bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

Снежна история

 

    

Gazebo Петър Тушков

  

 

   ТРИМАТА ЪЖЕ ИЗЛЯЗОХА кой с каквото бе хванал в мазето. Един носеше поизкривена лопата. Друг - изтърбушено ринало за сняг. Третият почукваше зиморничаво с ръждясала ледоразбивачка. Беше мразовито и мъжете тутакси усетиха хапещия софийски студ, както и безразличието на минаващите хора, които бързаха през тази снежна утрин по пухкавия тротоар пред голямата стара сградата.
   - Ще започнем оттук - каза мъжът с мустаци и захвана да чегърта с лопатата.
   Другите погледаха малко как се развяват краищата на ушанката му, след което с нежелание се захванаха за работа.
   До обяд и трите дълги тротоара бяха почернели и мокри, а хората все така си минаваха, без да забелязват присъствието им. Някои от минувачите все пак им хвърляха бърз поглед, но пак ги заобикаляха и това бе цялото внимание, което мъжете получаваха.
   - Ама че работа - рече старецът.
   - Хората са си хора - отсече мъжът без мустаци, който беше прегърбен и често бе спирал да почива, додето другите бяха работили. Той запали цигара и плю на тротоара.    - Хората никога не ти обръщат внимание, когато се грижиш за тях.
   Постояха още малко, побъбриха с полицая, който също беше премръзнал от обикалянето нагоре-надолу по служебния паркинг и тръгнаха да се прибират.
   - Ама хубава работа свършихме - радваше се мъжът с мустаците, който беше малко пълничък и с черни очи. - Добре, че сме ние.
   - Така е - съгласи се прегърбеният. - Други няма.
   Правеха така. Ако седмицата беше лоша и предприемачът, който държеше подръжката на сградата, им го кажеше, взимаха по-малко пари. Всеки си носеше ядене от вкъщи и го топлеше на готварската печка, която бяха примъкнали в работилницата. Тогава из всички приземни помещения се разнасяше такава хубава миризма, че дори техниците идваха при тях, уж да поискат нещо назаем. Ако ли седмицата се окажеше добра, а най-вече, когато другите бригади завършеха обект и им го платяха, мъжете се хранеха в стола, където миришеше още по-хубаво и имаше много хора. Докато се редяха на опашката и поздравяваха всеки познат, който минеше, а те почти всички познаваха, както и всички познаваха тях, така че мъжът с мустаците се засмиваше още повече, прегърбеният разсмиваше очилатите чиновнички около себе си и се разтапяше от обърнатото му внимание. Старецът по правило не идваше с тях, ала този път и той се качи, за да се окажат сами на една маса почти в края на потъналата в глъчка, тракане на прибори и дим столова. Щом се нахраниха, мъжът с мустаците стана и се върна с два сока от ябълка и кафе за прегърбения. Прегърбеният никога не купуваше нищо от лавката, защото, казваше той, лавкаджийката му имала зъб.
   - Може да ме отрови.
   - Тя те е харесала бе.
   - Да не съм първа младост, че да ме харесва.
   - Всеки път пита дали кафето е за тебе и го прави по-силно. Знае как го пиеш.
   - Дрън-дрън.
   - Дрън-дрън, ама...
   И понеже прегърбеният все се правеше, че не разбира, мустакатият намигаше на стареца, а старецът най-после се засмиваше, като клатеше глава и пипаше брадичката си с пръсти. Това вече беше сигнал за сражение, но прегърбеният казваше:
   - Аз жена си имам.
   А и тримата знаеха, че още когато започна работа при тях, беше се зазяпал в лавкаджийката като ученик или момче с шест стотинки в джоба. Какво беше и какво не успял да направи тогава, никой не бе научил. Мустакатият обаче все се държеше така, сякаш му са известни някои работи, а то караше прегърбения да се гневи не на шега и само по обяд. Изпушеше ли цигарата си и изпиеше ли кафето, тримата ставаха и слизаха в работилницата. По пътя, из разбитите товарни асансьори и изжълтели коридори, му минаваше и всичко се взимаше за шега.
   - Пиниз, пиниз - казваше мустакатият. - Пиниз бе!
   Когато влязоха, прегърбеният погледна през високото, озлатено прозорче, което си стоеше изпръскано с кален сняг от краката на хората, и очите му останаха в него. Дойде на себе си чак горе, докато развиваше шнура на бормашината, а другите двама мъже се бореха да преобърнат едно бюро с краката нагоре, за да го подсилят с планки.
   До вечерта снегът се стопи. Беше текло цял ден и макар да остана тук-там от него, го нямаше вече. Докато сваляше едната си ръкавица, за да порови за ключовете от колата, прегърбеният вдиша влажния въздух и усети как му става приятно от него, нищо, че беше с мирис на автомобили и много хора на едно място. Вече отключваше, когато усети някой зад себе си - за момент си помисли, че, край, най-накрая и на него му се случи, - но една ръка само го потупа по рамото и той се обърна.
   - Драсти, Жорка! Имаш ли малко време?
   - Имам.
   - Ела да те питам нещо, че на улицата не се говорят такива работи.
   - Добре.
   Предприемачът тръгна напред. Прегърбеният се побави, докато заключи и също тръгна, гледайки във едрата фигура на своя началник.
   Предприемачът имаше широка крачка - куфарчето му се клатушкаше в ръката, като че ли ей сега щеше да литне и да полети нанякъде със собствените си крила. Никой не можеше да подражава на това куфарче, което почти го хипнотизираше с чернотата си сред отразените върху паважа светлини от околните прозорци и витрини. Двамата влязоха в опразнената работилница и луминсцентните лампи замигаха разбудено над главите им. Шефът му си сипа студено кафе от сутрешното, което варяха, запали цигара, седна на обичайното място. Каза:
   - Как вървят работите при вас, Жорка?
   Прегърбеният се беше свил на самия крайчец на изкорубената тъмносиня тапицерия на стола. Наклони глава неопределено.
   - Как...
   - Добре?
   - Добре.
   - Добре-добре...
   Изпаднаха в мълчание. Изсинелите тръбите на осветлението над тях бръмчаха влудяващо.
   Сега ще го каже, помисли си прегърбеният, ще каже, че ме уволнява, че не му трябвам повече. Че такива като мене не му трябват.
   - Жорка...
   И че не съм аз тоя, който_
   - Не съм съгласен. Бил си, ама на друго място. С Милен сме откакто почнах, той ми е като дясна ръка тука, нищо че се се смее и е малко праснат. А и деца има - я го виж какви мустаци вади!... Така че, Жорка, не съм съгласен, нищо, че ти нищо не си ми казвал - и аз не съм на тебе; при мене работа за тебе винаги ще има, обаче Милен си е Милен.
   Шефът му вдигна пластмасовата чаша и отпи. После дръпна дълбоко от запалената цигара и загледа прегърбения през жилестите извивки на сивия дим. А прегърбеният се сви още повече и бръчките му се впиха още повече, така че изведнъж проличаха и оформиха мрежа, която се превърна в зведното небе над блока, в който живееше и в пердетата на прозореца, към който погледна.
   На другата сутрин пак бе наваляло, ама много сняг - бял да ти изгори очите като погледнеш навън. Тримата мъже излязоха кой с каквото бе хванал в сервизното и застанаха на стълбището, под падащия сняг, над минувачите. Прегърбеният изглеждаше омърлушен, старецът - никак, а мъжът с мустаци се смееше.
   - Сняг, ама сняг - каза той. - Хайде.
   И се захвана да чисти първо стълбите, които бяха най-важни, защото се заледяваха, а сетне и тротоара. Другите се застояха малко, вгледани в тромавата му фигура, която енергично ринеше с лопатата, пък и те слязоха при него и започнаха да чистят. Хората минаваха и заобикаляха, презскачаха инструментите им и все така вървяха през снега. Когато тримата мъже спряха да починат, прегърбеният запали цигара и каза:
   - Язък само дето чистихме вчера. Егати късмета. Ама кой ти гледа. Добре, че сме ние, а Миленчо? Я питай някой от тия гледа ли ти.
   - Ама че работа - каза старецът, комуто много се искаше да запали и той, но отдавна ги беше отказал.
   - Не е така - мъжът с мустаци се усмихваше, пъхнал ръце в джобовете на топлата си ватенка. - Хората виждат, че е чисто. Нищо, че не вързват чистия тротоар с нас, дето сме им пред очите. Нали пак си казват: „Ето, изчистили са. Браво!“. Това не ви ли стига?
   - Не! - отговори прегърбеният. - Не ми стига. Мисля, че тия хора и пукната пара не дават за нас, нито за това, върху което ходят. Мисля, че дори да не почиствахме снега, пак щяха да си минават и да се препъват и обущата им да се пълнят със сняг. Хората са си хора.
   - Ама че работа - повтори старецът. - Чудно, наистина.
   - И какво му е чудното? - попита прегърбеният. - Ти не си ли подминавал такива като нас, дето ти проправят пътя, без да ги погледнеш, без да се сетиш за тях?
   Спряха да говорят. Прегърбеният допуши цигарата си и хвърли и нея. После, щом свършиха към обяд, нарамиха инструментите и тръгнаха към входа на сградата в мълчание. Когато се озоваха на топло в работилницата, пиейки горещ чай от свирещия чайник, прегърбеният мъж каза:
   - Няма справедливост. Така ще бъде, докато умрем.

 

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories