bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

       

    

Идеята ми за България

 

Vasil Levski

Петър Събев 


   "Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме…"

Васил Левски


    ГОСПОД ЗДРАВЕ да ти дава, момче!
    Монетата глухо тупна в картонената кутия. Гледам човека срещу мен – не е като другите просяци. Вярно, целият е в дрипи, има мазен пуловер и мръсна шапка с пискюл, отдавна не се е бръснал, а и понамирисва малко… Лицето му обаче не е на страдащ човек - лека иронична усмивка се прокрадва по грубите му устни… А как хубаво звучи цигулката в ръцете му, как нежно ме докосва всяка нейна струна. Докато изведнъж мелодията утихна:
    - Какво зяпаш момче, човек не си ли виждал?
    - Аз… такова… слушах.
    - Хареса ли ти?
    - Да, много.
    - Бързаш ли за някъде?
    - На училище трябва да ходя!
    - Постой за малко, де … Е, гледай ме, цяла сутрин стоя в тоя подлез – хората минават и си заминават, я пуснат някоя стотинка, я – не… Ама никой не се е спрял и за минутка… Все за някъде бързат, все нещо ще изпуснат, все ще закъснеят… Седни, де, седни!
   Учуден съм малко… Просяк човек, а така хубаво говори, гласът му един благ и звънлив. Е, притеснявам се, обаче сядам върху един картон.
   - Интересно момче си ти, златно сърце имаш и усмихнат вървиш… И аз на твоите години бях като теб – тих, скромен, добродушен. Много давах и почти нищо не вземах. Още тогава свирех на цигулка… Ах, как свирех само… И в чужбина изнасях концерти, даже ме искаха в един ресторант там… Ама аз – будала! България, че България… Сега! Сега да можех, да видиш дали няма да отида… Еееех!
   Отново го оглеждам. Не ме лъже човекът – от много време е цигулар! Пръстите му едни фини, а и мазол има под брадичката…
    - Е, защо пък – питам го, - в България никой ли не ходи на концерт?
    - Ха, ще ходи! Че то ако ходеха хората, аз щях ли да съм тук, в подлеза и да прося. Те пари за хляб нямат, на концерт ще идат! Виж ги само…
    Посочва ми тълпата. Една жена бързо преминава покрай нас и се оглежда наоколо, сякаш някой я дебне. След малко и двама тийнейджъри с кожени якета минават покрай нас - нещо се карат и ни гледат с ядосани празни погледи. Изтръпвам за миг.
    - Всички бързат и всички са сърдити на някой и на нещо… Това хора ли са, кажи ми? Не сме народ ние, не сме…
    - Е, тук не съм съгласен с теб! Хубави хора сме ние българите. Вярно е, че едва свързваме двата края, че сме озлобени един към друг и все в страх живеем. Ама какво казват чужденците – има ли по-гостоприемни от българите? Няма. Има ли по-хубави от нашите момичета? Няма. Ти поне като си ходил, трябва да знаеш как е в чужбина…
    - Бяхме хубави хора, моето момче, бяхме… Гледай този кашон под мен – пише “Филипс”. На кутийката, дето пускат паричките, какво пише, а? Амер… какво пише, ти по знаеш…
    - Америкън Чъклитс.
    - Ей на! Виждаш ли? Неусетно Запада е завладял всичко – и домовете ни, и езика ни, че даже и хората. Сега всички таланти са или в Америка, или просят в подлезите като мен. България е останала в ръцете на тия, дето я съсипаха… Да бях по-млад, и аз щях да избягам навън. Ама тя, моята, се е видяла вече… Ти къде ще учиш по-нататък?
    - Е, в София ми се ще…
    - Гледам, умно момче си, хубаво приказваш. Що не отидеш в чужбина - да се изучиш, на работа да се хванеш, добри пари ще спечелиш…
    - Ааа, то не е по-лесно, като отидеш в чужбина. Нали имам приятели, дето са там. Пишем си от време на време. Казват, че щом не си американец, винаги гледат на теб като на трета ръка човек. Не само на теб, но и на твоите деца... и на техните деца… до момента, в който не се изтрие и последната следа от българското в рода ти, не махнеш "-ов" от името си и не се отречеш изцяло от България. Аз, обаче, не мога така! Сега, като отида на училище съм с приятелите си, говоря си свободно това, което мисля… И приятелката ми живее тук – какво прекрасно момиче е, да знаеш! Ами и семейството ми… Какво ще правя толкова време без тях?
    - Млад си още, момче! Заради това така приказваш… Като поживееш още малко, има да проклинаш България и всички, дето са ни докарали до това дередже.
    - Никога няма да чуеш такова нещо от мен! За нищо на света не бих казал и дума срeщу народа си - та нали това съм и аз! Може да ме рeкeтират, да ме заплашват, да ме ограбват, да ме предават – тогава няма да харесвам държавата, но народа си винаги ще обичам. Нямам идея дали щe живeeм "по eвропeйски" след време, но съм сигурeн, чe ако оставащитe тук сe опитат да направят това, коeто e по силитe им, а нe да хлeнчат и да бягат от България, има шанс!
    Заглеждам се в графитите, изрисувани по стената срещу мен. Млад човeк съм, много мe боли за всичко, на коeто смe свидeтeли тук и днeс, но нe бих дeзeртирал. Родина и майка не се избират. И едно е да не харесваш майка си, а друго - да останеш сирак и да те осинови някоя състрадателна жена. Родината ни, човече, не е мъртва още. Най-малкото поради факта, че за мъртвия се говори или добро, или нищо, а за нас толкова лоши работи се приказват, че ми става мъчно и тягостно…
    И двамата мълчим дълго. Мисля си дали пък не се самозаблуждавам. Но в представите ми веднага изникват толкова много личности, които ме подкрепят; толкова много неща, с които се гордея – от Дядо Вазов до Стоичков и от розовото масло до киселото мляко… Минаващите над нас автомобили вече не ми правят впечатление - в душата ми звучи тъжна родопска песен. Поглеждам просяка отново. Иска ми се да кажа нещо, а сякаш някаква буца е застанала в гърлото ми.
    - Няма да се оправим, момче, няма… Ако си умен и кадърен, в чужбина трябва да идеш…
    - Аз пък вярвам, че ще се оправим… Само трябва да имаме продукция, да градим, а не да рушим… Има ли производство, има и повече пари, и по-малко безработица, пък и хората ще имат по-добри условия за живот в България! Малко търпение и кураж трябват само! А пък за чужбина – и аз съм ходил като теб! И трябва да ти кажа, че колкото и ядове да си създавам тук, пак си обичам България и ми е най-хубаво сред близките и приятелите ми. Не мога да ти обясня всичко, което чувствам ей-тук, отвътре… Ако лошите времена минават и заминават като забързаните хора наоколо, то Рила, Пирин, Родопите, Балканът, Черно море... – те винаги са си били и ще си останат в мен. Това е страната ми. Тук не се чувствам на гости, чужд или натрапник на никого… И знам, че можем да успеем – може би не веднага, но малко по малко…
    - Малко по малко, казваш?
    - Да, малко по малко..
    Един слънчев лъч се прокрадна в подлеза за момент и пак изчезна. Сякаш ми напомни, че вече е време да вървя… Ставам и се отправям към училище. На излизане от подлеза чувствам някаква особена лекота и скоро разбирам защо. Раницата ми! Забравих я при просяка!!!
    Връщам се обратно възможно най-бързо – в подлеза няма жива душа, а на мястото, където стояхме с моя събеседник, кротко стои ученическата ми раница. Въздъхвам с облекчение и я мятам през рамо.

***

  Когато се прибрах вкъщи, открих в единия джоб две банкноти от петдесет лева и бележка, написана с красив, ясен почерк:
    “Скъпо момче,
    не те познавам и сигурно няма да се видим никога повече, но ти ми показа, че в България все още има млади хора, които милеят за нея, даже да изглеждат ненормални в наши дни. Тези пари са събирани стотинка по стотинка и то само в продължение на месец. Нямам близки и приятели, които да почерпя. Стоя в подлеза от години и за пръв път чувам млад човек да говори като теб. Затова върви и си купи нещо хубаво. Нещо, което да ти напомня, че и България – малко по малко и с помощта на добрите хора от народа – може да стане една прекрасна държава. По мое време това не стана, но по твое… Кой знае? Бъди щастлив и успех!”

 

 

 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories