bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Чичо Мичо®

 

 

Joe, Let Me PlayСветослав Иванов

 

    ВСЕ ОЩЕ ИМА и обущари из София.
    Има ги и още онези техни работилнички- с миризма на лепило, стари обувки и залепени изрезки от вестници със стари футболни отбори.
    При чичо Мичо, на пожълтялата и опушена стена има и една още по-пожълтяла снимка на Сталин.
    Сталин гледаше сърдито над мустачките си клиентите. И мен.
    Чичо Мичо е кварталният обущар.Поне друг не знам наоколо. Ходя при него да си кърпя обувките от време на време...Веднъж му занесох и моето ожулено яке,от изкуствена кожа, от ония-простите и евтините, дето ги продават по пазарите.На ръкава се беше разпрало, кой знае къде съм го бил закачил, но иначе още си става за носене.И до сега си нося, да е жив и здрав майстора! Чичо Мичо го поогледа тогава, поклати глава, подръпна от цигарата си.
    - Беднотия, а господине?
    - Ами...Беднотия!
    - Майка му стара!
    - Ще стане ли, майсторе?!
    - Ще стане, как няма да стане !...Ще го позашия тук-там, ще му сложа дебели конци, да носи още...Ще стане, как няма да стане- ти знаеш ли тука какви неща са ми носили...
    - Златни ти ръце, майсторе!...Колко ще ми струва това...удоволствие?
    - То ако беше за удоволствие...Ама не е! Ще се разберем, няма да се плашиш...От беднотия щом е, няма какво да говорим...
    Такива неща.
    Разбрахме се...Какво се разбрахме-нищо, дадох му 3 лева, чичо Мичо и толкова не искаше, мусеше се, мусеше, пуфка с цигарата си, накрая махна с ръка:
    - А бе, от такива като теб ли пари да вземам...Хайде, грях ми на душата!
    Какви са тия..."такива като мен..."- не знам.
    Малко срамно ми стана, помня, че като си тръгнах тогава с якето, криво ми беше.
    Но си казах, че има още и добри хора, пък и си е прав човека- то ако бях много стока, нямаше от 10 години с едно яке да ходя.
    Че и сега...
    Като завалят дъждовете и окапят листата, сърцето ми се свива направо. Парното - едно,аз парно не пускам, ама нали пак трябва да обличам това- кърпеното яке. Обувките ми и те- ето я едната- зинала като ламя отдолу. То и другата същата- конците и се разръфали, разперили се насам-натам. И тя толкова ще изкара. Ама не знам...Ако дам и двете обувки е едно, а ако е само едната-друго. Знам ли...То не е проблем да дам и двете обувки- да я позакърпи едната, да и сложи един нов шев ако трябва на другата...
    Това им трябва, ама...
    Кое да платиш първо, че и до пенсията има още 9 дни.
    Ток ли, вода ли,нали трябва и с нещо все пак да се храня ...?
    То и с една заплата- за никъде.
    А аз и заплата не вземам.
    Чичо Мичо е човек, ама и той пари иска.
    И той душа храни.
    Сигурно и семейство гледа, и за тях- едно-друго, край няма...
    Да бяха много пари...да се пазари човек!
    Или да го излъжа нещо...откраднаха ми, значи, парите.
    Или-забравих си портмонето...
    Глупости!
    Какво като съм го забравил?.. Ще каже човека- "Иди си го вземи, аз ще те чакам!".
    Срамотии!
    Или- да ходя с летните ми обувки.
    Летни-летни...
    Поне са здрави отдолу. Токовете им поизтъркани, и отпред...фасонът им се поизкривил, ама са здрави.
    Здрави, здрави...ама като завали сняг?
    Аз не ходя никъде, ама все пак...За един хляб да отидеш, не става по чорапи да газиш. То има едно...ама и то- голямата работа! Като придърпам по-надолу панталона, не се вижда, че си с летни обувки. И снегът не влиза в обувката, правил съм го и това- не че не съм го правил...
    Беден човек-жив дявол!
    Аз и тази зима ще го правя...поне докато не е много студено, пък и ако не падне много-много сняг-мога и цялата зима така да изкарам.
    Минала зима-така беше.
    Студено, ама нямаше сняг.
    И тези-зимните обувки, не съм ги и обувал почти.
    Веднъж-два.
    И после-последния път, като се разпра подметката- изчистих ги, подсуших ги, и си ги прибрах в кутията. После...после си ходих с летните. То къде ли съм ходил, ама нали се налага- на прегледи, за пенсия, да платя ток и едно-друго...
    И друго измислих. За да не ми мръзнат краката- обвивам ги първо във вестник, натъпча вестника да не се вижда отгоре, придърпам панталона надолу...
    И - пей сърце!
    Ама тази зима...не знам как ще се кара...
    Тия номера, моите сега няма да минат!
    То така става в живота- бягаш от проблемите, криеш се, гушиш се като плъх под земята, ама...все идва един ден, дето вече няма мърдане никъде.
    Аз съм пенсиониран по болест.
    С нервите нещо не съм много в ред.
    Не че ...нещо такова, ама понякога ми причернява пред очите...припадам.
    "Епи симптоматика"
    Уж не съм епилептик, ама понякога така ми се случва.
    И от там...Без работа, тук почна, там почна...Като се случи веднъж, и направо ме гонят. Трудоустроиха ме, категории, тичане, ЦТЕЛК, какво ли не...
    Сега ми дават пенсия по болест, ама това пари ли са...Не ми се говори, че ми се насълзяват очите.
    Мама и татко си отидоха...станаха вече три години, седем месеца и два дена.
    Броя ги, всеки ден съм го броил...ама няма връщане, то отиде ли си човек-свършва се всичко...
    Поне един покрив над главата ми оставиха.
    Иначе- съвсем пък не знам какво щях да направя. Какво щях да направя ли ?
    Въжето- и толкова!
    Но стига за това.
    Та казах- работа няма!...
    То за здравите няма, камо ли такива...ненормални да вземат.Ако бях сляп или глух- те поне имат разни съюзи, кооперации някакви, чувал съм, че им намирали работа.
    А бе-незнам!
    И те като мен- като псета!
    Един съсед, видях ме се пред входа, та той ми разправя- "Дръж се, вика, като влезем в ЕС, ония- европейците ще ни накарат да намерим работни места за инвалиди...Те, вика, много се грижат за тях..."
    Какви работни места ще ми намират европейците, кой ще е тоя европеец, дето ще ми зашие обувките- не знам!
    Ама..щом ще е Европейски съюз, и с него ще се съюзим, иска ли питане!
    А на тоя- комшията, викам : " На кой му е зор, бе ?...На Соломон Паси ли ще му дойде на акъл, че да седне да мисли за мене?!..."
    Приказват си хората.
    Туй било, онова -било!
    Няма приказки тука!
    Или имаш обувки, или нямаш обувки.
    А обувки ми трябват.
    Значи, не смея даже да го помисля, дето викат хората- "Да не чуе дявола, значи!"
    Ама...
    Казаха ми за една работа...
    Има и добри хора, аз със хора не се виждам много, че те ме отбягват, ама си знам.
    И една баба, гледала ме един ден, как съм купувал половин хляб в магазина, подпитала тоя- оня. И както става в приказките, то лошото и доброто-сами идват, та един ден, звъни се на вратата, викам- "това ще е сметка за асансьор и чистачка...", а то- същата тази женичка, една такава-сбръчкана, стара, ама иначе- с червило на устните.
    Та -" добър ден-добър ден!".
    Това било, онова било, значи-дъщеря и имала магазин на пазара, работа, бизнес- от сутрин до тъмно. И нямала време за нищо. Пък, не щеш ли- имала и домашен любимец. Едно куче, каза му и породата, ама не запомних какво. А бабата я болели краката,артрит, ревматизъм, не можела да го разхожда сутрин и вечер.
    "Така ли ?!"
    "Ами- аз съм на среща!"
    Говорихме, разбрахме се, бабата ме заведе при стопанката значи- направо в магазина ме заведе...мен ме представи, както е прилично, здрависахме се, бизнесменката и кафе ми предложи. Аз кафе не пия, че нали...с нервите, ама седнахме, почерпи ме чай, говорихме, все едно на среща, такова...
    Все едно-бизнес правим!
    И се разбрахме.
    Сутрин- отивам в 7 и 30, извеждам кучето на разходка, връщам го в 8.
    После- вечерта- от 18 часа, до 18 и 30.
    Ако онази госпожа...бабата де, ми поръча нещо да купя- отивам. И боклука изхвърлям.
    Кратко и ясно.
    Доверие значи!- хората ме пускат в къщата си, дават ми пари да пазарувам, боклука изхвърлям...И я гледам, значи тази -бизнесменката, и ме свива една буца в гърлото, и ми става едно усилно...И само си виках- "Да не взема да припадна сега, че и от тук ще ме изгонят!"
    Ама всичко си мина по мед и масло.
    Прибрал съм се значи, ей така- седя на леглото и чак ми се плаче от радост.
    20 лева на месец, ама- 20 !
    Кой ти ги дава!
    И пенсийката като туриш от горе, и като си налегна малко парцалите да не харча
    много за излишни неща...може и обувки да си купя.
    И други неща. То човек като има пари- лесно им намира местото!
    Та в това е проблема сега!
    То след хубавото идва и лошото...то, хората казват обратното, ама аз така си го знам.
    Работа-работа!-хубаво.
    Ама за да ходя с кучето по градинките, че и сутрин и вечер, нали ми трябват здрави обувки. И до магазин да отида, и боклук да изхвърля- все ми трябват...
    То какво-здрави обувки, поне една подметка им трябва.
    Хайде -сега още е сухо, ама го дават студена вълна да нахлува от Европа, то така става- май всичко лошо все от там ни пристига!
    Ама за Европа има кой да му мисли !
    И Царя, и оная- Меглена Кунева- те за какво са ?!
    Сега е важното не какво мисли Соломон Паси, а чичо Мичо-обущаря!- той какво ще ми каже.
    Ако дам едната обувка сега...а после- и другата ?
    Може и по-евтино да мина, знам ли...
    Мога и друго да му кажа.
    Ей така-честно- като човек...
    Така и така, намерих си работа, като ми платят заплата-веднага ще ти дам за обувката. И ако е разбран- ще ми влезе в положението, все пак-хора сме! И ако иска- и разписка ще му подпиша. А аз ще му платя. Човек до сега не съм лъгал, камо ли чичо Мичо да лъжа!
    Така ще направя!
    Няма срамно в това...какво толкова!
    Всеки изпада в нужда.
    И всеки ден не си прилича с другия.
    Днеска- едно куче, като ме оценят хората, може и утре- още някой друг да пристигне. Две кучета- 40 лева.
    А три ?!...
    Така ще му кажа, ще се поизкашлям за важност, и направо- " Ама чичо Мичо- ще се оправим по-нататък с тебе, че сега съм нещо..."
    Нищо няма да посмея да кажа.
    Нали се познавам.
    Ще има да се червя и потя, може и лошо да ми стане...Само това ми остава! Тъкмо потръгнаха нещата, ако сега се проваля, тая зима не знам как ще изкарам.
    ...Обух си летните обувки. Придърпах панталона надолу, да не ме духа вятъра. Намерих и едно чисто пликче, поогледох пак обувката, зейнала зло в лицето ми. И другата понагледах, подръпнах малко конците и, после я оставих обратно.
    Едно по едно.
    В живота не може така- наведнъж всичко да имаш.
    Наистина зимата идва.
    Навън вятърът ме блъсна, захапа ме като зло куче.
    Преметнах торбичката с обувката през ръкава си и скрих дланите в джобовете да не мръзнат.И яката си вдигнах, не че това яке ще ме стопли, ама поне да не ми духа във врата. Че и здравето ми е такова. Малко да ме духне вятъра, и започвам да кашлям. А лекарствата-скъпи, ама остави лекарствата, аз лекарства отдавна няма с какво да купувам, ама сега ако легна болен, ще ме чакат ден- два...
    И толкова!
    Ще си намерят някой друг да разхожда кучето и да изхвърля боклука.
    Затова- набързо, няма да се заглеждам нито по витрини, нито по магазини.
    От тука-направо, по оная-калната пътека ще мина за по-напряко.
    Отивам при чичо Мичо, на колене ще му падна, ако трябва...
    Той е свестен човек, вече такива работилнички и такива обущари, май няма.
    Ще ме пожали...все нещо добро ще се случи.

 


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories