bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

Едно куче разказва

 

Waiting for the sun

Петър Събев


   ВИНАГИ СЪМ СЕ ЧУДЕЛ, защо хората ядат едновременно хляба и пържолата, наместо да излапат първо сочната мръвка, а след това, ако са още гладни, да задоволят глада си с безвкусните пшеничени залъци... О, бисквити и кокали, така и не успях разбера...
   Всъщност позволете ми да ви се представя... Аз съм едно жизнерадостно, малко пале, което няма нищо общо с гордите пекинези, палавите пудели и грациозните хрътки... Аз съм просто един помияр, който имаше щастието да бъде приютен от семейство с деца и удобна кола. Сега вместо кофите за боклук и уличните шахти усещам приятния полъх на домашна храна и уюта на мека възглавница...
   Най-силно съм привързан към малката стопанка, която е ученичка, обръща ми внимание, но често се държи странно. Понякога ми дава да спя в леглото й , а друг път ме затваря в банята... Преди големият й брат да замине за казармата, тя страшно се дразнеше от разхвърляните дънки по пода, неоправеното му легло и ужасното му свирене на китара... Дори веднъж каза, че не иска да го види повече. А сега, когато останем само двамата вкъщи, държи снимката му в ръце и плаче... Когато е по-весела, пуска касетофона и от там излизат някакви ужасни звуци, подобни на онези, когато съборих сушилника с чиниите в кухнята... И най-странното е, че малката стопанка започва да се гърчи с удоволствие и да извършва особени движения, докато слуша, също както аз се търкалям, когато ме боли корема...
   През последните няколко седмици малката господарка ставаше все по-тъжна и все по-рядко пускаше касетофона... Първо, съкратиха стопанката в службата. В началото не разбирах какво означава това, но скоро го осъзнах. Вместо вкусните храни за кучета, започнаха да ми дават хлебна попара и нито скимтенето, нито лаенето помогнаха... Когато започнех да драскам с лапи, стопанката ме поглеждаше съжалително и тихо ми казваше: “Няма”.
   Семейството все по-рядко се събираше на вечеря, тъй като господарят започна допълнителна работа и се връщаше късно. Изморен и сърдит, той хапваше набързо и веднага си лягаше... Понякога се караха с часове със стопанката... Тя все по-често му повтаряше, че е неудачник и смотаняк, че бившите му съученици вече имат джип и мобифон... Той и отговаряше, че именно той я бил направил човек и ако не бил той, досега да сме били умрели от глад всичките... След това и двамата си обръщаха гръб и заспиваха ядосани...
   А малката господарка слушаше разправиите от другата стая, тихо хлипаше и от време на време ме гушваше в скута си... Обстановката в семейството ставаше все по-напрегната, оценките на малката господарка – все по-ниски, а купичката ми за храна – все по-празна...
   Докато една сутрин...
   Стопанката се събуди първа и откри бележка на бюрото:
   “Мили мамо и тате,
   Не издържам повече... За мен ние отдавна не сме семейство. Вече никой не пита другия как е минал денят му, никой не се интересува от оценките ми в училище. Вие постоянно се карате за дреболии, а не си спомням кога за последен път някой от вас двамата е казал на другия, че го обича. Кога за последен път дойдохте да ме завиете и да ми пожелаете лека нощ ? Съжалявам, но не мога да живея повече така. Махам се от къщи.
   Дъщеря ви.”

   Една сълза се търкулна по лицето на стопанката. Господарят също се беше събудил – застанал зад гърба на съпругата си, той прочете бележката, въздъхна дълбоко и прегърна жена си. За първи път от много време насам те си спомниха, че са семейство, че трябва да се поддържат и в трудни, и в радостни мигове и че има по-важни неща от сметката за тока и таксата за асансьор... В този ден господарят успя да се освободи от всичките си ангажименти, стопанката не отиде на поредното интервю за работа, а синът им успя да излезе в тридневен отпуск и още същия следобед беше у дома си...
   Те бяха по-сплотени от всякога, бяха семейство, имаха една обща цел – да открият избягалото момиче... Не им трябваше много време – не се наложи да я дирят в квартала или да я търсят сред приятелки. Малката палавница не беше събрала сили да напусне дома и просто се беше скрила в гардероба.
   Дочула всяка дума на родителите си, тя изскокна от там и пред учудените погледи на всички каза няколко думи, които прозвучаха по детски – наивни и искрени: “Мамо, татко, батко, обичам ви !”

 

         * * *


   Сега моите стопани се разхождат в парка – заедно, цялото семейство... Те имат нужда от толкова малко – къшей признателност, усмихнат вперен поглед в очите им, игрив подскок или приятелско близване по ръцете... Даааа... Сега разбирам защо хората ядат едновременно и вкусната, и безвкусната храна... Те знаят колко разнообразен е животът, когато им сервира ту щастливи моменти, ту неприятности... И тъкмо това му е хубавото на семейството – когато хората са заедно, радостта е двойно по-голяма, а мъката тежи наполовина...
   В стаята пак е тихо, съвсем тихо... В меката тишина има място за толкова звуци, а чувам единствено собственото си дишане и тиктакането на часовника... От затоплената ми възглавничка лъха уютна кучешка миризма и постепенно ме унася в приятен сън... Колко е хубаво да знаеш, че имаш семейство...
   Дори когато си сам и свит на кълбо в най-далечния ъгъл на стаята...

 


 

bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories