bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Жалки хора®

 

Toltec Scenic Railroad

Светослав Иванов

 

    ГАРАТА БЕ ИЗПЪЛНЕНА с мъгла, релсите блестяха, заскрежени сякаш.Отгоре-прожекторите бръмчаха, замрежени, ледени, сини.
    И сняг прехвърча. Мирише на гара, на влакове, на хора и кенеф.
    Пикаят навсякъде, дори и през студа пак си мирише.
    Както всяка гара.
    Още половин час до тръгване.
    В спалното купе миришеше на лошо, на спарено и мръсно. Сутрин дрехите миришат по същия начин, просмукват се целите на тази мръсотия.
    Много път ми се събра.
    Влаковете ми станаха втори дом.
    И хотелите.
    И пътищата, насам-натам.
    То поне да ходех на различни места.
    От Добрич до София, после- обратно.
    Поне три-четири пъти в месеца.
    Командировки.
    Занеси тези книжа, на връщане донеси онези.
    Куриер.
    Пощальон.
    Или нещо такова.
    За жълти стотинки. С командировъчните можеш да ядеш баница сутрин и шкембе-чорба на обяд. За вечеря- нося си и ракията и бурканче с готвено.
    С билетите за градски транспорт си избивам вестника и кафето.
    Страшна кярия!
    Имам един човек от хотела...Когато е на смяна на рецепцията, му давам някой лев и той ми дава фактура за 12 лева повече. Ако стане този номер, ми остава някое левче вечерта да пийна някъде.В някое евтино барче, ей така-седя, пия си кротко, колкото да мине времето.
    Но това- ако стане!
    Аз затова си нося винаги едно пластмасово шишенце домашна ракия, за всеки случай. Вечер в хотела няма какво да правиш. И телевизор няма, и пари няма. Гледаш, гледаш по стените, стане ти едно криво, гадно.
    Хората са се прибрали по къщите, хапват си, пийват си със семействата, гледат си телевизия...Само аз, като скитник, ходя напред и назад.
    Спя по хотелите и икономисвам от градски транспорт.
    Да, и това съм правил...
    Ходя пеша, а после- издебна на някоя спирка да няма много хора и набързо обера билетчетата по земята.
    Пет билета са си 2 и 50.
    Кой ти ги дава?
    Иначе и цигарите не мога да си платя.
    На път, по командировки, до като висиш пред вратите на тоя и оня- много се пуши.
    Тя жената все това вика, закача се, де !
    Вика- "Ти по тази София, кой знае колко любовници имаш!"
    Любовници...Вятър!
    С командировъчните в джоба-само съм за любовници!
    А в София си е друго...
    И колите им гледам, и всичкото...
    Пари имат хората, няма това- онова!
    Или поне-някои...
    В закусвалнята като отида на обяд е пълно с такива като мен.
    Сърбат чорбица с две питки хляб.
    И аз сърбам.
    Ама и ги гледам.
    Значи- тия с чорбите, навели глави, не поглеждат никой и нищо.
    Нагълтат се, оригнат се, поизтрият си устите, и се изхлузят навън, сякаш са гузни.
    Има и други-чиновници ли, кой да ги знае...
    Е, днеска ги гледам едни-колеги бяха явно, седнаха-бирата-бира, кебапчета, десерти...Едната от тях, грозновата една, ама да я видиш-крак върху крак, цигарата...Побутна си чинията-чувам я, вика:
    " Пържолата е много алангле..."
    Не ставала, значи!
    А бе..булка!...
    Ама, какво да им кажеш.
    Та народ всякакъв.
    Аз за това и не обичам вече да ходя по София.
    Скиташ като изоглавен от врата на врата, навсякъде, като те видят какъв си, и започнат да се закачат:
    -"...В Добрич, викат, някога правеха една водка, с черен етикет..."
    Сещай се значи!
    Каква водка, бе!
    Аз за една водка на ден съм си оставил и къщата и семейството, и всичкото, значи!
    Ама на кой какво да му кажеш?
    Всеки се е затворил, гледа само ако има как да те изръси с някой лев. Хич и не питат от къде съм дошъл, за какво съм се понесъл по тия влакове, пътища...
    Че да имаше някаква друга работа, че щях ли да обикалям такъв?...
    Да му кажа едно "...Ай сиктир бе, маскара!", на шефа, да си взема шапката и да си седя в къщи на топло, да си пия и аз водката.
    Няма такива!
    Другото остави, ама най-ми тежи, като каже:
    -"...Значи, като свършиш работата, искам да отидеш в "Метро", да видиш какви са цените..."
    И не ти казва какво иска, ама така...
    Обикалям си аз като писар, от щанд на щанд и записвам в тефтера- "Сапун "Нивея"- 95 стотинки..."
    Примерно.
    И после му нося тефтера.
    И оня гледа, гледа, сумти, накрая каже едно- " И там са скубачи!"- и ми хвърли тефтера. И за мокети съм ходил, и за тапети, и за небелени домати съм проверявал.
    И пак добре, че нищо не избира, иначе...ама и това ще стане някой ден!- ще му щукне да каже-"Е от този мокет ми вземи едно парче 6 на 2.70..."
    И ще го мъкна на гръб по улиците, ще го таксувам по влаковете...
    Да не би пари за такси да даде?-вятър!
    Така ми е писнало и от него, и от Софията им, и от документите им...
    От всичко, направо ми се отщя и живота и чудо!
    Ама...помня!
    Още в началото, назначава ме значи, и няма да подаде ръка, нали за него ще работя от тука нататък, или да каже нещо, дето се казва- едно "Добре дошъл!" да ми каже...Гледа ме като ...нещо такова, сумтя-сумтя, обърна ми гръб и през рамо ми вика:
    - " И за да не си вземеш някой ден шапката и да си отидеш, вземи си я хвърли от сега през вратата..."
    Сиреч- от сега съм на улицата.
    Да не си въобразявам разни неща.
    Това е.
    В Добрич работа няма.
    Ако останеш на улицата, няма да мръднеш от там.
    Някога, имаше време- сутрин, към "Промишлената зона"- потоци от хора!
    Производство, работа, зор...На три смени се работеше, тогава бях ОТК в едно предприятие, сутрин не можеш да се качиш в тролея- народ, бачкатори всякакви.
    И ходех пеша- хем да си направя разходка, хем да не се блъскам в тролея.
    А сега?
    По тротоарите трева е поникнала.
    Няма народ, заводите-празни.
    Сякаш чума е минала.
    Къде ще мърдаш бе, човек?
    Ей така...
    Ще пътувам от Добрич до София, ще спя по хотели. Ще събирам билети по спирките и ще ям шкембе-чорба за обяд. Най-ги обичам ония, дето пишат по вестниците:
    - "..Работи, вика, на две-три места...Ще прокопсаш!..."
    А бе...мама ти мръсна!
    Аз на едно място не мога да се задържа, едната работа със зор съм намерил, къде са тия две, пък и три места, дето ще им работя и ще вържа двата си края?!
    Приказват си хората!
    Като ги гледам из София, като им гледам само колите...
    Тия хора...ами те поне на двадесет места явно работят!
    Работливци!
    Работили много, работили от сутрин до мрак...
    И ето-къщите им къщи, колите им-коли!
    А ние мързеливите, дето крадем по 2 и 50 от билетчета...
    Явно малко работим!
    Не ви ли е срам, господа?!
    ...Остават 20 минути.
    Слязох на перона да пуша, не ми се седи в купето.
    Мирише на лошо. То и на перонът мирише на мъгла и на студ, ама поне хора минават.
    И това БДЖ, за толкова години- ей толкова не си оправи и влаковете и тези спални вагони...Закриха старата гаричка в Добрич, построиха ей това- голямо, бетонно...
    И същата работа!
    Нищо не се оправя, само затъва-затъва, а кога най-после ще стигнем дъното, че и ние, като европейски народ да си кажем- " Е, от това по-зле няма!"
    Цяла нощ път, сутринта-баница и кафе, после започвам- от врата на врата...
    - "Здравейте, госпожо Попова! Нося Ви отчета, както сте се уговорили с моят Управител..."
    - " Здравейте, господин Чолов!...По заръка на моят Управител, Ви представям спецификация на нашата оферта от дата 27..."
    И пак:
    -"...А бе на времето в Добрич, правеха една водка..."
    Били са били правили!...
    Правили!
    Аз от тази водка, дами и уважаеми господа, два-три пъти съм пил...И не че е чудо, ама така сте си свикнали- "...Добрич-водка", "...Добрич- Месокомбинат", "..Добрич-пилешки дробчета..."
    И аз искам!
    ...Перонът започна да се пълни с хора. Бързат, влачат куфари на колелца...Търговци, пътници, студенти...Стана шумно и пълно изведнъж.
    Изпращачите гледат в захлас към прозорците на влака, говорят шаблони и от там им отвръщат с глупости.
    -"...Да поздравиш чичо ти Минко, специално!..." И от прозорецът някой отвръща:
    -"...Да, ще му кажа, ама и вие да се пазите, че има лош грип..."
    Да си допушвам цигарата и да се прибирам в купето.
    До като си изчета вестника, докато си кажем някоя приказка с хората-то времето ще си мине, трябва да се наспя, че много работа ще има за утре.
    Уж няма влакове на въглища, а мирише на сгурия и кисело.
    Сигурно от къщите наоколо-хората се топлят на твърдо гориво.
    Какво да правят.
    И тая мъгла, и този кисел дим на въглища и на бедност...
    Като от руски филм.
    Това пък от къде ми дойде на акъла?- по филмите не мирише на нищо.
    Ама от старите, съветските филми, все така съм си представял- че по техните гари, пълни с ешелони войници и разплакани майки, все така съм си представял, че мирише-на въглища, студ, трагедия и бедност.
    Глупости приказвам...
    Време е да се прибирам, само това остана- да ме хване я грип, я настинка...
    Чорбаджията няма да ми плаща и болнични,я !
    Ще ме изхвърли...не знам като какво!
    Знам си го!
    ...Коридорът беше пълен. Опашка от хора. Пред мен- един с големи дисаги, на румънски циганин ме прилича, ама не знам. Пред него- една баба и дядо, те се разправят нещо с кондуктора, ама от румънският циганин и дисагите му не мога да мина...
    Нищо, бърза работа нямам.
    Дядото е...дядо.
    С руска шапка на главата, прегърбен, смачкан от всякъде. С палтенце, дето-сигурен съм!- синчето му го е подарило, че вече не му става...И бабата и тя- една малка, сгушена, да я духнеш-ще падне...
    Разправяха се с кондуктора, отначало не ги слушах, ама после- румънеца отпред не помръдваше, нямаше от къде да премина.
    Саковете му бяха запълнили целия целият коридор-търговец, ще отиде да продава нещо в София, после, на връщане-ще пазарува в "Метро".
    Та се заслушах, бабата обясняваше на кондуктора:
    - Господине, разбирам Ви ясно...Ама, моля и Вие ме чуйте!..Ние не сме се разделяли...стана 47 години... Моят съпруг е ...едно голямо вече дете...А и не е добре много с нервите...Разберете, господине...той има страх от тъмнината, затова вкъщи спим на запалени лампи...Не може да пътува без мен, затова искам да наемем цяло купе.
    От стаичката е чу грапавият глас на кондуктора:
    - Аз, госпожо, нито продавам билети, нито нищо...Да сте се оправили, като сте си вземали билети...Аз сега какво да направя?!
    - Да, господине!...И на госпожата на касата обясних този проблем, и всичко...Тя ми каза- "...Виж на влака, как ще се разберете с кондуктора..." Та за това! Каза ми, че няма свободно цяло купе вече, значи- с вас да се разберем как да стане разместването на хората...
    - А бе, госпожо!...Вие чувате ли се какво приказвате?!...Че защо да размествам аз хората..Аз съм служител, госпожо, не съм някакъв...дето размества!...Че и пътниците какво са виновни за вашите проблеми ?!
    - Как ще са виновни, Господи?!- и дума да няма!...Просто така...по човешки се моля...Казвам ви, да знаете...ние от 47 години не сме се разделяли...аз не мога да го оставя сега!
    - Къде ще го оставите, бе госпожо?!...Да ляга да спи и толкова!...Като сте толкова влюбени- ами идете сутринта рано, целунете го, значи..."Добро ти утро, дядо..."- и приключваме случая!
    - Господине мой, драг!...Разберете ме!...Дъщеря ни е болна, иначе никъде нямаше да тръгнем сега...И аз му обещах, разберете ме просто човешки!- обещах му, че ще бъдем заедно пак...Страх има от тъмното, и през нощта си пие лекарства...затова!
    - Страх, страх!...И мен ме е страх...Знаете ли, госпожо, какви идиоти има по влаковете вече...В Павликени един колега, ей така-нощна смяна...
    - Моля, господине!...
    - Какво моля?!...Няма "...моля!" Аз ако можех- щях да изгоня всички пътници и сам да си спя във вагона! Ей така!-заключвам вратите и хич не ми е зор!...Като побеснели сте тръгнали-ту напред, ту-назад!...А аз ?! Ще ви слугувам, на всеки капризите ще оправям!...Страх го било!...Ами като е ненормален- да си седи вкъщи!
    - Аз съм му жена, до него ще бъда...Господине...а може ли да спя отпред-пред вратата?
    - Пред коя врата?!
    - На купето му...Ще помоля хората, да не заключват...и за лампата ще ги помоля...Да влизам от време на време, да го виждам...По някое време да му дам и да си изпие лекарствата...Да съм до него?
    - Госпожо...Хайде да не се разправяме сега...вижте-хората чакат!...Спете където си искате, ако искате- и в кенефа си лягайте, за мен е важно да си оправя билетите и спалните места...Хайде, че се натрупа народ!
    - Да, господине!

    Бабата подхвана под мишница стареца, надигна с усилие един сак, и двамата, лъкатушейки, закуцукаха по коридора. Там, пушачите с неохота им направиха път. Румънеца пред мен въздъхна с облекчение- шумно, изпсува приглушено под мустак и с крак побутна саковете си напред. Подаде билета си, взе си закачалка и пликчето със салфетки и освежителни кърпички, и затътри саковете си напред.
    Кондукторът беше още явно ядосан, надникнах само за миг да го видя и да му кажа, че вече съм дал билета си.
    - Е, какво е това нещо, господине?! А, кажете ми ?- дори гласът му още трепереше от гняв.
    На синята му униформа, червенината по бузите направо искреше.
    - Ами...Такова, стари хора...не се знаят вече!
    - Стари хора!...Омръзна ми ...омръзна ми, казвам ви често!- само с ненормални да се разправям в това БДЖ!...То не бяха пияници, не бяха ненормалници, не бе чудо!
    - Няма да им се ядосвате, господине!...Хич да не ви е зор, ама хич!
    - Как бе, господине?!...На всяко дежурство-няма начин поне един такъв да не дойде...И накрая- аз съм виновен!
    - Кротко, кротко...Няма да се ядосвате за чужди простотии...Нали така?!
    - И аз така викам, и всеки път, преди да застъпя на смяна, това си повтарям:     "...Няма, Евтиме, няма да се ядосваш с жалки хора...Тях Господ ги е наказал достатъчно!..."
    - Точно така, господине! Няма да се ядосвате с жалки хора!
    - Лек път, господине!...Обадете се после, можем да пием по една биричка, аз ще почерпя!
    - И аз имам нещо в куфара с какво да почерпя...
    - Е, хубава работа!...Значи- обадете се после!
    - Обезателно!...Нека тръгне влакчето само!


* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories