bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Да свириш джаз®

 

 

Светослав Иванов

 

 

    - ВИДЯ ЛИ конкурса за къс разказ?
    - Видях го.
    - Ще се пробваш ли?
    - Не, той е за автори, до 40 години.
    - Така ли?! Това не съм го видял... Ама, че тъпо!
    - Да, тъпо. След 40 години-какво става?
    - Предполага се, че вече си велик и нямаш нужда от конкурси.
    - Е, аз не съм велик! Ти ще участваш ли?
    - Ще опитам. Ще им изпратя "Кравата", нали се сещаш?
    - Да, знам го... Дето, накрая се разделят, нали?
    - Да. Какво ще кажеш?
    - Опитай, защо не? Само с един разказ ли?
    - За това исках да се видим... Не, ще изпратя три, но не знам какво да подбера.
    - Носиш ли ги?
    - В мен са.
    - Добре, ще го измислим.
    - Наздраве!
    - Наздраве! Добре сме се видели.
    Поканих го вкъщи, навън е вече студено, не става да се пие по градинките. А по кръчмите е скъпо. От няколко месеца съм без работа, нямам пари и за цигари. Камо ли, за кръчми! Не се бяхме виждали от доста време, видя ми се изморен и повяхнал. С Жоро се познаваме от много години, пише разкази. Беше опитал да започне и роман, но нещо не се получи, а и не съм го и питал. Всеки си знае. Появи се някаква обява за Конкурс за къс разказ - до 4 машинописни страници, аз и да можех, нямаше да участвам. Разказите ми са по 5-10 страници, щяха да ме отрежат само заради това. Освен другото- аз съм на 46 години. А могат да участват автори до 40 години. Глупости!
    Ще броя редовете, ще си гледам ЕГН-то. Ама, то е така... Каката, която е определена да спечели конкурса има едно разказче, изписано на три страници. И е на 24 години. Поне да бяха посочили и гръдната и обиколка...
    - Как я караш, иначе?
    - Никак. Няма работа... Мизерствам.
    - Къде търсиш?
    - Къде?!... По интернет, по вестници. От никъде-нищо.
    - Ходиш ли по интервюта?
    - Ходя.
    - И?
    - Само пари за билети харча.
    - Това не го проумявам. Имаш стаж, имаш опит... Всичко си имаш.
    - Не съм човек на никой, за това иде реч.
    - Мръсници!
    - Да, мръсници!
    - Държавна работа няма ли? По разни общини, агенции, не знам още какво...
    - Има обяви. Ходя по конкурси.
    - И какво става?
    - Нищо. На писмения изпит изкарвам 5-6, на събеседването - 2-ка!
    - Е как така?
    - Така. Писмената ти работа, теста или каквото е там, остава, а на събеседването те отрязват. Защото не остава нищо.
    - Нали се води протокол?
    - Кой го води? Те си го водят...
    - Ужас!
    - Не е за разправяне.
    - Наздраве!... Гадна работа.
    - Много гадна!

   Жоро има магазинче. Зарежда от борсите, после си слага 50% надценка. И се гордее с това, защото не бил скубач. Другите слагали 100%. Не знам, не разбирам тези неща.
    Не знам и до колко ми съчувства. "Ситият на гладния не вярва". И разни подобни мъдрости. Които са верни. Как да разкажеш на някой, че вчера съм изровил къщата да намеря 27 стотинки. Не ми стигаха за цигари. Много пуша. А е скъпо...
    Отпих от водката. Не бях пил отдавна.
    - Все ще изкочи от някъде нещо
    - Ще!... И какво ще е това "нещо"? От трън, та на глог! Навсякъде е едно и също.
    - Дръж се! Няма да се отчайваш. Гадно е, ама и на нашата улица ще изгрее някой ден слънце...

    "Нашата улица!" Имаш на хабер друже, на моята улица, какви псета се скитат...
    - Ще чакаме, какво ни остава?
    - Пишеш ли?
    - Пиша.
    - Не съм те чел по форумите напоследък... Къде публикуваш?
    - Никъде. Не ходя по сайтовете.
    - А, трябва... Знаеш, говорили сме.
    - Знам. Но ми е тъпо там. Всичките са едни и същи.
    - Има и таланти. Има и драскачи.
    - Има, да. Но повечето са лицемери. "Аз на тебе, ти-на мене!"
    - В смисъл?
    - Аз ти ръкопляскам, после и ти ми ръкопляскаш.
    - Е, не е точно така. Остави ги пубертетните, това са техни номера.
    - Всички са такива. Кръгове, кръгчета, пишат глупости и се възхищават един на друг.
    - Дори и така да е, има млади, които пишат страхотно.
    - Да, има. Но и те се покваряват от тези сайтове.
    - Не си прав! Ти на светец ли ще се правиш?
    - Не се правя на никакъв. Знаеш, че съм имал много фенове.
    - Имаш ги и сега.
    - Не ми трябват. От тях няма какво да науча.
    - А какво искаш да научиш?...Пишеш добре.
    - Именно - "пиша". Не създавам изкуство.
    - Оф, пак с твоите истории! Никога не се знае какво създаваш. Хората са тези, които преценяват това. Негово Величество-Читателя!, както му казват.
    - Да, така му казват... И кой точно е това... "Величество"? Пъпчивата мома, която не е прочела и една книга?
    - Дори и тя!
    - Е, благодаря!
    - Не си прав. По този начин ще останеш сам и ще се капсулираш в творчеството си. А читателят е този, който определя критериите.
    - Може и така да е. Пак ти казвам-зависи от читателя.
    - Читателят си е читател... Пъпчив, грозен, прост-той е твоята оценка.

   Не искам да ме оценяват. И аз самият не искам да се оценявам. Някакъв съм! Не знам защо го поканих. Ще пием водка, ще четем разказите му. Трябва да му кажа нещо. Да го убеждавам. Да слушам приказки.
    Изморен съм.
    Всички искат нещо. Казват нещо. Става шумно и задимено от приказки. Искам да отида в парка, да седна на някоя пейка. Да мълча и да гледам дърветата. Сега е студено, няма да има никой. Само катеричките ще подскачат. И последните листа ще окапват. Като пожълтели надежди.
    - Сигурно е така. Но не мога да ги понасям вече.
    - Никой не те пита, друже! Писателят е вид публична личност. Може да съществува само чрез своите читатели, както и те съществуват, чрез написаното. Нещо, като скачени съдове. А ти си писател! От колко години пишеш?
    - Винаги, само това съм правил.
    - Е, сега какво ти става?
    - Не понасям тази среда. Изкуствена и измислена е.
    - И правителството не си харесва народа, ама не може да го смени. Това са даденостите, ще се съобразяваш с тях.Иначе, ще останеш изхвърлен от всякъде.
    - Да, прав си! Аз, затова и съм без работа постоянно.
    - Нямах предвид това... Ти, пък! Говорих за друго.
    - Знам, не се притеснявай! Но, Жоро-вярвай ми, става въпрос за едно и също.
    - Не виждам връзката, ама...
    - Така е, наистина.
    - И кое е общото?
    - Дай да пием, че ме боли главата.
    - Да пием. Наздраве!
    - Наздраве!... Общото е, че трябва да се гънеш, като мекотело.
    - Не си прав! В изкуството не можеш да се гънеш.
    - Да, но в Изкуството! В халтурата, законите са други. Защото животът, който живеем е една халтура. Измислица! Гънем се, за да оцелеем. Лъжем, за да ни лъжат...
    - Ееее... Прекаляваш! Знаеш, че обобщенията винаги пропускат детайлите. А в детайлите е истината.
    - Това са приказки.

   Наистина имам главоболие. Изведнъж се появи, тъпо, глухо, отзад на тила. Може и кръвно да съм вдигнал. Нищо, от водката ще ми мине. Напоследък не съм добре никак. Не бива да се ядосвам, няма смисъл да споря. Всеки си има някаква теза. Ако я оспориш, его-то на другия се изкривява накърнено, започва едни безсмислени и безкрайни приказки. Думи... Думи... Шумно. Мръсно. Празно.
    - С кое не си съгласен, не разбрах.
    - С нищо не съм съгласен!
    - Браво на теб! Нихилист ли го раздаваш?!
    - Не. Казвам само, че тези среди развращават. И че, читателите са тъпи.
    - Добре звучи! От край време си Ницшеанец!
    - Никакъв не съм. Просто казвам, каквото мисля.
    - Ама, кой те е питал? А?
    - Прав си! Никой, сам си отговарям.
    - Да, сам се убеждаваш. Но не си прав. Знам как ще ти прозвучи, но ще ти го кажа. Всяко творчество е стока. Стока, която се предлага и чака своите клиенти. Ако няма търговски вид, ако опаковката не е лъскава, ако нямаш реклама - стоката ще си остане в склада и накрая ще се развали. И ще я хвърлиш, като развален салам.

   Сигурно е така. Не знам вече, нищо не знам. Хората се оправят някак, опаковат си живота в лъскави опаковки, продават го по сергиите, има опашка от клиенти, печелят пари, купуват си коли, пият водка и пушат цигари, без да събират стотинки... И всичко това, вероятно е нормално. Така и трябва да е! Сигурно!
    - Сигурно е така. Не се научих да търгувам, затова и съм на такъв хал.
    - Не се впрягай! Просто си говорим.
    - Да, говорим си. Наздраве!
    - За Изкуството!
    - За Изкуството!

   Алкохолът е лекарство. За нерви, за ядове, за всичко. Пияниците, сигурно са щастливи-имат ясна цел всеки ден. А аз? И пияница не съм. Без работа. Без пари и читатели. Пиша, а за кого пиша? Читателите четат комикси.
    - Трябваше да взема коняк... Не знам от кога не съм пил коняк, а в тоя студ-върви.
    - Да, голям студ. Как ще я караме тази зима, не знам.
    - Как, ще зимуваме!
    - Сигурно няма да имаме парно. Имам сума ти и пари да плащам.
    - Те не могат да ти го спрат, в това е номера... Нека те съдят, ще минат години, докато си вземат парите.
    - Ще ми вземат цървулите! Като дойде съдия-изпълнителя, ще го разходя из апартамента, каквото си хареса-нека го взема!
    - Ха-ха-ха!... Ще мина предишния ден да натоварим телевизора и компютъра ти, нека ти вземе гащите, ако иска!
    - Да ги взема! И без това са скъсани!
    - Сега е модерно да се ходи без гащи!
    - Ти, Жоро, да не би да си без бельо?!
    - Провери, ако искаш.
    - Мерси! Няма нищо интересно да видя!
    - Ха-ха-ха! Така е, наистина!
    - Дай да гледаме разказите.
    - Ще ги гледаме. Нека си чуем приказката.
    - Защо реши да участваш в този Конкурс?
    - Да се пробвам. Нали ти казах-трябва да се буташ в играта, иначе ще те забравят.
    - То пък, една игра...
    - Каквато е-такава! Трябва да и спазваш правилата.
    - Пробвай се, щом ги харесваш.
    - Нещо, не ми харесваш, приятел! Какво си се оклюмал такъв?
    - Нищо. Скапвам се.
    - Ще си намериш работа, и аз ще поразпитам насам-натам... Няма да се отпускаш.
    - Няма!
    - Сега, поне имаш време. Пиши, публикувай, бутай се насам-натам. Не се знае от къде-какво ще изкочи.
    - Ще изкочи... Дявол!
    - Ето-пак! Прав си, че е пълно с простотия и селяндури навсякъде. Ама, нали ги виждаш точно тези селянки, колко са нахъсени и как пробиват навсякъде... А ти имаш талант! Защо се отказваш?
    - Не се отказвам. Напротив-мъча се да остана.
    - Къде?
    - В Изкуството.
    - Няма Изкуство, приятел! Има автори, които ги преиздават в милионен тираж, има и други, дето се сърдят на света и си седят неизвестни. Световно неизвестни!
    - Прав си, Жоро. Сигурно е така.
    - Така е. Ти чел ли си "Хари Потър"?
    - Не съм.
    - И аз не съм, но е издадена в целия свят. И е четена от милиони.
    - Със сигурност.
    - Всички казват, че Шекспир е класик. А, кой го е чел? Кой го чете? Хората нямат нужда от такива истории. Трябва им нещо лесно за дъвчене. Мекичко, вкусно...Биг Брадър", екшън, порно-филмче... Най-много-някое стихотворение, но да е по-късо. Прави ли ти впечатление по сайтовете, че рядко коментират разкази, статии и въобще-проза. Защо ли? Защото никой не ги чете. Никой не чете поеми. Първо-трябва да си използваш името, а име се създава... Дето викаш-като им ръкопляскаш. Когато започнат и те да ти ръкопляскат, се хващаш в ръце и почваш. Ще ходиш на разни сбирки, на представяния на книги, ще пиеш с тях, ще чукаш, ако трябва поетесите... И ще пишеш! Хайку, стихчета с много метафори. Неразбираеми, това им харесва. И защото не го разбират, казват, че е хубаво. Ако не можеш да си измисляш метафори-пишеш прочувствено. И в прочувствените стихотворения, трябва да се разправя за любов, за раздяла, може и секс, всичко останало, просто не се харчи...
    - Това, да не са ти тикви, бе Жоро?!
    - Тиква-книга-стих... Всичко е стока. Трябва да следваш правилата на играта.Да предлагаш артикули, които се харчат. Да следиш интереса на пазара. Да предлагаш на промоция, купувачът обича, да се чувства, че е спечелил... Ако ме разбираш, какво искам да ти обясня.
    - Разбирам.
    - Хубаво! Ако аз, в магазина си подбирам клиентите, ще фалирам на втория ден. Влизат всякакви. И баби, и мангали и богаташи. И трябва да се усмихвам на всеки, да го четкам, да го коткам...Моята стока трябва да се продаде!Като я продам, зареждам нова и пак-същото. "Добър ден, господине! - Довиждане, госпожо!" Да не си мислиш, че ми е приятно?! Щом ще продаваш стока, ще си учтив с клиентите, това е!
    - Нищо не продавам. Нищо!
    - Ако знаех, че не е така, щях да ти кажа: - Не продаваш, защото нямаш какво!... Но ти имаш! Знаеш, че винаги съм се възхищавал на творчеството ти.
    - Е, блазе ти! Де да можех, и аз да се възхищавам сам на себе си.
    - А трябва! Толкова некадърници станаха известни... А ти?! Извинявай, ще ти кажа нещо... Вече си на 47 години, вече не си "млад писател".Изписал си много, време е да помислиш, че трябва да си получиш и заслуженото признание.Има една приказка-"Сърдит Петко, празна му торбичка!"
    - Май съм я чувал.
    - Хубаво. Но не е лошо да помислиш върху нея. Народът, не случайно я е измислил.Във всяка приказка, има по нещо истинско.
    - Така е. Наздраве!
    - Наздраве! Да не се разсърдиш и на мене, сега?
    - Няма. Не се притеснявай. Ти, за добро ми го казваш.
    - Именно.
    - Нека и аз да ти разкажа една приказка. Ама, съвсем истинска...
    - Кажи.
    - Имах един приятел, лека му пръст! Казваше се Стефан Калицин. Умря от рак. Той беше музикант. Един от ония-първите, които още 50-те години са свирили джаз. Бил е създал една от първите джаз-групи в София. Свирил е по Германия, по Австрия-класика и джаз. Истински музикант! Свиреше по разни скъпарски заведения, тиха музика-само цигулка и пиано. Последно, до колкото си спомням, свиреше в "Часовника"-онзи ресторант, срещу градинката зад Двореца.Махнаха го от там, пианистката си уреди гаджето на негово място. Тогава и се разболя... Стоя без пари и без лекарства много време. Чудел съм се, как да му дам някой лев, той не искаше пари, че не можел да ги върне. Опитах се, да му намеря работа. И му намерих на едно-две места. Едното беше някакъв чалга-клуб, другото-и то... Една механа. Трябваше да свири чалга и да му лепят десетачки по челото. Отказа ми.
    - И какво стана?
    - Нищо. Каза, че той свири само класика и джаз.
    - И отказа?!
    - Да, отказа. После умря.
    - Хубава работа!...
    - Това ще запомня от него. Че, трябва да свириш само джаз. Иначе, музиката няма смисъл.

 


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories