bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

МЕТРОСТАНЦИЯ

"КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ"®

 

Underground

Светослав Иванов

 

     

    ВЛЯЗОХ В МЕТРОТО с облекчение. Дъждът се беше усилил, сиво, кално и студено. София, по това време става още по - грозна. И хората сякаш стават по - грозни - свиват се в яките си и сякаш озлобяват.
    Не трябваше да излизам. И без това нищо кой знае какво не купих. Навсякъде едно и също. Парите, дето ще ги дадеш за път не покриват нищо. Картофите били по - евтини с 10 стотинки, а като дадеш 1 лев за метро, къде излиза сметката? Няма сметка в нищо. Губи - време, само измръзнах. За пет кила картофи и 2 кила банани. Някой беше казал, че на пазара “Димитър Петков” било най - евтино. И повече стока имало. Нищо няма. Парцали и китайски часовници. И рибата не беше хубава - замразена, а като я размразиш и мирише. Замръзнаха ми ръцете. И картофите тежат.
   А бананите май са малко зелени. Все едно, свършило вече. В метростанцията нямаше много хора. Само баби и пенсионери. И те като мен мъкнат торбите.
   Ще прокопсат.
   Те поне пътуват без пари, по цял ден обикалят пазарите.
   Какво да правят друго? Запълват си времето. После се събират и си разправят къде било най - евтино и каква скъпотия е навсякъде.
   Но поне тука е топло. Влакчето току що беше заминало, ще трябва да чакам. Така е, сутрин са редовни, да ходят животните на работа, а после ги разреждат. И трябва да чакаш. 10 - 15 минути, знам ли. Нищо, все едно. Бърза работа нямам.
   Безработен съм. И аз като пенсионерите си запълвам времето.
   Времето било пари. Вятър! Времето е нищо, поне за такива като мен. Измисляш си занимания, обикаляш по пазарите - хем да спестиш някоя стотинка, хем денят си минава. Свободно време. В свободното време си свободен да правиш каквото искаш. И се оказва, че няма какво да правиш. Разликата между “свободно” и “заето” време е само в парите.
   В “заетото” време ходиш на работа, денят пак си минава, но за това получаваш банкнота. С нея отиваш и си купуваш ракия и сирене. Денят си отива, следва още един. Пак левчета, пак ракия и сирене. Някой си купуват и кола на старо. Някои нова кола, строят си и къща в полите на Витоша. Някой, като мен, ходят до пазара “Димитър Петков” за евтини картофи и снопче банани за децата.
   Който, каквото си може.
   Но важното е, че при всички случаи денят си минава. А уж, животът бил най - ценен. А гледай ги всички: всеки се щура, всеки се занимава с нещо, само и само да си запълни времето, да избяга от свободното време, да оползотвори живота си - онзи, единствения.
   Най - ценния, най - милия.
   И палат да построиш, и картофи без пари да намериш - времето си минава, остаряваш като тия наоколо, изкривяваш се над бастуна си, надвесен над торбите със зеле…
   И умираш накрая.
   Живял си, за да си запълниш времето с нещо. Уж, да живееш, да имаш спокойствие и щастливо да си използваш свободното време. Свободно…заето...
   Накрая една санитарка те позамива и те предава на близките като вещ. Близките те предават на гробарите.
   Циганите те псуват, че много тежиш, спускат те в изкаляната дупка и те засипват с пръст.
   И толкова.
   Ето ти нова кола, ето ти евтини картофи.
   Ама че глупости! Ама че мисли!... Ще взема да се разболея от този дъжд. Нищо, тука поне тука е топло. После ще видим, ще се свивам като куче под дъжда. Ще замъкна торбите в къщи, ще трия главата си с пешкир и ще ругая и света и живота.
   Децата ще ядат банани по 90 стотинки килото. Като няма ябълки, ще ядат банани. Има турски ябълки, ама те са по - скъпи.
   Какво става, не знам.
   По пазара само ряпата е българска.
   И тиквите.
   И беднотията.
   Седнах на пейката, ще трябва да чакам. Оставих торбите на земята полека, сега остана да се попилеят картофите. Червени картофи, самоковски. Вятър!
   Лъжат, всичките лъжат. Продават боклуци, торят ги с нитрати, кой знае още какви отрови им слагат. Да изкарат реколта, печалба, тарикати такива! Висят по пазара – озлобени животни, зъзнат под дъжда, мръзнат, пият ракия и човъркат в кантара да те измамят в грамажа... Ако искаш, никой не те кара насила. И старци, и баби, пенсионери, безработни, нещастни - пъплят като насекоми край тях, ровят в стоката, пипат, опипват, пазарят се, хитруват…Ето ги - задъхани, мокри, мъкнат торбите с праз и с ряпа…Стига! Какво да правят друго? А аз? Нали и аз правя същото. И всички това правят.А животът минава, изтича, изтича...
   Не го видях от къде се появи. Тръсна се на пейката до мен, личеше, че е много пиян. Замириса на ракия и цигари, на евтин тютюн и на мръсно. Подръпнах торбите към мене. Да се напиеш, ама чак пък преди обяд… От сутринта е започнал, няма начин. Или не е спирал въобще.
   Пияният ме огледа, после погледна в торбите.
   - Банани, а?
   Не ми се говори с такива. Ама какво да ги правиш.
   - Аха...
   - Като няма хляб, ще ядеме пасти... Знаеш ли го това ?!
   Кимнах и си обърнах главата. Загледах се в рекламите по стените и хората наоколо. Една баба ме изгледа многозначително и заклати с укор глава. Да не би аз да съм се напил от сутринта, хубава работа! Поисках де се изместя някъде другаде, ама се отказах. Нищо, влакчето сега ще пристигне.
   - Пасти, ама и пасти няма - продължи оня - На нищо ни направиха, разбираш ли… Направо, на нищо!
   Не му отговорих. Пропаднал народ. От мъка ли пие, или така - деградира, не знам. Няма още 12 часа, сега ще поспи, а вечерта пак ще започне.
   - Ти, извинявай... Аз се почерпих, такова, ама няма проблем… Нали няма проблем, кажи ми!...
   Гледаше ме настойчиво.Трябваше нещо да кажа.
   - Няма проблем, как ще има проблем!...На всеки се случва. Кротувай сега, ей сега влакът ще дойде…Ще се оправиш…
   - А така!... Няма проблеми, всичко е точно!
   Пияният бръкна в палтото си, и извади пакет с цигари. Видях, че пръстите му бяха дълги и слаби, целите жълти. Извади цигара и зарови отново из джобовете.
    - Не се пуши тука, недей да я палиш, че ще дойде полицаят...
   Пияният ме изгледа.
    - Ще дойде… Мани ги тия…фашисти такива!
    - Кротувай сега!...Нали се разбрахме?!
   Той поспря и се позамисли. Чак сега забелязах, че един полицай се беше приближил и от няколко крачки ни оглеждаше. Хубава работа, ще ме вземе, че и аз съм с него… Наведох се, придърпах торбите към мене и се отдръпнах леко встрани.
    - Няма проблеми!... Щом не се пуши, няма да пушим!... Да не се тровят дечицата… Лицето му се изкриви, показаха се редки, жълти зъби и той се засмя - А, какво ще кажеш, а?... Да не се тровят дечицата, ха, ха… Майната им на дечицата…разбираш ли!... Няма дечица, само идиоти порастват…
   - Трай сега, че виж полицаят… Да не се излагаме сега, трай си…
   Пияният се озърна, като поклащаше глава. Видя полицаят, захили се пак и подсвирна:
   - Здраве желаем!... Ела тука да ти кажа едно нещо!
   Полицаят не помръдна. Беше голям, дебел, с ниско подстригана, почти гола глава. Поклащаше се бавно, от крак на крак и ни гледаше с презрение.
   - Ела бе, ела да ти кажа едно стихотворение…Ти стихотворения знаеш ли, а ?...Четеш ли стихотворения, питам?!... А?...
   Ще стане беля. Аз нямам нищо общо, ама не ми се разправя. Бутнах пияницата с лакът.
   - Айде сега, стегни се !...Не се излагай такъв…Нали се разбрахме!
   - Виж какво, мой човек!... С мен няма проблеми. Няма ни-икакви проблеми! - пияният подхлъцна - А стихотворението ще го кажа!... Нали разправяте…такова…, че има свобода на словото… А стихотворението е свобода. Свобода на духа и на словото…разбираш ли?!
   Полицаят не помръдваше. Бабите се бяха обърнали всички към нас, побутваха се и си шепнеха нещо.
   - Слушай сега!… Ей, ти чуваш ли, бе?!... Стихотворението се казва…все едно… Не съм го писал аз. Никола Фурнаджиев го е писал… Ти, господин милиционер…ти знаеш ли кой е Н-И-К-О-Л-А Ф-У-Р-Н-А-Д-Ж-И-Е-В, а?... Не Никола Вапцаров…аз и него го знам, а Никола Фурнаджиев, а?... Знаеш ли? ... Нищо не знаеш!... Разбира ти тиквата проста!
   Пияният се огледа и се изправи. Гласът му оттекна - силен и дрезгав:

   Омръзнаха ми твойте пусти думи,
   омръзнал си ми много,дядо попе,
   
в гърдите пари като смърт куршума
   и гният по хармана мойте снопи

   В метростанцията настана мъртва тишина. Всички се бяха обърнали към нас, гледаха с присмех и отвращение.

    Преминаха на кървави кобили
   другарите ми в страшни преизподни
   и мрат в селата, в студ и без закрила,
   разлюбени чадата ти господни.

    Ракията е бяла като гибел
   но виждаш ли вън месеца огромен,
   той спомня туй, което вчера имах
   и туй, което днес е кървав спомен.


   Пияният се развълнува, гласът му се разтрепери от вълнение. Изтри устата си с длан, помълча за миг и с усилие продължи.


   Омръзнаха ми тези пусти думи,
   омръзнал си ми много, дядо попе,
   гори, гори, гори ей тук курщума
   и вятърът развява мойте снопи.


    Тишина. Тягостна, тежка. Пияният огледа навалицата, изтри пак устата си и се изплю на земята.
    - Това е Никола Фурнаджиев...поета... Не ме гледайте така... Говеда такива !... Фашисти такива!...Ф-А-Ш-И-С-Т-И!!!- процеди през зъби той, като натъртваше на всяка буква.
   Полицаят се приближи бавно, като потупваше с длан по крака си. Поспря се на крачка - две, огледа пияният презрително. Смазващо.
   - Шшшшш-шт!...Да не се разправяме сега.
   Пияният издигна глава, за да може да го огледа хубаво, после пак се изплю с отвращение на пода. Погледът му беше станал див и злобен.
   - Не ми шъткай, не ми шъткай такъв!... Че както ми е писнало на кура...
   Полицаят продължи да го гледа с презрение. Протегна бавно ръка, бутна го с крайчеца на пръстите и пияният се свлече на пейката.
   - Какво ще направиш, а?... И на мен ми е писнало, ти да не мислиш... Айде мирувай, да не се разправяме с тебе.
   Пияният не помръдна. Очите му угаснаха отведнъж, наведе глава. Махна с ръка:
   - Няма проблеми, значи... С мене няма проблеми!
   Полицаят го разглеждаше отвисоко.
   От тунела първо блеснаха фаровете на влака, после се чу и грохота.
   - А така! Не искам да се разправям с тебе сега… Ето ти влака, качвай се и бегай, да не стане по-лошо.
   Пияният хвана главата си с длани, изглеждаше жалък.
   - Няма проблеми... Аз такова... Аз си отивам, няма да преча.
   - Айде бегай, да не се разправяме - и бавно, с достойноство, като стъпваше тежко и местеше голямото си тяло, полицаят се отдалечи. Влакът нахлу със свистене в станцията, хората се засуетиха, размърдаха се, скупчиха се на перона. И аз се забързах. Взех торбата с картофите... бананите... Дано навън дъждът да е спрял... Ама че много народ, къде ходят пък тия...
   Когато вратите се затвориха с трясък, се сетих да погледна за пияния. Още седеше на пейката, сам, свит, стиснал здраво главата си с пожълтелите си пръсти.


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories