bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

    Жребецът на Ицо Бръмбара®

 

 

 

Руси Маринополски

 

 

    Тихо и прохладно беше по това ракиено време в кръчмата на Ицо Бръмбара. Само на една маса седяха четирима майстори от близката чаршия. Пиеха си ракията и тихо разговаряха за еснафските си работи, които изглежда вървяха добре, щом бяха ги поверили тъй раничко на калфите си. Бай Христо, собственикът на тая "аптека", миеше шишета и чаши зад тезгяха и си мълчеше.
    Чу се конски тропот, който спря пред дюкяна, и всички се загледаха към вратата. Влезе невисок мъж, около петдесетте, облечен в тъмни шаячни дрехи, въпреки топлото пролетно време. Поспря се и с достойнство поздрави всички. Доближи се до една от масите, свали кожената си шапка и седна. До него, прав, мълчаливо застана млад мъж, навярно негов син, защото носеше чертите му. Всички познаха Каракачанина - челника, кехаята на голяма фамилия, която всяка пролет и есен минаваше откъм Казанлъшко през нашето градче. Навярно бяха харесали голямата поляна над Толовия мост под Голямата могила. Винаги там спираха за ден-два да си отпочинат от дългия път за и от Беломорието, където прекарваха студената зима. Тая година каракачаните се позастояха повечко.
    Бай Христо отиде до масата му, здрависа го и попита какво ще пие.
    - Едно кафе, а и за тебе вземи нещо - заръча Каракачанина.
    За сина си не поръча нищо. Той стоеше, истукан и спокоен до него.
    Бай Христо донесе кафето, черно и каймаклия, и чаша мента. Покани госта си. На съседната маса разговорът отдавна беше замрял и всички гледаха към другата маса с любопитство. Кръчмарят заразпитва как са, що са, как е стоката.
    - Бай Христо, харни сме и челядта, и стоката. Аз съм дошъл по работа при тебе, по много важна работа, дано я свършим - сръбна за първи път от турското кафе, погледна го в очите и рече: - Чорбаджи, имам над сто и петдесет коня. Хубави са, яки са, но имам мерак за един хубав жребец, да обърне малко кръвта им, голям мерак имам.
    Нещо жегна в сърцето Ицо Бръмбара. Той наведе глава и се умисли. В това време се чу ясно и звучно цвилене на кон. То не беше цвилене, а страстен зов. Кръчмарят трепна и погледна намръщено Каракачанина. Той издържа погледа му и продума:
    - За него съм дошъл.
    - Не! - отсече Христо - Не го давам! - и отиде зад тезгяха, без да се докосне до ментата.
    В кръчмата бяха дошли и други хора. Всеки новодошъл питаше: "Какво става тук?" - почувствал необикновеното напрежение в "старата аптека", както си я наричаха постоянните клиенти.
    А ставаше дума за красивия млад черен жребец на Ицо Бръмбара. Всички го знаеха. От малко конче си го гледаше човекът. Черен като нощ, с големи страстни очи, като на влюбена жена. Малка красива глава, извита шия с гъста дълга грива. Тялото - дълго, стройно, козината - гъста, гладка, лъскава. Опашката му стигаше до земята. Бай Христо всеки ден го изкарваше на близката поляна и го пускаше на корда да побяга, да полудува, а той, щастлив, му подвикваше гальовно. Трупаха се деца и възрастни да гледат тая красота. Особено бе красиво, когато Ицо подръпваше дългото въже, извикваше нещо и черният жребец се изправяше на задните си крака, мяташе високо горе предните, обути сякаш в къси бели чорапки. Децата лудееха от радост, възрастните цъкаха с език от възхита. Стопанинът му беше вплел в гривата и опашката му червени конци против уроки, а и сега често го наплюваше, защото го беше страх да не урочаса от лоши очи.
    Каракачанина беше чул за този ат, затова задържа чардата си, завладян от желанието да го има.
    Гълчавата в задимената вече кръчма се засилваше. Случаят се превръщаше в събитие, вълнуващо и обещаващо богата почерпка. Кръчмарят наливаше шишетата и мълчеше. Каракачанина стоеше спокойно и гледаше в празната кафяна чаша, набраздена с тайнствени знаци, и чакаше.
    - Не, няма да го дам. Не го давам!
    - Защо? - кротко попита Каракачанина. Христо обичаше коня като свое дете и никога не бе мислил да се разделя с него.
    - Дай го бе, Христо, на хубаво място отива, ще пасе на воля и хубава работа ще върши. Ти какво ще го правиш? - заубеждаваха го по-възрастните посетители.
    - Ще му търся еш. Искам да направя чифте за файтона - продума кръчмарят тихо, но твърдо, сякаш това беше най-силният довод за отказа му.
    Тогава Каракачанина стана и каза така, че да го чуят всички:
    - Чорбаджи, ще ти дам пари за два чифта коне.
    Тежки думи. Изплющяха като камшик и умълчаха всички.
    - Христо, давай го! Слушай, няма да сбъркаш!
    Христо Бръмбара пребледня. Постоя така няколко минути, избърса си ръцете в престилката, после се усмихна тъжно, излезе зад тезгяха и подаде ръка на изправилия се Каракачанин. Стиснаха се две яки мъжки ръце, ръце на трудови люде, разбиращи от хубава стока.
    Цената за два чифта хубави коне бързо се определи от присъстващите. Последва повторен плясък на камшик.
    - Бай Христо, с пари ли да ти платя или със злато?
    Ицо Бръмбара, стар и опитен търговец, за миг се обърка.
    - Злато, злато - подкрепиха го най-близките му приятели.
    - Злато да е!
    Каракачанина се поизпъчи, разкопча силяхлъка си и започна да реди малки купчинки от златни монети, лири, махмудии, австрийски лири. Масата заблестя. Този блясък заслепи всички. Сякаш всички заживяха в друг свят. Някой навреме се сети и прати да извикат Борис Куюмджията. Той скоро довтаса. Видял толкова много злато в занаята си, сега се стъписа пред тези малки блестящи купчинки. Протегна опитна ръка и започна да ги оглежда една по една.
    - Бай Христо, ако една монета излезе нередна, всичките ще ти ги оставя - рече малко обидено Каракачанина.
    Отделиха необходимите монети за пазарлъка. Христо ги взе в шепата си, замаян - хем радостен, хем тъжен.
    Каракачанина спокойно започна да прибира останалите в силяха си. Отвори една друга част от пояса си, извади голямо тесте пари и рече:
    - Христо, наливай на всички, да почерпим!
    Сякаш това бе развръзката на този необикновен пазарлък. Звъннаха шишета, чаши, чинии с нарязан суджук и "старец". Кръчмарят се огледа и след като се увери, че за всички има за ядене и пиене, каза:
    - Аратлик, ти го плати, но как ще го вземеш? Чужд човек до него не може да иде.
    За миг спря дрънченето на шишетата и всички погледи се насочиха към купувача. Каракачанина спокойно се усмихна, обърна глава към стоящия до него млад мъж и кимна. Той бързо излезе от кръчмата, метна се на коня си и запраши към Голямата могила. Шишетата пак зазвъняха весело и всички разбраха, че театрото не е свършило още. Не се бяха минали двадесет минути, пак се чу припрян конски тропот. След миг в рамката на вратата, огряна от залязващото слънце, застана по-малкият син на Каракачанина. Всички загледаха към него, не много висок, но строен и красив, с дълги яки ръце и криви крака, като на стар кавалерист, с пламтящи очи. Вгледа се възбудено в баща си и продума:
    - Изкарайте го!
    Всички бързо излязоха на двора и зачакаха. В яхъра влезе Христо. Уж само да му сложи юздата, а се забави безкрайно дълго. Когато се показа на вратата, очите му бяха зачервени и по бузите му се стичаха сълзи. След него, с вирната глава, с искрящи очи, се показа черният жребец - хубав, сякаш по-хубав от друг път.
    Младият каракачанин излезе напред и застана пред коня. За миг очите им се срещнаха. Конят сви уши и се изправи на задните си крака, не сърдит, а буен и неудържим. Тогава младият каракачанин се спусна, издърпа юздите от ръцете на Йцо Бръмбара и преди конят повторно да се изправи, той се метна върху лъскавия гол гръб. Всички, онемели, се отдръпнаха, замаяни от тая красота, сила и ловкост. Конят разтърси красивата си глава, направи скок в ляво и дясно. Опашката шибаше, юздата дрънчеше в разпенената му уста. Младият ездач издърпа силно юздите и притисна остро шпори в хълбоците на коня. Той трепна и замря, почувствал за първи път такава власт. Той й се подчини, но само за миг. Извъртя се рязко и спря пред стария си сайбия, изцвили с треперещи меки устни. Тропна с крак, разтърси буйната си черна грива, сякаш питаше: "Какво става?"
    Бай Христо пристъпи към него, помилва го и очите му пак се напълниха със сълзи. Младият каракачанин дръпна дясната юзда и насочи коня към широко отворената порта. Излязъл на пътя, ездачът отпусна юздите…
    И черният жребец на Ицо Бръмбара полетя напред, сякаш беше почувствал очакващата го волност и близостта на младите кобили.

 

Разказът е взет от сайта "Литературен свят" - бр.8 - 2009 г. с любезното разрешение на редактора.


 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories