влязъл в библиотеката, огледал рафтовете, подръпнал си брадата и отсякъл: "Тук на комунизъм мирише!". И толкова…Библиотекарят го уволниха " по взаимно съгласие", запечатаха библиотеката с големи лентички хартия, с печата на предприятието върху тях. И стаята на "Профкомитета" затвориха, после - след няколко месеца - и "Стаята на жената". Администрацията я съкратиха - от 38 човека, останаха 23, закриха и два цеха, а работниците ги съкратиха. От "Казионният профсъюз" щяха стачка да организират, имаше даже някаква среща между "Подкрепа" и КНСБ в предприятието, и по местната телевизия даваха репортаж, ама не го гледах. Както и да е, нямаше стачка, съкратеният - съкратен, да му мислят тия, дето остават на работа. Тогава още не беше толкова страшно да останеш без работа, все още - тук - там, можеше да намериш някаква работа, комунистите поне заводи и предприятия бяха оставили, ако не в този - ще отидеш в онзи... Но въпреки това, всеки трепереше за местенцето си, нас от счетоводството не ни беше засегнало все още съкращенията, но всеки си знаеше, че за сега е така... Затова, когато един ден телефонът ми звънна и чух секретарката на директора - "На секундата при господин Директора!", усетих как колената ми сами се подгънаха, а сърцето ми злокобно започна да блъска в гърдите ми. В кабинетът на директорът не бях влизал от години, въобще - на третия етаж много рядко се качвах, ако Главната счетоводителка ме изпрати за подпис при някой от шефовете - тогава, иначе гледах да не се появявам натам. При стария Директор да съм влизал 5-6 пъти, при тоя - нито веднъж, но така да се присети за мен изведнъж - не е на хубаво. Попитах секретарката за какво ме вика, тя повдигна с рамене, каза ми само, че Главната счетоводителка била при него, че се разправяли нещо на висок глас. Знаех си, че не е на хубаво... Щом са и двамата, щом... "на висок глас..." - ясно! Почуках тихичко, отвътре не се чу нищо, поколебах се, но секретарката ми каза да чукна по-силно. Почуках, отвътре се чу едно "Влез!" и като се прекръстих вътрешно, пристъпих.
    Директорът се беше съблякъл по риза, пушеше седнал на ъгъла на бюрото си. На канапето беше седнала Главната счетоводителка, госпожа Траянова, на коленете и се белеше голям тефтер, и също пушеше цигара.
    - Влез Димитров, влез... седни тука!...Господин Директор, това е Димитров, за който Ви казах…Оправно момче, то ще свърши работа.
    Директорът ме изгледа, поколеба се за малко, но се изправи и ми подаде ръка. Поех я с поклон, дланта му беше изпотена и лепкава.
    - Седнете колега, седнете…Ами Траянова... то е ясно, каквото имате да правите там, го правете... И да приключим с тоя въпрос. Да се изчисти помещението от всички боклуци, да се започне ремонта…и толкова. До края на месеца да приключим, искам значи отдолу мокет, нови бюра, както ви казах, климатик... За компютрите аз ще се погрижа, имам контакти с такива фирми...
    Госпожа Траянова си записваше бързо в тефтера казаното. Седях без да помръдна.
    Директорът като че ли ме забеляза, приближи се до нас.
    - Колега... как бяхте вие?
    - Димитров, господин Директор... Валери Димитров.
    - Да, господин Димитров... Става въпрос за следното. Както виждате, производството ни се разраства, търговските ни интереси - също. Трябва да направим преоценка на досегашните ни пазари... както знаете, традиционните ни партньори... пазари, се оказаха безперспективни и политически - неуместни. Не може да имаме развитие, ако не бъдем конкурентноспособни... колега Димитров, ко - нку - рентно - спо - собни!!! Не можем да изнасяме макаронени изделия за СССР, или както го наричат - страните от ОНД, и да очакваме европейско бъдеще!...Не, господин Димитров, няма да имаме европейско бъдеще, ако не изнасяме спагети за Италия... следите ли мисълта ми, колега Димитров? Следите ли я ?... Не за другаде, а именно за Италия !... Без пари ако трябва, даром... Лично аз ще натоваря камионите... като тръгнем да изнасяме за Италия... Италия ли само? Не, и Гърция, и Щатите, и Франция... Какво разбират французите от брашно и от макарони ? Нищо!... Но имат стандарта, имат авторитета на потребители... Това е нашата цел, господин... А за целта е необходима реформа. Разбирате ли - РЕ - ФО - РМА!... Реформа, както в мисленето ни, така и в делата... Вие…колега, чели ли сте Евангелието? - А трябва!...А трябва! От забранена книга, Библията трябва да стане наша настолна книга... Там, за където се стремим, от векове е било така... Християнски ценности, скромност, морал... Та! - и в Библията е казано :"По плодовете им ще ги познаете..." Именно, колега...ИМЕН -НО! - и нас, поколенията по делата ни ще познаят... по новото, което със съвместни усилия сме внедрили... Стига с това ОНД, стига болшевизъм! - видях, че очите на Директора се разшириха, и както ми се стори - и брадата му се разроши повече- Стига с това казионно, ретроградно мислене!...Та, на думата... С колежката Траянова днеска решихме...е, тя е малко още...романтична, но в крайна сметка решихме... Знаете, колега, съкратихме щатната бройка "библиотекар" при нас... стига с тия простотии... разсипия направо... В помещението, което до сега се използваше за библиотека, ще го преструктурираме... ще направим кабинети за търговски мениджъри... Разбирате ли, колега - ще структурираме един нов екип от млади, кадърни хора, знаещи езици, ползващи компютър... Нас ни трябва отваряне към света... господин... колега... Нови пазари, нов имидж за нашето предприятие, и ако щете - за нашият край, за целия Добрич. Добрич не бива да е провинцията на България, житницата... Не бива да живеем с нашето провинциално, земеделско съзнание!...Щом ще сме житница, то нека да бъдем житницата на Европа, колега!... А защо не - на целият свят?!... Сега, при тези комуникации, за 8 часа ще доставя макарони и кус - кус за всеки американски град... за всяко американско семейство... Замисляли ли сте върху това…господин…какъв беше ?
    - Димитров, господин Директор.
    - Точно така…замисляли ли сте се, колега Димитров, че Интернет превърна света в едно голямо село, че има безкрайни пазарни територии, които са напълно непознати за нас... че от комунистическата тъпоглавщина и слепота, нашите продукти бяха ценени в една без - зкра - йно малка част от света... Че само други болшевики и номенклатурчици можеха да се домогнат до благата на нашият труд?!... Замисляли ли сте се върху този факт, господин Димитров?... Все едно. Накратко, че имам срещи... С госпожа Траянова малко поспорихме за това, какво да направим с библиотечния фонд... Знаете ли, господин Димитров, знаете ли, че като бях в София последният път, усетих съвсем друг въздух... друга атмосфера, свободна... дръзка бих казал... До Мавзолеят на онзи тиранин... пред него, нашите момчета са изградили Градът на истината... сигурно сте гледали по телевизията, колега ?
    - Разбира се, господин Директор - гледам телевизия !
    - Имен - но !...Видяхте ли, господин Димитров, как нашите момчета, свободният дух на България е изградил "Гробището на комунизма"?...Точно там - пред бастиона на тоталитарната власт - пред Гробницата на онзи диктатор... Там, уважаеми колеги, там се почувствах свободен... разбирате ли- свободен !!! На купчини са натрупани книгите на комунистическите корифеи - Маркс, Ленин, бай Тошо... Имаше и една комунистическа кола - една "Победа", видях, как софиянци идват там и носят книги, медали, грамоти...
    И ги хвърлят !...На бунището на историята, освобождават се от тях като... като такова... Видях, как хората са освободени от веригите, от оковите на това мракобесническо иго... Ох, какво да ви разкажа, това наистина трябва да се види... това не може да се разкаже!... Господин Димитров, господин Димитров!... Ние сме апостолите на новото време, на нова епоха!... Та на въпроса! Казах на госпожа Траянова, че искам тия книги... тия зарази от нашата, така наречена библиотека... Да вземем да ги изкараме на двора, ако трябва ще извикаме и телевизията, и медиите... лично аз, аз, с двете си ръце ще драсна клечката на тия…на тая хартия, която отравяше духът ни цели 45 години... Че - ти - рдесет и пет години, господин Димитров, разбира те ли?!... Ей, тука на двора - пред всички работници, пред очите на гражданите на Добрич... За да знаят, да разберат, че завинаги сме скъсали със старите модели, че никога повече в град Добрич... не в град Толбухин, а в град Добрич ! - никога повече няма да има комунизъм !... А който не му се вярва - да си заминава в ОНД, в Сибир, където си иска! Добрич - без комунисти! - това е идеята, госпожо Траянова, това !...
    Директорът изгледа косо Главната. Тя мълчеше наведена над тефтера си. Почувствах се излишен в този техен спор, аз съм редови счетоводител, нямам работа тук. Но не можех да си тръгна. Директорът запали нова цигара. Видимо беше развълнуван, но все още не знаех защо съм тук, седях на крайчеца на канапето, до Главната счетоводителка, тя мълчеше, навела глава над тефтера, пушеше и не обелваше и дума. А от разпалената реч на г-н Директора не разбирах какво се очаква от мен, дали трябва да отговарям или не, какво трябва да правя...
    - От нас се очаква огромна отговорност... Отговорност пред съдбините на този град, на тая държава... И ние трябва да надмогнем дребното, духовното, романтиката и съзерцанието... Ние сме войните на новото време, на промяната... На демокрацията... Та... господин Димитров, моята идея беше да направим една Клада на комунизма... ей тука, в нашият завод, насред двора…да покажем на България, че Добруджа не са прости орачи и сеячи, че и тук има свободен дух и свободна сила... Че Добрич не е провинция на България, а градът на Йовков, градът на демократи... подтискани десетилетия, но свободни по дух, и живи... Разбираш ли господин Димитров - ЖИВИ !... Борбени, готови на всичко, за да победи демокрацията навсякъде... Знаете ли, в София и друго видях... На прозорците висят сини знамена и надписи:
    " ДОМ БЕЗ КОМУНИСТИ"
    За това мечтая... Най-после да се отърсим от това провинциално мислене, от този еснафлък, от тези болшевишки наслагвания... Искам да видя Добрич свободен, град без комунисти, град на свободни, усмихнати хора…както и да е... Хайде, че имам срещи!... Накратко, Димитров... Искам да изчистиш библиотеката от целият фонд, да организираш изнасянето и бракуването на рафтовете, на инвентара въобще... вие си знаете счетоводната работа... Книгите ще ги натовариш на "Ивекото", ще ги закараш в най-близкият дом за сираци и ще ги дариш... Но искам да ми донесеш дарствената грамота, или там както се казва... Нека видят, че не сме диваци... Поне, като не правим реклама на нашето време, да се обърнем към християнското…към добротата. Но пак казвам - госпожа Траянова... много се бърка. Трябва реформа, реформа във всичко... Стига с този провинциализъм, с тая идилия... Значи, Димитров, вземаш една кола, пишеш там, каквото трябва да се напише...и тия хартии да не ми се мотаят повече пред очите!... А ти, Траянова... Ти ще организираш ремонта и преустройството в най - кратки срокове... С компютрите аз ще се оправя…имам си фирма. Та така, колеги…свършихме!... Успешна работа и действайте!
    Госпожа Траянова скокна, угаси веднага цигарата, и прибра тефтера си под мишницата. Скочих и аз, усмихнах се на излизане на господин Директора, не посмях да му обърна гръб, все пак някак не е...
    Чак в коридора, госпожа Траянова ме погледна. Запали си цигара до като крачеше, дори ми се усмихна:
    - Тежка оперативка, а ?... Свиквай, аз съм им свикнала... И виж там, изхвърли тия боклуци нанякъде, където и да е... Щом иска Директора, нека бъде така.

 


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories