bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Супа от петел®

 

 

Светослав Иванов

 

  

    - Недей да трепериш.
    - Не мога.
    - Нищо, ще мине.
    Докторът беше с очила. Видях, че има голяма бенка на бузата, как ли не му пречи? Очите му обаче, бяха добри. Беше седнал до мен в леглото, мереше ми кръвното. Малко стискаше, но не смеех да му кажа. А и ето, че свърши. Апаратът изсъска, лекарят разви от ръката ми онова нещо, закачи и слушалките на врата си. Часовничето е интересно.
    - Кажи ми сега, от къде си?
    - Аз съм от София.
    - На баба, на гости, така ли?
    - Да.
    - И какво стана?
    - Нищо. Заклаха петела.
    Докторът въздъхна.
    Стори ми се, че очите му станаха още по-добри.
    - Заклаха го, значи... И какво?
    - Нищо.
    - Така, май няма да се разберем. Искам да ми разкажеш за този петел. И за теб. И за всичко. Друг път, ставало ли ти е така лошо?
    - Не.
    - Хубаво. Я ми кажи - в кой клас си, как се казва твоята другарка.
    - Другарката Пеева. Аз съм в 6-б клас, 32 номер.
    - Браво! И как е в училище? Как изкласи тази година?
    Не знаех, какво значи "изкласи". Сигурно, за успеха ме пита.
    - С 6 завърших.
    - Пълно 6?!... Браво на теб! Кой ти е любимият предмет?
    - География, история и български език.
    - Кога е паднала България под турско робство?
    - 1396 година.
    - Ха така! Браво!
    - На последното класно имам 6-ца!
    - По какво беше то?
    - За подвига на Христо Ботев.
    - И ти какво написа?
    - Че Христо Ботев е революционер и поет, но е близо до народните маси. И за това стиховете му са любими на всички.
    - Точно така! Вие, софиянчетата, сте си друга работа... И аз съм учил в София.
    - Къде живеехте?
    - На общежитие... Ама ти може и да не знаеш, какво е "общежитие", а?
    - Знам. Виетнамците живеят на общежития.
    - Да!
    - Знам, че Виетнам е братска страна и е пострадала от империализма на американците.
    - Да-а... Точно така! Умник си ми ти! Браво! Кажи ми сега, какъв е този петел?
    - Петелът на баба. Голям, с червени пера.
    - Аха... И какво? Приятели ли си бяхте?
    - Не, всеки ден се биехме с него.
    - Как така?
    - Така. Той ме кълвеше и драскаше.
    - А ти?
    - Аз имах пръчка и щит. И воювах с него.
    - Как воюваше?!
    - Ами... Влизах при кокошките, а той, само като ме видеше... Хвърляше се да ме кълве и да ме драска.
    - Ха! Гледай го ти! А ти?
    - Аз се отбранявах с щита и го биех с пръчката.
    - Какъв щит имаше?
    - На баба - един капак от тенджера. Ама... Толкова голям!
    - Да, хубаво. И какво викаш-кълвеше те?
    - Да. Ама и аз го налагах!
    - И какво стана?
    - Нищо. Заклаха го.
    - Чакай, че нещо не разбирам... Като е бил такъв... Ще го заколят, какво да го правят?!
    - Не е така.
    - А как?
    - Ние си бяхме приятели. Бием се-бием, после му носих трошици. И той - от ръката ми кълвеше. И си приказвахме.
    - За какво си приказвахте?
    - За всичко. Като прочета някоя книга, първо на него му я разправях.
    - И петелът, какво правеше?
    - Нищо. Кукуригаше, когато му е харесало.
    - Наистина ли?
    - Да. Той ме разбираше.
    - А защо се биехте тогава?
    - Просто-така. Като приятели.
    - Баба ти каза, че те е одрасквал, понякога.
    - Е, и аз съм го скубал.
    - Защо?
    - Защото съм Оцеола. А Оцеола има корона от пера. От къде да ги взема? Имам бели пера от патките, но ми трябват и червени. И пуяка оскубах, неговите пера са като на паун.
    - Значи... Оцеола! Индианец си, значи?
    - Да. Вожд на племето.
    - А кои ти бяха племето?
    - Кокошките. Карах ги да воюват с патките.
    - А те?
    - Не искаха. Той, петелът, затова и се ядосваше-че ги гоня и бия.
    - И кокошките биеше?
    - Не. Те са моето племе. Само им се карах понякога, че са толкова страхливи.
    - Значи-страхливи бяха?
    - Да. Като ги карах да се бият с патките-не искат. Крият се в кокошарника. Предатели!
    - Хм... И какво стана после?
    - Нищо. Един ден, петелът ми се ядоса много... Не знам още защо, сигурно, че рових в полога и чупех яйцата...
    - А защо чупи яйцата?
    - Най-страшната индианска отрова, с която си мажат стрелите, се прави от яйце, малко кал, листа от дърво и листо от лоза. Смачкват се, после се маже стрелата. И толкова! Загива на място!
    - Наистина?!
    - Да. Сам открих тази отрова.
    - И какво стана с петела?
    - Нищо. Баба, като ме видя, такъв - издраскан, взе, че започна да плаче. А то-нищо няма-приятелски бой.
    - И какво?
    - Нищо. Намаза ме с ракия, ама знаеш ли, колко боли?! Ама аз не плаках. Стисках зъби. Вожд съм.
    - Да. И какво?
    - Нищо. После дядо се върна.
    - И?
    - Следобед, отидох да се извиня на петела...
    - И?
    - Нямаше го. Питах баба, тя нищо не каза. Помислих, че е отишъл по другите дворове, че бях лош с него.
    - Така. После, какво стана, моето момче?
    - Вечерта седнахме да вечеряме. Дядо си пи ракийката, баба донесе паниците. Имаше супа.
    - Хубаво. И?
    - Дядо, май беше почерпен... Каза, че петелът е вътре.
    - И ти?
    - Нищо. Стана ми лошо.
    Докторът си свали очилата. Изтри стъклата едно по едно. Дълго. Нищо не ми каза. Помня, че ме погали по бузата, постоя край прозореца.
    Какво ли гледаше там?



* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories