bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

   Избори  

  

Anaura Bay, Gisborne,New Zealand

Петър Тушков

 

    МОТОЦИКЛЕТЪТ ПЛУВАШЕ В ОМАРАТА на опаленото шосе с равномерен, приглушен тътнеж на мощния си двигател. Бе горещо почти толкова, колкото човек би могъл да издържи в тази пустош, ала това явно не правеше впечатление на облечения в черни кожени дрехи мъж, който го управляваше. Косата му бясно трептеше на парещия вятър. Очите му, скрити зад тъмните слънчеви очила, непоколебимо се взираха в безкрайността на пътя.
    Отпивах от бирата си бавно и гледах Ванката.
    - Зайци - каза бащата на Ванката.
    Той беше едър и побелял, но малко прегърбен, който ефект се усилваше от посребрените му мустаци. Носеше кафява, ръчно плетена жилетка и омазани със засъхнала кал работни панталони. Най-много респектираха яките му загрубели ръце, с които в момента се бе подпрял на коленете си.
    Погледнах изненадано към площада, където тъкмо спираше камион, пълен с войници, чудейки се дали ми говори за лов или за тях.
    - Чат-пат лисици - продължи. - Ти биеш ли по нещо?
    - Никога не съм. Баща ми не се занимаваше.
    Очите му разочаровано трепнаха и се насочиха към Ванката, който тъкмо слизаше от мотора ми, сваляйки слънчевите ми очила. Усмивката на лицето му бе станала още по-широка.
    - Страшна машина! - удари по бялата покривка на нестабилната маса, докато се настаняваше зад бирата си. - Трябва да я покарам!
    Чукнахме се направо с бутилките и пихме. Ванката обърса устни и подхвърли пръст към слизащите войници:
    - Гласуват.
    - Ще гласуват я! - сопна се баща му. - Знаят какво искат момчетата.
    От мястото си виждах как една групичка от войниците се насочи към кръчмата. Тъкмо щяха да влязат, когато вратата й се отвори и пред тях се изпречи лейтенантът, когото бях докарал от поделението до селото. Тръгнаха надолу по съседната уличка без възражения и скоро се изгубиха подир другите.
    Камионът остана сам на площада.
    Мони се показа изпод колата и хвърли един гаечен ключ по кукуригащия петел.
    - Ще го отрепаш бе! - изрева старецът.
    - Да пукне дано! Какво ми се е разкукуригал?
    - Да кукуригнеш и ти!
    Бащата сръбна от лютата ракийка и сърдито скръсти ръце на масата.
    - Трябва да го покарам тоя звяр - рече Ванката и наново се чукна с мен, въпреки, че току-що бях отпил. - Бензина от мен.
    - Пий си бирата момче - нареди ми бащата.
    - Кво ще кажеш?
    - Това е гост - каза бавно баща му, - колкото твой, толкоз и мой, аз съм най-старият тука, аз казвам какво ще става!
    - Иначе как я караш - попитах Ванката. Виждаше ми се въздебеличък и нисък. Черните каубойски ботуши на краката му имаха нужда от боя и четка.
    - Нали знаеш какъв е живота на село… - той неопределено махна с ръка. - Работа няма. Жени няма. Бащата не ми дава мира…
    - На Мина какво й е? - хладно се обади старецът.
    - Мина я мани.
    - Как така ще я мана?
    - Мина си е Мина.
    - Не мога да те разбера аз тебе - започна старецът. Отнякъде се беше появила майката на Ванката и сега шеташе около нас. Никой не й обръщаше внимание. - Все не ти харесва нещо, все кусури му намираш. И се няма, няма… Има! Ама тука - и той посочи главата си, - тука нищо няма!
    - Ти сега не ме излагай пред госта.
    - Че той си те знае. Нали заедно сте служили.
    От притеснение запалих цигара и почесах носа си.
    Раздигнахме масата, за да може майка му да сложи мезето и салатата.
    - Ти сега си ни гост - говореше старецът. - С мотор си, верно, ама едно малко няма да откажеш. Иначе то какво гостуване е това?
    Пийнахме по едно малко, докато Мони псуваше и гонеше кокошките из двора. Старецът му викна един-два пъти и го заряза. Когато му омръзна, Мони запокити гаечния ключ при двигателя на заза и седна с нас. Беше мършав и усмихнатичък. Пиеше бързо, наведнъж. След малко майката на Ванката донесе препълнени чинии свинско с картофи.
    - Да видиш как е на село - повтаряше бащата и си сипваше ракия.
    Ние ядяхме и говорехме за времето, за казармата, а той си сипваше и постепенно очите му придобиха по-мек блясък. Само кимаше и казваше:
    - Аха, аха…
    - Ела да ти покажа нещо - рече ми Ванката и ние станахме.
    Майка му разтребваше. Мони пак човъркаше нещо по колата. Старецът си мърмореше. Ванката ме заведе зад къщата. Посочи ми полузарита с железни отпадъци цистерна.
    - Пълна е - очите му светеха весело. Позасмях се и аз. - В началото започнах да се занимавам с изкупуване на старо желязо. Много бачкане. Запазих я.
    Отидохме да вземем туба и маркуч. Докато се катереше, за да стигне отвора, Ванката говореше:
    - Гади ми се от тая смет! Ти си си добре в София. И моторче си имаш. А мене питаш ли ме с моя дъртак? Все на бой ми налита!
    Имах в резервоара, но го допълнихме. Старецът вече се беше прибрал да полегне, когато се качих зад Ванката и той запали. Боботенето на машината успокояващо ме обгърна. Ванката подкара през вратника, а после през площада. Нарочно мина няколко пъти пред прозорците на кръчмата, за да го видят отвътре. Няколко глави се подадоха накрая.
    Летяхме със сто и двайсет по шосето. Денят беше горещ. Бирата, ракията и храната ме караха сънливо да притварям очи, вкопчен във Ванката. Дървета и храсти. Камънак. Пак асфалт. Друго, малко по-разбито шосе. Отново се понесохме.
    Това село не изглеждаше зле. Спряхме пред малко кафене с два чадъра и две масички отпред и седнахме на сянка с по бира в ръка. Ванката се смееше.
    - Екстра машина – говореше. - Това се казва мотор, а, Ленче? ? и поглеждаше към момичето зад бар-плота.
    - Твой ли е? - питаше тя.
    Ванката се усмихваше.
    Докато се връщахме, Ванката изглеждаше замислен и вече не се опитваше да надвика шума от двигателя. Беше неделя и под следобедното слънце се разминавахме с редици връщащи се от провинцията за София коли. На площада пак си стоеше само камионът. Старецът крещеше по Мони, а Мони крещеше на него. Петелът кукуригаше.
    Вратата на кръчмата се отвори с трясък и оттам изхвърчаха двама войници, гонени от лейтенанта. Камионът, който дотогава беше стоял съвсем притихнал, запали и потегли леко. От каросерията му се подадоха няколко чифта ръце, за да подхванат тримата и да ти ги изтеглят в движение. Краката на последния войник се люшнаха над прашния асфалт, ала той се изви като котка и скочи при другите. Вече завивах, бутайки се. Старецът ядно изрита бронята на заза.
    Подкарах по шосето в омарата на потното поле.
   

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories