bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

На приказка ®

 

 

Светослав Иванов

 

  

    Топъл ден, зимата изглеждаше, че ще е мека.
    Седях на пейката пред блока, допушвах си цигарата да не я хвърлям. Говорихме си нещо с бабата от третия етаж, май се разправяхме за парното, че има хора, дето нито плащат, нито нищо. Аз си траех, защото и аз не съм плащал от повече от година. Гледах да смукна набързо фаса, че да се прибирам. Не ми се говори с тия клюкарки. Каквото и да им кажеш, после ще те разнасят из махалата.
    - Аз съм сигурна, че Тиньо от 8 етаж си направи ремонт. Той, нали е водопроводчик-пуснал е тръби от парното, като подово отопление. Иначе, за пред хората-радиаторите му са изключени...
    - Ха! Ти виждала ли си го това?
    - Не, ама ми казаха. Такива са всичките, затова и сметките са ни високи...
    - Остави ги хората. Всеки си знае.
    - Знае се, ама като дойдат сметките, плаче ми се направо.
    - Така е, баба Дано... Труден стана живота!
    - Труден, я! От мошениците стана труден. Не се накрадоха, не се наядоха.
    Тогава го видях. Клатеше се по пътечката, явно беше пил много. Не го познавам, и името му не знам, виждал съм го из входа. Поздравяваме се и толкова. Май живее по горните етажи, засичали сме се в асансьора, той продължава след мен.
    Така е... От години живеем в този блок, но почти никого не познавам.
    - "Здравей! - " Здрасти!"
    Няма от кого сол да поискаш.
    - Я го виж, нашия... Добре се е докарал, още преди обяд...
    - Хм... Почерпен е, да.
    - Почерпен!... Той не се е спрял, да го чумата тръшне.
    - Е, човещина, баба Дано. Може празник да има.
    - Празник!... Сега ще пердаши майка си пак.
    - Майка си?... Той, на кого беше син?
    - На леля ти Ружа от 7 етаж, в гарсониерата по средата.
    - Аха.
    И нея не я знам. По физиономия-сигурно, но не се сещам. Блокът е на 9 етажа, с 6 входа. По три апартамента на етаж. Сутрин излизам, вечер се връщам. Събота и неделя-из къщи, най-много до магазина да ида. От къде да ги знам? Те, бабите друга работа нямат. Поздравявам, спирам за по цигара на приказка-толкова.
    - Като куче я бие... В къщи идва, горката, че с идиот можеш ли се оправи?
    - Не думай!
    - Знам я... Сърцето ми плаче, що мъка е прекарала тя...
    Млъкна.
    Усетих я, че и се иска да ми разкаже, но не смее така. И на мен ми стана интересно.
    - Че тя, добра жена ми изглежда. Уважаваме се с нея, поздравяваме се...
    Не се и сещам, дори. Но, какво да и кажа?
    - Тя е културна. Бивша учителка, да знаеш. Работила дълги години по турските краища, за пари, та и май-да се пенсионира по-рано. Ти си млад, не помниш, ама навремето имаше такива неща.
    - Знам, знам... Учителите ходеха по Странджа Сакар, по Търговищко...
    - А така! Та и тя. Чакай, да мине този нескопосник-ще ти кажа.
    Изглеждаше наистина зле. Сигурно беше падал някъде, якето му имаше кал по ръкавите. Очите му блестяха.
    - Добър ден, бе момче! От рано си я подкарал...
    Нищо не каза. Политна, спря се и ни изгледа зло.
    - Добър ден, комши!
    Опитах се да звуча бодро. Или-небрежно, не знам. Да, виждал съм го пийнал и друг път. Всякакви хора... Никого не упреквам, всеки си знае. А и, какво ме интересува?
   - Майка ти, горката... Сутринта отиде хляб да ти вземе... А ти?
    Нищо не каза пак. Махна с ръка и бавно се скри във входа. Проследихме го с поглед.
    Вратата се тръшна след него.
    Дано се качи в асансьора.
    И без да повръща.
    - Видя ли го?... Мълчи като пукал, две думи не може да каже.
    - Почерпен е. Остави го, такива са.
    - Такива!... Такива - удави ги в реката, да не мъчат и другите.
    - Ти пък, сега!
    - Леля ти Ружа е от Габровско, някъде... Жени се за военен, мъжът и той не беше прост човек, разправят-полковник бил, командир... Знам ли го, той си отиде рано, лека му пръст .
    - Умрял ли е?
    - Ооо!.. От много години. Като строиха блока... Някъде беше 1968 година, тогава го знам . Джип го докарваше вечер и сутрин го вземаше. Големец!
    - От какво се спомина?
    - Тя, тяхната... Дълга и широка. Но, Господ-има!
    - Хм... Полковник, викаш?
    - Началник!... Голям! Ама, и той бял ден не видя.
    - И какво стана?
    - То не е за приказване, знаеш... Ама какво да ти кажа-съдба!
    - Съдба?
    - И орис.
    Запалих още една цигара. За къде ли да бързам? На това му викат "социални контакти". Глупости. Имам време за губене. В събота, човек не знае какви да ги върши. Цяла седмица чакаме почивка, а после... После започват разправии из къщи, всеки си изкарва нервите в почивния ден. По телевизора нищо не дават. Има още час до обяд, ще хапна, после ще дремя. Нека разправя.
    - Не го знам. Знаеш, ние преди години дойдохме.
    - Знам, знам... Тука, ей тая поляна, дето я виждаш-това бяха наши места. Къщи си имахме. После ни отчуждиха, дадоха ни тези панели, дето да се чудим как един пирон да забодем... То и леля ти Ружа дойдоха по-късно. Тях ги настаниха покрай мъжа и. Нали ти, разправям-големец беше.
    - Големец, а?... И какво стана с него?
    - Какво да ти кажа?... Големец, всякакъв, ама прост човек беше. Страх от Господа нямаше.
    - Я?!
    - Аз съм на 74 години. Страх от никого нямам, и от властта... Та, затова ти казвам така - простак си беше, така и си отиде...
    - И защо, бабо Дано?
    - Защо ли?... Аз от него-лошо не съм видяла. Ама, грях е от Бога.
    - Я кажи.
    - Като дойдоха тук, тя беше бременна. Роди, има-няма, няколко дена. Още ремонти правиха. Радост, радост... Полковника даже с бонбони почерпи-от етаж на етаж. И ние се радваме-първо бебе в блока, какво да правиш-хора сме.
    - И?
    - Тя не е за разправяне, ама стана на приказка. Детенцето, минаха години-видя се, че нещо му има. С акъла, нали ме разбираш?... Проходи едвам, ама - лигите му текат на горкото, замята главата назад... Ей, с комшийките сме плакали тука!
    - Ха! Че къде е сега?
    - Няма го. Една вечер Ружа ми звънка, отварям вратата-тя плаче! "Какво стана, ма Ружо!?" Мълчи. Айде, посрещнах я, кафе и направих... То, от тогава се имаме.
    - И какво?
    - Какво... Полковникът казал - да се маха от къщи. Сиреч-да го дадат в дом за такива деца-ненормални. Пепел му на езика, обесник с обесник!
    - Верно ли?
    - Верно, я! И тя, горката-какво да направи?... Махнаха го.
    - Как го махнаха?
    - Пратиха го в лудница, знам ли къде... Ружа плака, плака, пък после си отимаха второ... Ей, този нещастник!
    - Този ли, бе?!
    - Да, този пияница.
    - И какво стана?
    - Бял ден не видяха. Мъжът и, командира, де... Ти си млад, не помниш. Имаше преди години пожар в една казарма. Та, там бил и мъжа и... Изгорял жив, като дявол.
    - Изгорял?!
    - Изгоря. На погребението и аз ходих. И плаках, дано ми прости Господ!
    - Не приказвай така... Лека му пръст!
    - Лека да му е... Ама, ти дете в лудница да изпратиш... Какъв грях е, а?!
    - ... Не съди хората, бабо Дано! Всеки си знае, сигурно не му е било леко.
    - Не е така. Леля ти Ружа ми е разправяла. Вика: " - В службата се е бил излагал, ще кажат хората-полковник, пък ненормално дете е извъдил". И днеска така, утре, накрая и скръцнал със зъби и го натирили като куче, горкото...
    - И какво стана с детето?
    - Умряло. Разправят - от глад. Като дойде демокрацията, в тия лудници не им давали нищо. И то-вехнело-вехнело, та накрая по милост, Господ си го прибрало.
    - Хорски приказки са това... Не ги слушай. А полковника, викаш-жив изгорял?
    - Изгоря. Изгори и на Ружа душата.
    - Ц-ц-ц... Не знаех тия работи, бабо Дано.
    - То, не и е за казване. Едно трябва да знаеш-справедливост има, не само пред Страшния съд, а и сега... Всеки ден, Господ ни гледа. И съди!
    - А, стига!... Гледай, какви работи! И какво стана?
    - Какво стана? Не виждаш ли?! Тоя порасна, стана идиот и половина. Сега ще се качи и ще и смъкне кожата... Горката!
    - Ама, бие ли я?
    - Бие, какво да ти кажа?!... Не си ли ги чувал-вие, като куче направо.
    Не съм чул. Вечер заспивам, сутрин се будя. Плащам за асансьор, за тока на входа. И на Общо събрание, май не съм ходил. Уж живеем заедно, а ти гледай-под един покрив, какво ли още се случва?
    - И защо бие?
    - Той не е виновен. Като направиш грях-плащаш. Ей, тъй, ще му отиде живота-да страда за чуждите грешки.
    - Че ти-оправдаваш ли го?
    - Не го оправдавам, дано бял ден да не види... Ама, приказвали сме, като е трезвен е много разбран... Все ненормални деца виждал, не знам... Ще се побърка някой ден, така и остана-ни женен, ни-никакъв...
    - То... Жененето е друга работа. Ама, дето викаш, че бие...
    - Това е възмездие. И дядо ти да е бил идиот, внуците ще му берат вересиите...
    - Мъдра си, бабо!
    - Мъдра съм аз... Ако бях мъдра, и аз като тия мошеници, нямаше да плащам за парно.
   



* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories