bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

Кученцето

Петър Тушков

 
    СИВОТО ПРЕОБЛАДАВА. Петнистите фасади на надвисналите от всички страни сгради гледат пространството на вътрешния двор с множество оцъклени очи. Олющената мазилка прилича на зъби.
    Проклето псе.
    - Много е сладко, нали?
    Не.
    - Гледа те.
    - Иска бой.
    - Не ми се вярва.
    - На нищо не вярваш.
    Сервитьорката продължава да си играе с кученцето. Той пуши лениво, седнал върху жълтата тенекия и наблюдава ръцете й. Те са бели и слаби. Не харесва задника й. Вчера е излязъл с нея, за да я чука, но тя не му е позволила. Студът не му прави впечатление, освен, че вижда дантелата на белия й сутиен.
    - На нищо не вярваш – казва той.
    - Не е вярно. А днес също можеш да ме поканиш.
    - Не се знае.
    - Но ще ме поканиш, нали?
    Обмисля думите й.
    - Да.
    Кученцето е на не повече от три месеца. Маха с отрязаната си опашка и му прилича на досадно дете, което си мисли, че ще му купят сладолед, само защото му е хрумнало.
    Кучка.
    - Събрали са се чинии.
    - Добре.
    - Много си отстъпчив.
    - Имам планове.
    Последното я кара да се изчерви. Хвърля цигарата и влиза вътре, все още виждайки усмивката й. Парата от горещата вода обвива ноздрите му и от време на време става нужда да спира и да бърше очилата си. Студът прониква през полуотворената врата на талази и това го кара да се чувства жив. Когато свършва, пали цигара и пуши бавно. Излиза навън. Сяда на изкривената тенекия. Дворът е празен и скован от парчета мръсен сняг, пръснати тук-там след последното затопляне. Някъде от високото долитат звуци: радио, телефони, автомобилен грохот.
    Гледа кученцето с изпразнено съзнание, със съзнание, завладяно от нуждата да чука сервитьорката, за да вижда усмивката й.
    - Миличкото.
    Гласът го стряска и той вижда старицата, чиято торба виси на ръката й като обесник. Кученцето скача към нея, докато тя го гали и му говори. Наблюдава как го подмамва под вонящия ъгъл на ниския балкон и му дава храна. Спомня си, че би могъл да прави същото с отпадъците. Кученцето стръвно мляска, а старицата му се радва и му говори на „мама“. Забелязва, че тя също се усмихва.
    - Миличкото. Ама какво правиш ти, а?
    Глупачка.
    - Милото.
    - И къде ще ходим?
    Тя. Последната клиентела за обяд си е тръгнала. Момичето се навежда, за да й даде огънче и той отново вижда дантелата.
    - У дома.
    - У дома?
    - Да.
    - Добър план.
    - Имаш избор.
    - Добър, демократичен план.
    Чуди се как не измръзва в тънката си къса пола. Невидимото небе наблюдава галещата кученцето старица. Момичето също отправя поглед натам.
    - Не ти пука, нали? – казва то.
    - Обикновено не действам така.
    - Да де.
    - Честно. Странно.
    Двамата се взират един в друг.
    - Не разбирам – момичето тръска пепел върху твърдия цимент, кръстосало ръце на гърдите си. – Не искаш ли първо да изпиеш някоя бира? Да те видят с мен, да завържем разговор?
    - Бихме могли. Защо?
    - Няма значение.
    - Не съм глупак. Имаш избор.
    - А откъде си сигурен, че ще излезем втори път?
    Въпросът не е достатъчно внезапен. Мълчи, докато момичето тръска без нужда цигарата си. После тя се приближава, слага ръка на рамото му, сяда в него.
    Мускулите на краката му са болезнено напрегнати, но търпеливо изчаква, докато тя загаси и го целуне. Отчаяно опитва да не се възбуди. Отвръщайки на целувката й за втори път, спира да мисли.
    - Миличкото.
    - Няма нужда да го правим тук – кафявите й очи, вкуса на устните й.
    - Извинявай.
    - Не, просто казвам. Сега се връщам.
    Остава сам. Старицата изважда нов мазен пакет от торбата си, разтваря го и го оставя в ъгъла. Една шарена улична котка пробягва в далечната част на двора, когато старицата се изправя и го поглежда. Чак сега усеща лицето си, но вече е късно – тя отвръща на усмивката му и спира:
    - Вие ли го гледате?
    - Да.
    - Хората са жестоки.
    - Да.
    - Но вие го храните.
    Очите й го следят.
    - Да.
    - Не е трябвало да го изхвърлят.
    - Хората са жестоки.
    Това я обърква. Прави крачка, но спира:
    - Ще измръзнете.
    - Не.
    - Защото сте влюбен?
    Защото съм влюбен.
    Добродушният й смях го пронизва. Гледа гърба й, докато старицата се отдалечава към жилищния вход. Шарената котка отново изскача отнякъде и с развята опашка успява да се вмъкне във входа след нея. Момичето подава глава през вратата:
    - Оставих ти храна.
    Яде, наблюдавайки движенията й през полупритвореното гише. Сервитьорките разговарят тихо в празния ресторант, а през витрината хората отминават, без да ги погледнат. Навън светлината постепенно придобива още по-сив и по-измъчен оттенък, когато излиза, понесъл полупразната чиния, в която е натрошил част от хляба. Кученцето го няма, но той слага яденето под балкона и остава загледан в него известно време, преди да се върне и пак да подхване миенето.
    Пред очите му проблясват неясни спомени, които се превръщат в безсмислени истории, пълни с дантела и женски дъх. Шуртящата вода с устрем се влива в канала и изчезва безследно, заедно с последните парченца мазнина.
    Двамата стоят прегърнати в миялното отделение, обгърнати, отвлечени от ропота на вечерящите мъже и жени, чиито усти поглъщат безкрай, чиито зъби накъсват и дъвчат безкрай. Леката музика е шепот. Звукът от оставена вилица или нож – докосване. Сега очите й са реални, а дъхът – сложна мисъл от повтарящи се мотиви. Когато й пуска ръка, тя отново се отдръпва. Не му проговаря, защото явно не може, но бърза да оглади черната си пола и да излезе, хвърляйки му особен, пълен с удивление поглед, който се забива в спомените му като безсмислено обвинение.
    Уморено остава сам. Кранът за студената вода издава продължаващ в пространството тупот в мократа мивка. От салона разговорите се усилват, изпълнени с горест и безпрекословност, а той стои безволно, очаквайки онова, което винаги е очаквал.
    Защото съм влюбен.
    Скимтенето се докосва до слуха му далечно, но настойчиво.
    Кученцето скача радостно в краката му, което даже го учудва, знаейки, че винаги го е мразил. Нощта особено мразовито гледа белите му дрехи, докато броди из боклуците в тази част на двора, търсейки хартията, която старицата е оставила. Когато я намира, поставя лошо оглозганите кокали в нея и я отнася под балкона, откъдето кученцето я е извлякло в глада си. Поема дъх, отблъсквайки набезите на животното и поръсва всичко, стискайки зъби. Изправя се тъкмо навреме, за да не бъде забелязан от излизащото момиче, за да отиде при него и за да го прегърне, за да се слеят в едно, обвити в дълго спотаяваните мириси на отчаянието и самотата. Задържайки лицето й в шепи, чува как кученцето яде. Чува го ясно и за пореден път потъва в далечината на устните й…
    - Имаш планове, знам – казва тя.
    - Повярвай ми.
    - Обичаш ме?
    - Обичам те.
    - И ще продължи вечно.
    - Не. Не се шегувам.
    Топлината я кара да се притиска в него. Другите вече са почти готови за тръгване и отвътре някой им вика да се приготвят. В този момент техните мисли са едно. А кученцето е погълнало отровата.
    Момичето произнася името му.
    - Да.
    - Трябва – прошепва му тя.
    - Трябва. Хайде.
    - Разбираш ли?
    - Защото съм влюбен, да.
    - Какво?
    - Нищо.
    - Обичаш ме.
    - Да.
    - И ще продължи вечно. Завинаги. Без лъжа.
    - Без лъжа. Обичам те.
    И след като никой друг не повтаря, не може да повтори думите му, двамата се прибират, оставяйки студения мрак зад гърба си.

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories