bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

    Гончето на Тахир бей®

 

 

 

Руси Маринополски

 

 

     Нощем, откъм по-ниските дялове на Сърнена гора, в тъмното небе се виждаха кървавочервени отблясъци. Горяха селата под Балкана. Българите от горната махала се гушеха зад плетищата и гледаха тия проблясъци със страх и надежда. В турската махала също не спяха. До късни нощи скърцаха врати, мяркаха се запалени фенери. Сутрин рано и вечер късно се чуваше конски тропот откъм Хасъгечит и шетнята в турските дворове се засилваше.
    Една тъмна нощ кучетата залаяха по-припряно и по-тревожно. По калните селски улици затропаха волски коли и конски каруци, покрити с чергила. Зацвилиха коне. Всички отиваха към мегдана. Чуваха се подвиквания. Някой гръмна с пушка и керванът пое в тъмнината. Турците бягаха. Бягаше с тях и Тахир бей. Българската махала тъмнееше, но българите, наскачали по сайваните, се вслушваха във всеки шум, във всяка реч. Никой не заспа тая нощ.
    Турците ги нямаше вече. Портите им бяха обковани с дебели дъски. Нямаше го беят, нямаше ги и гавазите му. Хората не знаеха какво да правят сега. В кръчмата и кафенето се заговори за бейовите ниви.
    Ден след ден алчността нарастваше и обхващаше цялото село. Една сутрин мегданът се изпълни с мъже, нарамили заострени колове и брадви. Те, нетърпеливи, се юрнаха към турските имоти.
    Баба Ивана Ханджийката чу за тая делба. Имаше си хана, дюкяна към него. Имаше си и земя, но и тя се поблазни за турски имот. Когато стигна до мегдана, видя, че е закъсняла. Засмя се на акъла си и се върна доволна. На връщане мина край къщата на бея. Знаеха се двамата и се тачеха.
    Подминаваше вече турския сарай, когато нещо изшумоля в трънестия плет. Баба Ивана се спря и заоглежда плета. Върна се малко и тогава видя, че през омотаните в ланшна трева тръни я гледа малко кученце. Тя посегна към него, пое го и го тури в престилката си. Притисна го до себе си, за да го стопли. Забърза към хана. Тури го в един плетен кош, застлан със суха мека слама. Донесе паничка мляко. Малкото изгладняло кутре започна жадно да ближе топлото мляко. Ивана помилва измършавялото телце и го заоглежда. Гонче е. Беят имаше прочути гончета, от тях ще е. Кучето облиза паничката, облиза муцунката си и погледна с благодарност жената, която го спаси, стопли и нахрани. Очите му светнаха, замаха с опашчица, сякаш искаше да каже: "Отсега нататък ти си моята майка". Така започна голямата им обич.
    Расна и порасна Найден, така го кръсти баба Ивана. Взе да го пуска с един близък човек на лов. Ловците не можеха да го нахвалят. По пет пъти можеше да прекара заека на пусия. Стръвно беше и на сърни, и на диви прасета. Баба Ивана се гордееше с него. А беше пазач - чужд човек в двора не пускаше.
    Бяха се минали две-три години и се чу, че Тахир бей си дошъл. Отседнал в Еньовото кафене. Водеше със себе си нотариус. Пи едно кафе, почина си. Разбра, че имотът му е разграбен.
    - Еньо, кажи на всички да дойдат тук, да си оправим хесапите.
    Цялото село се струпа да види бея и да чуе какво ще каже. Той излезе, поздрави се с всички и каза:
    - Селяни, дошъл съм да се видим и да оправя земята си. Разбрах, че сте си я поделили. Нека, не ви се сърдя. Земята ялова не трябва да стои. Сега ще ви я продам евтино и ще ви дам такрили та да знаете, че си е ваша.
    Два дни беят събира пари и нотариусът писа такрили.
    Беше към четири часа следобед. Пред хана на баба Ивана спря файтон. От него тежко слезе беят. Ивана го видя през прозореца. Бързо хвърли престилката, оправи кърпата на главата си и излезе да посрещне тежкия гост.
    - Ха заповядай, бей! Заповядай!
    Настани го на най-хубавата маса и веднага донесе юзче с мастика. Мушна и медното кафениче в жаравата на огнището. Седна срещу госта.
    - Е, бей ефенди! Живи ли сте, здрави ли сте?
    - Благодаря, Ивано, харни сме. В Стамбул сме. Ти как си? Гледам, не си се полакомила за бейска земя.
    - Имам си, Тахир бей. Стига ми.
    - Тъй, тъй. То на човек колко му трябва - продума замислено позастарелият бей. - Ивано, дойдох да те видя, но и за друго съм дошъл - погледна я в очите. - Прибрала си едно мое куче. Много те моля, върни ми го. Ония, дето ги взех, измряха всичките. Губя дамазлъка им, а то бе от оная прочута кучка, дето я водих чак в Делиормана. На едно прекарване на заека пред кадиите даваха по един алтън. Дванадесет алтъна спечели. Моля те, върни ми го. Ще дам, каквото кажеш.
    Ивана донесе кафето, черно и сладко, но не седна. Лицето й беше побеляло.
    - Недей, Тахир бей, моля те, не го искай. То ми е като чедо.
    - Ивано, оставих една нива. Двадесет декара е, до реката. Вземи я. Дай ми Каракуша.
    Ивана знаеше тая нива. Богата нива, под вода - каквото сееш, става. Поблазни се.
    - Харно, бей, тъй да бъде!
    Излязоха на двора. Кучето веднага скочи и залая стръвно непознатия човек. Беят тръгна към него уверено и му заговори на турски. Найден се обърна. Нещо го парна. Някакъв далечен спомен се мярна пред него. Голям двор, много кучета, майка му и тоя едър човек, който често го вземаше в скута си. Погледна към баба Ивана, която плачеше и съвсем се обърка.
    Ивана отвърза синджира и го подаде на бея. Наведе се и прегърна Найден. Заплака още по-неудържимо. Беят бръкна в джоба си и пусна няколко алтъна в престилката на жената.
    - Бей, води го! Бързай, бей, бързай! - говореше в това време разплакана тя, а после се обърна, за да не гледа.
    Синджирът издрънча.
    Баба Ивана Ханджийката, покрила очи с черната си забрадка, заплака като на умряло.

 


Разказът е взет от сайта "Литературен свят" - бр.8 - 2009 г. с любезното разрешение на редактора.


 


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories