bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories

 

 

    Зверчето®

 

 

Палми Ранчев

 

 

    Възпитателят изкрещя, че отдавна трябвало да загасят лампата, сам я загаси, предупреди ги да не затварят вратата и се отдалечи по коридора. Наско се отмести към стената, където се чувстваше по-сигурен, и се заслуша в настъпилата тишина. Изпусна ножа и с разперени пръсти го потърси под завивката около себе си. Закачи го с пръсти, хвана дървената дръжка и притвори очи. Почти веднага ги ококори. Стори му се, че се чува подозрителен шум. И отново всичко утихна. Децата на съседните две легла дишаха равномерно. Но той, колкото и да му се затваряха очите, трябваше да е нащрек. Стресна се, буквално подскочи и седна в кревата, подпрял се на едната си ръка, когато Главата изръмжа в лицето му. Целият пламна, сякаш го поляха с вряла вода, и се разтрепери. Неусетно беше се унесъл, и той пак го свари неподготвен. Трескаво затърси ножа зад гърба със свободната си ръка. Тук някъде трябваше да е. Накрая успокоен стисна дръжката.
    - Хайде, нали си знаеш упражнението - прошепна Главата съвсем близо до лицето му и се ухили. - Седни по-удобно. Или забрави какво си правил вчера и онзи ден.
    - Махай се! - каза Наско.
    И се изтегли с няколко движения плътно към стената. Топлината в гърдите му, позната от предишните вечери, бавно се разстла, прегъна се по края като нагорещен восък. И почти веднага потече.
    - Махай се! - повтори той и очите му се напълниха със сълзи. - Предупреждавам те!
    - Чакай, чакай! - прошепна Главата, опря коляно на пружината и се качи на леглото, коленичи и се надвеси над него. - Нали я знаеш нашата игра.
    - Не е моя игра.
    - Наша е!
    - Не, само твоя си е.
    Почти веднага беше го сграбчил с две ръце, както всяка вечер, за ушите. Не ги стискаше много силно. Просто ги държеше между дланите си. Изправи се, надвесен над него, и опита да го вдигне. Пружината на леглото се разклати под краката му и потъна дълбоко, почти до пода, от тежестта му. Освободи хватката си, сграбчи го по-удобно и отстъпи. Придърпа го, слезе от леглото, за да му е стабилно под краката, и без да го пуска, отново се опита да го вдигне.
    - И да не пищиш! - предупреди го той. - Щото тогава, нали знаеш, ще ми направиш една свирка.
    Усещаше как ушите му се удължават и заедно с болката всеки миг ще се откъснат от главата му. Почти две седмици всяка вечер правеше едно и също. След няколко неуспешни опита най-накрая щеше да го вдигне във въздуха. Издържеше ли без да вика, според уговорката, го оставяше обратно и си отиваше. Хилеше се гъгниво през широките си ноздри.
    Беше три години по-голям, доста по-тежък и як. В пансиона имаше двама-трима, които можеха да му се опрат. Но с тях Главата беше в приятелски отношения. Не си пречеха, дори, наложеше ли се, си помагаха. Никого не можеше да помоли за помощ. Всички знаеха, че през два-три месеца той си заплюваше някой от малките и постепенно сломяваше съпротивата му. Сега го задържа по-дълго във въздуха, попита "Как е?" и с рязко странично движение го остави да падне настрани в леглото.
    - Пак не изпищя - отбеляза Главата. - Но този път правилата се променят.
    - Нищо не се променя! - прошепна Наско, като се опита да не проличи, че се е разплакал. - Даже не изохках.
    - Повече не ми се чака - изрече безгрижно Главата и седна до него. - Какво като не си изохкал. Нали все някога ще изохкаш.
    Гласът му беше станал съвсем приятелски. В интонацията му имаше молба и покана да се примири. Дори забеляза, че му се усмихва. Вече не беше изродът, който очакваше всяка вечер, а момче като него. Усети ръката му на рамото си. И топлината отново заизпълва гърдите му.
    - Плачеш ли?
    - Не.
    - Поплачи си.
    - Мамка ти! - прошепна Наско. - Мразя те!
    - Аз те обичам.
    Клекна, като внимаваше да не загуби равновесие, легна на хълбок и се примъкна плътно до него. Вече усещаше якото му бедро опряно в неговото, когато ръката му описа кратка дъга. Главата изкрещя от неочакваната болка и бързо се претърколи настрани. Настигна го и ножът отново се заби в тялото му. Щеше да го намушка още веднъж, но той беше се свлякъл на пода и виеше отдолу. Наско срита завивките и се изправи. Беше легнал облечен. Дори не си свали маратонките.
    Изчака да разбере какво ще направи. Но той продължи да скимти, претърколи се и изчезна под леглото. Прекрачи над страничната табла, скочи и излезе в коридора. Вървеше бързо и се оглеждаше. Имаше малка възможност, въпреки раните, Главата да го последва. Още не беше се появил. Скоро побягна по стълбите към долния етаж. Лесно извади трите разхлабени пирона от прозорчето, което възпитателите мислеха, че е заковано, и се прехвърли навън.
    Пресичаше двора на училището, без да мисли. Вървеше по средата и едновременно с това се наблюдаваше от етажа, на който живееше. Не го интересуваше мястото, където отиваше, нито дори посоката. Спря по средата и вдигна глава към небето. Беше дълбоко и далечно - като дъно - обсипано със светли звезди.
    Той беше единственото момче от пансиона, което по това време можеше да ги гледа колкото поиска. Ей така, ще стои, вперил поглед нагоре, без да му пречи който и да било. Спомни си, че след като го намушка два пъти, беше готов още да го мушка. Не искаше да е толкова зъл. И същевременно изпитваше задоволство.
Бързо стигна до денонощното кафе. Показа си само главата и огледа празните маси. Наташа първа го видя.
    - Пак ли си избягал?
    Влезе, усмихна се и вдигна рамене в отговор.
    - Какво ще пиеш?
    - Кола - отговори бързо той и добави: - Половин кола.
    - Искаш да си я разделим както предишния път, така ли?
    Наташа се изправи от мястото си, отвори малка бутилка кока-кола, пресегна се, взе две чаши от бара и седна обратно на масата в ъгъла. Оттам се виждаше цялото помещение и тя можеше да контролира кой влиза. Побутна към него едната чаша и наля по равно.
    - Искаш ли да учим по математика? - попита тя и широкото й бяло лице приближи към неговото. - Или по нещо друго.
    - Не искам!
    - Нали помниш какво сме се разбрали - продължи тя, почти без да му обръща внимание. - Винаги когато си тук, ще учим по някой предмет. Не искам да си като останалите тъпаци.
    Двамата седяха един до друг и отпиваха от чашите. В шишето беше останала още един пръст кола.
    - Налей си я - каза тя. - На мене ми стига толкова.
    - Ти си налей.
    - Аз ще потърся хартия да порешаваме задачи.
    - Не искам сега. Казах ти!
    Тя отново се изправи, пресегна се към бара, откъсна с една ръка няколко листа от празния кочан за сметки, затисна го в единия край с длан и седна по-близо до него. Усети кръглото й рамо, после и ханша, който беше като огромен деформиран хляб. Косата й миришеше приятно. Не беше сигурен точно на какво. Стана му топло и усети как топлината в гърдите му се разстила, после се прегъва, размеква се. Тогава очите му отново се напълниха със сълзи.
    - Онзи още ли те тормози?
    - Какво те интересува?
    - Добре де, няма да питам - изрече делово тя. - Нека решим поне няколко задачи.
    И се наведе към него. Усещаше я плътно до себе си. Стана му още по-топло, отпусна се и сълзите потекоха по страните му.
    Наташа спря да пише и се заслуша, без да го поглежда.
    - Плачеш ли? - попита тя.
    - Но без да се чува - изрече със злоба Наско. - Никакъв звук. Нито ох, нито ах.
    - Нещо случило ли се е?
    - Нали ти казах, че не искам да уча - почти изкрещя той. - Казах ли ти, или не?
    Стресната от неочакваната му реакция, тя примигваше. Още не беше забелязала, че Наско извади ножа от джоба си. Стискаше го в разперената си ръка. Предчувстваше нейната изненада, когато го види. Вече мислеше да каже: Я виж какво имам в ръката! И всичко да се превърне в шега. Тогава се усука, рамото му пропадна надолу и едва не извика от болка. Напрегна мускулите си, лицето му се изкриви от напрежение, но съпротивата му не беше достатъчно силна. Вече беше видял над себе си собственика на кафето, който продължаваше да му извива ръката. Накрая измъкна ножа от омекналите му пръсти.
    - Казаха ти да не прибираш това зверче!
    - Дете е.
    - Тогава защо държи нож? - попита той, вдигна го над главата, а с другата ръка му изви ухото. - Марш навън!
    Излезе пред кафето, като сдържаше желанието да си разтрие с длан ухото. Постоя отпред и скоро напълно забрави, че някога го е боляло. Отново усети как топлината започна да изпълва гърдите му. Този път очите му останаха сухи. Погледна нагоре към безредно разхвърляните по небето звезди. Направи няколко крачки, обърна се и загледа светлинната реклама на кафето. "А"-то беше изгоряло и почти не се виждаше. Опитваше се да сравни чувството, което изпитваше от близостта на Главата и от близостта на Наташа. Приличаха си. И двата пъти усещаше топлина, размекваше се и му се доплакваше. Но вече беше сигурен, че са напълно различни.

 

 

 

 

* Този разказ е защитен от закона за авторското право! Всяко негово разпространение в други печатни или електронни издания е възможно само със съгласието и под контрола на автора!


bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories@bg.stories